ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИЯ ДЕЛЕГАТ
Ентусиазмът и гордостта, които изпитваше бяха на път да се стопят под пръските слуз, които валяха от измежду редките, но едри зъби или се стичаха по дългия език, който за секунди увисваше в някое от широките пространства между тях. Ухилиният и придаващ си вид на уверен човек мъж, седнал в единия край на овалната маса, се надяваше, че погнусата не е изписана на лицето му. Трябваше да издържи още няколко минутки и срещата, така важна за човечеството, щеше да приключи.
Една гъста плюнка падна върху все още неподписания договор за мир и сътрудничество и като че ли го закова за масата.
-Хърррхм, зурррб орр виррра.
Пръските полетяха насреща му и се призимяваха в ужасяваща близост. Той продължи да се усмихва въпреки опасността, че някоя от слузистите капки можеше да влезе в зейналата му в широка усмивка уста. Той търпеливо поясни.
– Трябва да сложите някакъв знак, който да е отличителен за вас. Идеята на този знак е, че вие сте съгласен с изложеното в документа и като водач на вашата раса, поемате отговорност от името на всички ваши хм… граждани – не знаеше дали думата е подходяща, но беше сигурен, че мозъчния преводач ще е достатъчно ясен – да спазват задълженията по този договор.
Ползваше мозъчния преводач от два дена, но вече бе наясно че той никога не бъркаше, не превеждаше думи или словосъчетания, той превеждаше мисълта или самите образи, които се раждаха във въображението при изговаряне на думите. Така че не можеше да става въпрос за някаква грешка, но отговора, който получи срещу поредицата от продължителни “р”-та го озадачи. Рорнърите признавали единствено кръвтта като гаранция за продължителен мир между две племена или както в случая между хората и рорнърите. О’Конър погледна отново документа осеян с множество полузасъхнали слузести петна и си помисли, че след поставяне на кървави отпечатъци върху него, това ще е най-странния документ в архивите на Земята. Следващата информация, която получи толкова го изненада, че брилянтната му усмивка се трансформира в оглупяло зяпване. Долната му челюст безпомощно затрепери докато мозъка му щракаше на празни обороти без да намира подходящите думи, с които да отговори на кръстосалия си в очакване и четирите си ръце извънземен. Тълпата от присъстващите делегати зад гърба му се разшумя нетърпеливо, тъй като на личните им екрани не се получи никаква информация.
О’Конър се съсредоточи в изписването на отговора, което досега бе правил механично и съвсем незабелижимо. Пръстите му се плъзнаха с рутина по стъклената клавиатура и след секунди отговора на извънземния стана известен на двайсетте делегати. В същия миг развълнуваното шумене се прекрати и настана абсолютна тишина.
О’Конър се почувства така като че ли бе пропътувал назад във времето и се бе върнал в тъмното средновековие. Мирът между двете кралства щеше да се осъществи, чрез потомък заченат от брака на царската дъщеря от едното кралство с принца от другото. Изравнено към настоящия момент този налудничав план звучеше като нещо подобно – зеленокожа, четириръка слузеста твар излязла от черупката на някое от многобройните люпила на присъстващия извънземен трябваше да се сноши с някой нарочен за ролята на царски принц доста закъсал за пари мъж или изнуден чрез заплаха. В О’Конър се зароди смътно предчувствие, че скоро ще се сдобие с титлата на принц.
Паниката се пукна изведнъж и роди цял рояк от въпроси мигащи върху екрана пред мъжа. Той ги зачете, но без да ги осъзнава, тъй като мислите му бяха твърде заети с гадаене на собствената му съдба. Срещата приключи набързо и безрезултатно, а за О’Конър и безпаметно.
Когато се осъзна след настъпилата суматоха, стоеше прав срещу стапаловидно наредените редици от кресла подобни на мидисти черупки. Делегатите бяха заели местата си и с престорена на лицата си мъдрост очакваха неговото решение или по-скоро неговото съгласие. О’Конър имаше мрачно предчуствие, че щяха да го изтръгнат без оглед на използваните средства.
– Да, приемам – той се учуди от собствения си глас, звучеше толкова твърдо, решително и… разумно.
