Хладилникът изяде баба ми
Разказ
Още помня тази случка…
Май беше през 2091-ва година, малко след като Марсополис Юнайтед спечелиха Купата на Марсианските шампиони и техният капитан взе Златната антена за най-добър играч на първенството, вкарвайки при една трета земна гравитация точно петнадесет гола и то само за пет изиграни мача!
Как ще забравя подобно събитие?! Нали именно тогава попаднах на онзи магазин в подножието на марсианския Олимп, в градче със странното име Химлерщад, където продаваха на промоция чисто нова бяла техника, с етикет Made in Amazon Planitia. На мига си харесах онзи висок, красив, лъскав хладилник, марка „Розуел”, който ми намигна от плексигласовата витрина, карайки ме да извадя дебелия синтетичен портфейл, пълен с едри банкноти от интерпланетарни китайски кредити.
С усмивка на лице и хладилник в багажника на скъпарския ми флипер, аз поех към космодрума в Тарсис сити, откъдето трябваше да отлетя към Земята. Дори не подозирах какви проблеми ме очакват в бъдеще. Пътувах почти две седмици, за да стигна до родната планета, като през цялото време точех лиги над новата придобивка, ръчкайки любопитно по дисплея му, проверявайки всички функции, вградени в процесора.
Защото това не беше обикновен хладилник. Продуктите с марка „Розуел” винаги криеха по една-две изненади под корубата си, с които шашкаха купувачите. В случая, това чудо можеше освен да съхранява и изстудява разни хранителни продукти, при активиране на допълнителните екстри, да шпаклова, боядисва, обелва, накисва, изпира, заварява и подсушава всякакъв вид материали, стига да бъде захранен с достатъчно силен енергиен източник.
Кацайки на Земята, в Нови Париж, аз незабавно поех с чакащия ме на паркинга летящ атомобил към имението на баба ми край Бордо, където се организираше парти по случай 99-годишнината й.
Да, точно. Хладилникът беше моят подарък-изненада за старицата, която ме бе отгледала от малка, при честото отсъствие на родителите ми, занимаващи се активно с чуждопланетна археология.
Нямах търпение да й го дам, измисляйки различни варианти, с които да я впечатля. Можех да оставя хладилника в гостната и да се скрия в него, докато самата тя не отвори вратата, за да види какво е това чудо. Е…щеше да ми е малко некомфортно, особено като се имаше предвид, че джунджурията имаше вграден протектор за почистване на микробни организми в основната камера и като нищо можеше да ме изпърли с горелките си, докато се завирах в него.
В крайна сметка, реших да й го представя още на вратата, докато ме посреща, за да си нямаме неприятности. Баба ми страшно много се зарадва на подаръка и след горещите целувки по бузите, ме покани вътре, заявявайки гордо, че ми е приготвила прословутите си юпитерови масленки с брашно от онези чудновати тръстикоподобни растения, виреещи под горната ледена шапка на Марс.
Много си ги обичах сладките, особено като се имаше предвид силната им способност, подобно на опиат, да замайват главата, сякаш съм изпила няколко литра ганимедова гроздова. Грабнах нетърпеливо още топлата тава и се настаних на холофотьойла, където започнах да нагъвам масленки. Останалите гости се присъединиха към баба ми в разглеждането на хладилника, който беше поставен с най-голямо внимание точно до венерианската съдомиялна, подарена пак от мен за 88-годишнината й.
Наистина, нямах представа, че съм купила подобно чудовище!
Всичко си беше спокойно, докато не дойде моментът, в който дядо ми се прибра от разходка в близкия парк (човекът си прави джогинг всеки божи ден заедно с онова грозно животно, което ми прилича на кръстоска между огромен глист, лабрадор и кръсточовка, уловено при една експедиция на Макемаке). Нали си няма идея дядото за хладилника и съвсем спокойно, с бързината на сто и пет годишен човек, той тръгна да бърника в горната камера, търсейки най-вероятно нещо разхладително (разхлабително?), задъхан и уморен от упражненията.
Да вземе горелката да се включи… Никога не съм си представяла дядо си като прасенце или нещо подобно, което да се нуждае от термична обработка, за да стане за хапване. Хладилникът обаче бе решил друго.
Нагъвах десетата масленка, когато видях как дядо ми претърчава крещейки пред мен, опитвайки се да загаси огъня по бялата си коса (вече не е толкова бяла… и изобщо май липсва по главата му), използвайки пешкира, висящ на куката за парцали. Когато разбрах какво е станало, веднага се втурнах към кухнята, решена да коригирам някои от настройките на хладилника-разбойник.
Нещото го нямаше. Беше избягало като най-долен страхливец, вероятно криейки се между етажите на голямата къща.
