МАРСИАНСКИ СЪНИЩА
Усещане за движение ме накара да застана нащрек, а после без да издавам, че съм будна, да отворя очи. Видях бордния инженер да се рее наблизо и разбрах какво ме е стреснало в съня ми. То вярно – мъжете са непохватни, но Иван определено оглавява класацията за некоординирано движение. Откакто го познавам, сравнителната и превъзходната степен звучат така: дървен, по-дървен, Иван. В този екипаж съм заради умението си да се владея в критични ситуации, но Чичопейов (ама каква фамилия има, а!) поставя волята ми на изпитание. Как не свикна този човек да не се блъска във всичко край себе си, не знам!
Познаваме се още от гимназията и оттогава сме все заедно. Голям добряк е и пипето му сече, стана най-добрият ми приятел, но понякога тази негова прословута непохватност аха да пусне на бял свят всички горгони, дето държа под ключ в себе си… Очите му – те ме спасяват. Като ме погледне, от тях просто се излива: „Прости ми, прости ми, прости ми…” и… полагам неимоверни усилия да не се разсмея.
Естествено, първото нещо, което го попитах, като чух тая странна фамилия, беше откъде идва тя. Един от предците му станал особено популярен навремето с това, че качен на гърба на кобилата си да бере череши, без да иска й извикал: „Дий!”. Явно, заедно с името, е наследил генетично и прословутата си непохватност.
Но преди на лицето ми да се разлее умилена усмивка, се събудих окончателно и си спомних къде съм: на борда на първата совалка до Марс. Тревогата от неизвестността отново ме връхлетя. Аз съм специалист по психология на комуникациите. За мисията минах и курс по планетарна лингвистика. Екипажът е предимно от българи, защото земното правителство смята, че като създатели на първата човешка цивилизация, ние сме достатъчно „корави копелета” (архаичен израз от края на ХХ в.), за да осъществим първия междупланетен контакт. Първа точка в ГПРММК („Галактическа програма за развитие на мултипланетарните мирни контакти”) е Марс, където още през 2012 г. земен робот откри следи от форми на живот.
Не съм човек, когото лесно ще стреснете, но мисля, че тази мисия крие големи опасности. Още повече, че малко преди да излетим, открих в един хартиен носител биографията на един от първите морски изследователи на нашата планета – капитан Джеймс Кук. Та той бил изяден от канибали (индивиди, ядящи себеподобни, за да придобият незаконно техните чакри). В земната митология марсианците са представяни като малки зелени човечета с големи, бадемовидни черни очи без ирис и антеноподобни уши, разположени в горната част на главата. Цял раздел от американската митология е посветен на посещенията на марсианците, които идвали на земята с НЛО, с популярно название „летящи чинии”. Ще прескоча перипетиите, през които преминах, докато схвана какво е „чиния”. Ще ви кажа само, че древните слагали храната в опаковка, която не се ядяла, цапала се и трябвало да се мие – робски труд, с който се занимавали основно жените. (Такава била реалността преди Великата женска революция, довела до свободата, братството и равенството между половете.) Пак от хартиен носител разбрах, че понякога служели като терапевтично средство за освобождаване на натрупана негативна енергия, породена от ревност между съпрузи или пък за демонстрация на индивидуално превъзходство, чрез строшаването им (порцелановите, стъклените и керамичните) в пода със замах. И че само в българския език някога е съществувал идиом, в който привидно те се консумирали: „Изядох една (две, три) чинии боб”.
Как обаче изглеждат наистина жителите на Марс, предстои да разберем от нашата научна експедиция. Дано интелектът им е достатъчно развит, за да успеем да осъществим нормална комуникация с тях. Не съм казвала на никого, но се съмнявам това да е така, защото никой още не е отговорил на вековните човешки музикални послания, излъчвани в космическото пространство. Но, както казвали старите българи, не ми плащат, за да мисля.
Положих много усилия, за да попадна в екипажа на совалката „Мултивитамин”. Уф, всеки пита защо точно така е кръстена! Ами, защото главният конструктор е абсолютно убеден, че за да си здрав е достатъчно в крехка детска възраст да консумираш синтетични витамини. Пра-пра-пра… (не съм сигурна колко пъти пра-) дядо му бил кинооператор и в началото на ХХІ в. заснел телевизионна реклама за витамини с марсиански сюжет (зелените човечета, нали ви казах по-рано; какво е кино и какво – телевизия ще обясня някой друг път). Та за да вляза в състава на екипажа, трябваше да се преборя с 40 кандидатки. На Земята планетарните лингвисти са основно жени, защото психологията като наука отдавна е доказала, че словесната еквилибристика е приоритет на женския човешки индивид, който освен другото има и природно вродена способност, ако не за мислене, то за приспособяване към реалностите в критична ситуация. И успях! Не напразно се рових години в прашлясали хартиени носители. Древните ги наричали „книги”.