Поздравленията бяха фалшиви, някой от делегатите дори не можаха да кажат нищо тъй като бяха прекалено смаяни от решението му. О’Конър предполагаше, че повечето го мислеха за смахнат, а останалите за твърде умен и хитър човек, който със сигурност вече е начертал някакъв различен от техния план. Веднага от двете му страни застанаха огромни тъмни фигури на новоназначените му телохранители.
– С оглед на това, че животът ти и способностите ти са от безпрецидентно значение за сигурността на целия човешки род, Съветът на двадесетте ти осигурява денонощна охрана и пълни удобства в апартамент 452. Нашето становище ти дава статут на двадесет и първи делегат без право на глас.
Преди да успее да усмисли казаното от председателя на съвета, делегатите започнаха да обръщат креслата си и да излизат през малки врати зад тях. Скоро залата се изпразни и останаха само О’Конър с безмълвните и неподвижни като статуи охранители.
Апартамент 452 се намираше под земята и представляваше осветен от изкуствена светлина бункер с две неголеми стаи и санитарно помещение. Обзавеждането бе модерно и оскъдно, нищо повече освен необходимите неща. Широко и удобно легло в спалнята, която трябваше да му служи и за кабинет ако съдеше по масивното бюро в единия й край. В кухнята имаше фурна, която можеше да му сготви всичко, което поиска и маса, на която можеха спокойно да се хранят двама души.
О’Конър седна на леглото и подпря главата си с ръце. Беше изтощен както физически така и емоционално. Последните два дена от живота му бяха преминали като на екшън герой от фантастичен филм създаден в Холивуд, а всъщност бе само един неуспял писател.
Пристигна преди пет дена в швейцарско селце близо до Берн – столицата на Обединената Земя, за да си почине и възвърне изгубеното вдъхновение, без ни най-малко да предполага, че събитията ще му дадат толкова идеи не за една, а за хиляди книги, които разбира се нямаше да успее да напише за краткия си човешки живот. Досега не бе писал научна фантастика, макар че извънземните вече се причисляваха към твърдата реалност, а предимно криминалета подправени с пикантни любовни истории, почерпени от извора на собствения му живот на заклет ерген. О’Конър се разсмя истирично, не можеше да си представи по-пикантна любовна история от тази, в която се бе набутал, но отдруга страна като се замислише едва ли щеше да се стигне до любов.
Когато чу новината за огромния извънземен кораб висящ в орбита над Европа той излезе от спретнатото бунгало с изглед към заснежените върхове на планината и наистина навън му се стори по-мрачно, което както твърдяха бе от огромната сянка на извънземното присъствие. По-късно, когато се стъмни, нощното небе се обсипа с нови пулсиращи звезди подредени в симетрични форми, които в действителност бяха светлините на чудовищно големия кораб на пришълците и желанието му да си почива на чистия въздух с мирис на сняг бързо се изпари. На сутринта О’Конър си събра багажа и замина за Берн и се нареди сред зяпачите зад огражденията, с които силите на реда отцепиха и обезлюдиха площада в очакване да пристигне делегацията на извънземните.
Макар че по всички телевизионни канали не спираха да показват снимки на зелените пришълци и техния кораб, О’Конър бе потресен от грозотата им на живо. Зелените им тела бяха лепкави и мокри, и лишени от каквито и да е дрехи, може би именно поради обилните телесни секрети, които отделяха. Ходеха със странна походка с широки крачки като тялото им бе изнесено напред, долния им чифт ръце се клатушкаше свободно покрай телата им докато горните бяха скръстени пред гърдите им. Изглеждаха като побойници, които търсеха с кого да се сбият. Очите им бяха малки и черни без зеници, нос не се забелязваше, макар че не се изключваше възможността две или повече ноздри да бяха прикрити под силно релефното им лице, но устата им или по-точно камшичния език, който бе в постоянно движение и пръскаше лиги наляво и надясно бе най-голямата атракция от външния им вид. Бяха високи над два метра и половина и най-вероятно тежаха поне сто и петдесет килограма. Би било преувеличено да се твърди, че само с единия си чифт ръце можеха да откъснат с лекота човешка глава, но не бе и толкова далеч от самата истина. Хората около тях изглеждаха незначителни не само чисто физически, но и технологично, защото в сравнение с демонстрираните извънземни технологии човешките изглеждаха примитивни. Всичко това създаваше усещането, че независимостта на човечеството е нещо, което скоро можеше и да не съществува.