Забравих да спомена, че хладилникът си има четири въртящи се колелца, които можеха да стават на крачета, с които да се придвижва при некомфортност или липса на внимание, за да бъде забелязан. Та, оживелият уред някак си бе успял да се качи на полилея в гостната, замеряйки онемелите гости с купчета лед, излитащи от малката камера за моментално замразяване. Няколко човека получиха сериозни аркади, докато други изпопадаха по земята, настъпвайки по невнимание ледените блокчета.
Баба ми се бе видяла в чудо и седеше пребледняла на един лакиран викториански стол, веейки си с красиво розово ветрило.
Запретнах ядосано ръкави и се качих на дългата маса, над която висеше с отворени врати хладилникът, гледайки ме с греещия дисплей как се опитвам с подскоци да достигна поклащащите му се крачета. Дори за миг ми се стори, че на екрана се появи някакво подобие на усмивка, сякаш машинарията се подиграваше на жалките ми опити да го уловя.
Спрях се навреме, преди да се подхлъзна и аз на някое палаво ледче и реших да предприема друга тактика. Отидох до големия килер, където дядо ми пазеше безценната си колекция от антични оръжия и си харесах най-страховития меч, който имаше дълго, блестящо острие и красива дръжка с добавени, съвременни скъпоценни камъни, идеално пасващи на цвета на косата ми.
Когато се върнах в гостната с ужас видях как хладилникът поглъща баба ми и хуква да бяга през коридора към оранжерията в западното крило, където можеше да се скрие из джунглата от лиани, палми и всякакви други тропически растения. Чувах скимтенето на горката жена, която успяваше да забави пакостливия уред, ритайки с крака по чекмеджетата и вратите, които започнаха да изпадат зад тях.
Картинката беше уникална!
Хладилникът търчи с малките си колелца напред, с бабините крака, които се подаваха от него, а аз крещях, следвайки ги с умерен спринт (налагаше се да прескачам гадните чекмеджета), размахвайки меча на Александър Велики.
Дядо ми ме бе последвал заедно с част от гостите, всеки хванал по един домакински инструмент, въртейки погледи нащрек във всички посоки. В крайна сметка хладилникът успя да се добере до оранжерията и аз предприех ответни действия, включвайки напоителната система, надявайки се че чудото няма да има защита от намокряне.
Е, явно имаше, щом изскочи изневиделица срещу мен, опитвайки се да ме лапне, както бе направил и с баба ми. Отстъпих назад, насочвайки меча срещу дисплея, който просветваше заплашително.
„Розуел”! Гответе се за съд!”, крещеше съзнанието ми, докато заемах удобна за атака позиция.
Хладилникът внезапно изплю баба ми, която падна по гръб на мократа земя и хукна между храстите и странно извитите дървета към изхода на оранжерията, захвърляйки като препятствие за преследвачите си компресора, който изпука в локвата вода, изхвърляйки дъжд от искри.
Ухилих се злобно.
Уредът се бе лишил от най-важната си функция и сега представляваше просто един обикновен шкаф, в който не можеше да запазиш дори и шише мляко за повече от едно денонощие. Със сигурност, ако преживееше тази гонитба, щеше да се депресира след време и да сложи край на живота си, спасявайки Земята от своето вандалско присъствие.
За щастие изходът беше заварден от гостите, които се нахвърлиха върху стъписания хладилник, налагайки го с точилки и дървени лъжици за готвене. Нямаше никакъв начин срещу тях с горелката, която бе спряла да функционира заради изсипващата се от тавана вода.
Победоносният ми вик премина през цялото помещение. Забих меча до дисплея на уреда и се приведох към него, улавяйки ръбовете на екрана с хищни пръсти.
– Май е време да те дадем за рециклиране! – прошепнах с огън в очите и натиснах бутона, който деактивираше всички функции.
Хладилникът замря. Не губихме никакво време и бързо го натоварихме на атомобила ми, с който откарах нещото до града, където най-безсрамно го продадох като второ качество техника на един магазин, връщайки си почти половината от дадените кредити на Марс.
Донякъде доволна, донякъде засрамена и уморена, поех към дома си в Нови Париж, където трябваше да участвам в подготовката на представянето на балетния ансамбъл от Титан пред местните медии, които точеха камери и микрофони за срещата с младите момичета, обучени да танцуват по дебелия лед на сатурновия спътник.
На следващия ден щях да изпратя писмо до марсианската организация за контрол на производството, с което исках да забраня създаването и предлагането на опасните хладилници „Розуел”, които съвсем спокойно можеха да се ползват като милитаризирани части за справяне с безредиците. Но не и да ти стои в къщата!
Какво ли следваше да си купя?
Може би някоя кафе-машина-канибал или телевизор-психопат?
Един Господ знаеше…