Унесена в спомените за скорошните си успехи, гласът на командира ме стресна. Викаше ме в командната зала, защото току-що бяхме навлезли в гравитационното поле на Марс и неговите жители бяха установили визуален контакт. Как изглеждат? Докато чаках пневматичната врата на командната зала най-после да се отвори, този въпрос пулсираше в ума ми. Бях почти разочарована, когато видях монитора изпълнен от зелено лице с черни бадемовидни очи без ирис и дълги, конусовидни уши, разположени в горната част на главата като антени. Зеленокожото спокойно примигваше срещу мен, командира, навига-тора и Иван. Колкото можех по-спокойно излязох напред и казах „Здравей” на английски (той отдавна е станал общоземлянският език), на български (уважаван като езика на първите цивилизовани хора на Земята) и понечих да продължа на предварително избраните 20 земни езици, но на зеленото лице се разля усмивка, като при ненадейна среща със стар приятел, марсианецът (или марсианката – не разбрах) вдигна десния си горен крайник, завършващ с три пръста, завъртя го наляво-надясно два-три пъти и рече на български:
– Здравей, вратата, мамата! – и продължи да ни гледа усмихнато. Ние мълчахме. Представлявахме жива картина, която най-точно би могла да бъде описана с архаизма: „виснаха им ченетата от учудване”. Както винаги, когато не бях сигурна какво точно чувствам, погледнах Иван. Той също ме гледаше. От изненада дори беше забравил да премигва. Усмихна ми се едва, като видя, че го гледам и повече на себе си, отколкото на мен каза:
– Значи е истина…
Е такова нещо дори моето развинтено въображение не очакваше! Всички знаехме, че Америките са откривани два пъти от европейците, но историята за българското посещение на Марс, при което по вратата на космическия кораб се блъскало и се чували викове: „Вратата… мамата…” и така и не бил осъществен контакт, защото люкът на външния корпус заял и не се отворил, всички мислехме за виц… Бре! Ще вземе онзи спортен коментатор, който някога в миг на върховна радост за всички българи възкликнал в ефир: „Господ е българин!”, да излезе пророк… В смущението си Иван ме хвана за рамото, разтърси ме като повтаряше само: „Яно, Янче, Янкеее…”, сякаш очакваше от мен да дам смислено обяснение на случилото се.
Тъмно. Дали съм припаднала и сега се свестявам? Къде е Иван? Не го виждам, а още разтърсва рамото ми и повтаря като развалена плоча (мама ме наричаше така, като исках нещо от нея): „Янооо, Янчеее, Янкеее…” Застанала нащрек, но без да издавам, че съм будна, бавно отворих очи.
Явно доволен, че има възможността безнаказано да бъде гаден т.е. – да ме събуди, заврял лице на педя от моето, брат ми ехидно се усмихва и систематично разтърсва рамото ми… Като се убеди, че съм будна, за да затвърди моментното си превъзходство, ми намигна:
– Намери ли Иван? Чудно как си го загубила, след като си се лепнала за него като ваденка на стена… – Е, точно сега не ми се спореше с него, затова просто не му отговорих. Както очаквах, това го накара да ми се махне от главата. Продължих да се излежавам и да си мисля за странния сън. Беше толкова реален, че само преди две минути бих могла да се закълна, че се намирам в космическа совалка… От кухнята се понесе в заканителен фалцет гласът на мама:
– Иванова, ако пак изтървеш автобуса, една седмица няма да си покажеш носа навън! И този път, дори Иван няма да ти спаси кожата. Ставай веднага!… – тирадата продължи, но вече не я слушах – беше започнала конското… Докато децибелите бяха високи и обръщението беше „Иванова”, настроението на мама е под критичната точка. Когато обаче гласът й слезеше в ниския регистър и станех „Яно”, със сигурност не ме чакаше нищо добро… Няма никакви достоверни сведения, че във вените ми тече синя кръв, това е една мамина закачка. Като съм била на две години на въпроса „Как се казваш?” съм отговаряла авторитетно: „бусковица Аванова” (разбирай: госпожица Иванова).
Провлачих дежурното „Добре, дее!”, което, от опит знам, просто я вбесява и се шмугнах в банята, преди да е успяла да дойде при мен… Погледнах заспалата си физиономия в огледалото и ме напуши на смях. Какъв страхотен филм изфабрикува подсъзнанието ми от едно съобщение в новините! Бързо, трябва да разкажа тази щуротия на Иван! Да, много ще се „зарадва”, като чуе „индианското” си име, но от истината не можеш да избягаш – вярно е че той по-често се спъва и блъска в разни неща, отколкото да върви нормално. Няма как – дадох му тази фамилия насън, стана почти като в ритуал за инициация. Пък и ще спре да ми се сърди, само да провлача с онзи алтов тембър, който явно много му харесва: „Иване, Иванчо, Иванскии!”Абе, не е от кал, ама Е Иван. С него и на Марс бих отишла.
Дали в някой университет се изучава психология на комуникациите? Трябва да проверя в Гугъл, като се върна от училище…