Двадесетте делегати, които не бяха нищо повече от говорители от последно ниво на пирамидалната демокрация върху която се градеше Обединената Земя, се бяха наредили в редица без да знаят какво да направят за да разберат извънземните, че ги приветстват с добре дошли, макар че въобще не бяха такива. Един от зеленокожите, който се оказа водача на единия милиард подобни нему пришълци пътуващи в космическия кораб се приближи до тях измервайки ги съвсем по човешки от глава до пети. Стигайки до последния, изговори нещо с много “р”-та, окъпвайки изтръпналия от страх делегат в пресни лиги и се насочи към загръжденията където О’Конър стоеше на пръсти и проточваше врат над събралото се множество в усилие да види нещо от феноменалната среща на две разумни раси. Извънземния нехайно отстрани заграждението с едната си ръка, а с другата издърпа О’Конър и го повлече обратно към средата на площада. Всички бяха затаили дъх в очакване да му откъснат главата или някоя друга част от тялото, с което извънземните да демонстрират недвусмислено силата си, а О’Конър с погнуса оглеждаше мокрото петно оставено по ръкава му, за който го бе държал пришълеца и се чудеше дали не се бе заразил с нещо. Друг се приближи като носеше в ръка малка кутийка, която съдържаше синьо топче с големината на бонбон тик-так. Извънземния я поднесе към носа на О’Конър, който без да иска я смръкна благодарение на развълнуваното си и запъхтяно дишане. Ужаси се, макар че нямаше никакво усещане за чуждо тяло в носа си. След малко вече бе успокоен от речта, която звучеше все така ррр -ъмжаща и мокра, но вече и разбираема. По-късно когато разбра как работи мозъчния преводач бе сигурен, че изборът му сред множеството от хора не бе случаен. До днес си мислеше, че е най-големия късметлия измежду всички писатели, но сега бе най-прецакания човек на Земята.
Не се виждаше като герой, който с готовност ще пожертва живота си, пък колкото и мизерен и незначителен да е той, в името на благосъстоянието на човечеството. Не се блазнеше и от мисълта да се превърне в мъченик и светия за идните поколения и да остане завинаги в историята на Земята. С огорчение си помисли, че славата, която си спечели за тези два дена бе повече от известността, която можеше да му донесе и най-великия бестселър.
На вратата се почука и той я отвори. На прага стоеше извънземен, който носеше в една ръка малко куфарче, а зад него се подаваше развалнуваното лице на нисък и дебел доктор в бяла престилка. Отдвете им страни стояха неизмените телохранители, които изглеждаха невъзмутими, скрили очите си зад черни слънчеви очила. О’Конър се изненада от бързата реакция на извънземните, незнайно защо си бе помислил, че ще дойдат поне след няколко дни. С неохота се отдръпна за да им направи място и цялата делегация се вмъкна в тесния апартамент.
Накараха го да седне на леглото, а извънземния отвори куфарчето. Беше пълно с различни инструменти с неясно за другите присъстващи в стаята предназначение. Зеленокожият извади един и го показа на доктора, от което се подразбра, че той ще инспектира процедурата по вземане на проби. Докторът взе предмета и го завъртя из ръцете си. О’Конър бе сигурен, че нямаше никаква представа какво представлява и как се използва, но мъжът в бялата престилка бе свикнал на него да му задават въпроси и затова го върна на извънземния като одобрително кимна с глава. Зеленият го върна обратно в куфара и взе нов, който допря до вътрешната страна на китката на О’Конър. Той едва се сдържа да не се разсмее на възмутената физиономия на доктора, който все пак разбра, че го направиха на глупак.
