Когато хората порастват − расте с тях страхът.
Когато си дете, сякаш е по-хубав светът…
Заслепен от твоята величествена красота,
ти, Майко Родино, за мен едничка си на света!
Но поглеждам небето с безброй, куп звезди
и си задавам въпроса: „Откъде ли сме дошли?”
Земята е животът – светлото небе,
а отвъд него е скрито самотно дете.
Фобос и Деймос отдалеч го закрилят,
но човечеството от световен език не разбира.
Той е отвъд думите − със сърце се говори!
Не се учи, като него няма втори!
Отново поглеждам небето – дъхът ми спира,
а страхът безмилостно в мен напира!
Задавам въпроси на себе си аз:
„Има ли живот – животи на Марс?”
Егоистът в мен говори:
„Животът е на Земята – живей тук и сега!”
Но в душата ми има по-дълбока страна!
Сърцето ми бунтува, разумът крещи:
„Богът на войната в теб се всели!”
Вярвам, че има друг живот отвъд света,
на другите планети – далеч от дома!
Съмнението остава, но мечтая си аз
някой ден да заживея на Марс!