О’Конър погледна извънземния, който сръчно докосваше бутоните по прибора и осъзна нещо, което го глождеше от вчера, но все му се изплъзваше. Пришалецът оставаше слуз само по нещата, които бяха от света на човеците. Нямаше никакви мокри петна нито по куфарчето, нито по уреда, който пиукаше върху китката му. Като че ли извънземните предмети абсорбираха слузта или имаха някаква самопочистваща се повърхност. Пришълецът върна уреда обратно в куфара и го затвори. О’Конър не видя да има следи от убождане по китката си и това го успокои. Съществуваше вероятност, планът за мира да е неосъществим по генитично несъвместими причини и колкото по-бързо това станеше ясно, толкова по-бързо щеше да падне от плещите му отговорността за цялото човечество. Делегацията си замина, а О’Конър изтощен задряма проснат върху леглото както си беше с дрехите.
Извънземните не си губеха времето, а и все още не се знаеше дали прекарват половината от живота си в сън, но все пак се съобразиха с човешката дрямка и представиха резултатите едва в пет часа сутринта. О’Конър по обясними причини разбра пръв. Шокът от лошия за него и положителен за човечеството резултат не дойде сам. Безцеремонно му заявиха, че потомците от смесения брак трябва да живеят на ничия земя, с две думи трябваше отново да си събере багажа и да замине за Марс.
О’Конър едва не се разпищя като малко момиченце полазено от паяк. Не свързваше Марс с нищо хубаво, дори напротив. Помнеше единствената мисия на човечеството, която бе подготвяна с години и осъществена в началото на тридесетте на второто хилядолетие, и завършила без много шум и фанфари. От НАСА компетентно обявиха мисията за успешна – човешки крак бе оставил следи из песъчливата пустиня на Марс, които разбира се след пет минутна буря отново бяха заличени. Но неприемливата загуба на героично загиналата част от екипажа, както и едногодишната продължителност и огромната в милиарди себестойност на експедицията правеха плановете за нова такава да изглеждат безпочвени и несериозни.
О’Конър като всеки самоуважаващ се писател разполагаше с всякакви връзки и надежни източници за да знае и фактите, които удобно се скриваха от масите. Когато героите на деня се завърнали на Земята, но не се показвали от кораба, посрещачите след няколко минутно колебание отворили шлюза и от там ги лъхнала неприятна миризма. По-навътре открили единствения оцелял от петчления екипаж, който както разбрали не устоял на вегитарианската диета и преоткрил стара родствена връзка с канибалите.
Но не печалната случка свързана с червената планета или пък негостоприемния й климат бяха причината за неутешимата мъка на О’Конър. Скромните му надежди за облекчен брачен режим, с чести забежки при стари и бъдещи приятелки се стопиха от раз. Вече не се чувстваше като най-прецакания човек на Земята, а като най-злочестото същество във Вселената.
С извънземния кораб за близкопланетно пътуване в рамките на една слънчева система, пришълците разбиха набързо и друга едва зародила се надежда, че в самотното шестмесечно пътуване ще загуби разсъдъка си и ще изживее щастливо остатъка от живота си като благословенно вегитативно растение.
Приземиха се само след два дена сред червените пясъци на Марс близо до Олимп. О’Конър се изуми, когато извънземния му посочи близката отвесна скала и различи в нея огромен портал. От далеч не се отличаваше от скалите, но отблизо бе прозрачен и пропусклив като водна завеса, макар че не мокреше. Вътре нямаше бункер или някаква стерилна военна база, а просторна и изолирана от пясъчните бури пещера. Високия над петдесет метра таван бе прорязан от многобройни дълбоки отвори, които пропускаха светлина и както по-късно разбра бяха с капаци от атмосфера и предпазваха вътрешността от ултравиолетовото излъчване на слънцето и задържаше естествена топлина в пещерата. В далечината видя широки поне двадесетина метра в диаметър колони, които се издигаха към тавана. Извънземния му обясни, че това са жилища. О’Конър бе убеден, че това не бе построено от пришълците и че мястото бе принадлежало на някой друг. Тъкмо щеше да попита за предишните собственици, когато видя, че към тях се приближават други извънземни. Те придружаваха същество, което бе покрито изцяло със бяла тъкан, като че ли бе статуя, на която предстоеше да бъде открита за ценителите на изкуството. Двете групи се срешнаха и О’Конър разбра, че статуята е неговата бъдеща жена. Изненада го това, че съществото бе по-ниско с около десетина сантиметра от него и не изглеждаше да се крият под белия чаршаф сто и петдесет килограма. Това не го успокои, нервите му бяха изопнати до краен предел и му бе писнало от изненади и неочаквани обрати.
След като не видя да се подава ръка или някакъв друг крайник за поздрав О’Конър поздрави съществото с лек поклон. Поеха обратно към изхода на пещерата, където трябваше да се разделят с извънземните и военните. Делегацията, която ги придружаваше се връщаше на Земята, а той трябваше да остане сам с бъдещата си жена за една седмица, в която благородните извънземни им предоставяха избор доброволно да приемат съдбата си, което бе странно след всичкото това препиране на Земята.
Съществото се движеше уверено и без чужда помощ въпреки неравния терен, което навяваше на мисълта, че материята, която го покриваше бе най-вероятно едностранно прозрачна. Това означаваше че съществото го изучаваше и преценяваше, без той да има най-малка представа за него. Изпита за първи път страх и започна да хвърля подозрителни погледи на съществото. О’Конър вече си мислеше дали няма да изиграе ролята на красивата девица, захвърлена в пещерата на нечувано малкия змей. Изкушаваше се да дръпне покривалото и да види какво се крие под него, но успя да подтисне обзелия го порив единствено с мисълта, че ако му се наложи да защитава живота си, по-добре да няма свидетели за да може след това да се оправдае със случайните, но нещастно стекли се обстоятелства.
Когато извънземните кораби се издигнаха в марсианското небе и след малко изчезнаха от погледите им, настъпи неловко мълчание. О’Конър мушна ръце в джобовете си за да прикрие напрежението, което издуваше мускулите му в бойна готовност. Очите му загоряха с оттренирания пламък, с който печеше на бавен огън жертвите попаднали под вниманието му, най-обикновено в някой полуосветен бар и които бавно омекваха като глина за моделиране стоплени от сияйната му усмивка и добронамерено изражение. Тогава се случи нещо, което не очакваше нито пък допускаше дори и такова развинтено въображение като неговото.
Съществото отметна покривалото и под него се показа най-обикновенна жена. Обикновенна, но красива дори и по завишените стандарти на О’Конър.
– Здравей – речта й не му наподобяваше на никоя от земните, но мозъчния преводач отново се включи с безпогрешния си превод.
О’Конър глупаво мълчеше омагьосан от красивите сини очи. Трябваше жената да размаха ръце пред лицето му за да го изтръгне от отнесеното състояние и след като О’Конър бавно си възвърна способността да говори, попита:
– Можеш ли да ме осветлиш по въпроса за една заплетена история, в която грозни зеленокожи извънземни ме сватосват с жена, която макар и да говори неземен език със сигурност принадлежи на човешкия род, защото бог ми е свидетел, ако вобще съществува, че аз нищичко не разбирам.
– Разбира се, но това е дълга история.
– Не бързам за никъде – отговори О’Конър, седна на един камък и подпря с ръка глава, подготвяйки се да слуша най-увлекателната история ненаписана от писател.
Жената седна на друг камък и започна:
– Преди милиони години нашите общи прадеди живеели на тази планета. Тя не била червена и осеяна с пустини както сега. Имало океани пълни с риба, зелени поля и бели облаци в синьото небе. Приличала доголяма степен на Земята, макар и по-студена. Хората живеели спокойно, разумно и в мир, благодарение на високо развитите технологии, които се грижели за всичко – от ежедневните банални операции, до задоволяване на най-шантавите и нестандартни желания. Не след дълго индивидите загубили връзка един с друг тъй като нямали никаква причина да общуват помежду си, докато не се случила катастрофата. Планетата загубила магнитното си поле и щастливата случайност, че на места се запазило слабо и колебливо, което забавило отвяването на атмосферата от слънчевия вятър и катастрофалната промяна на климата, позволило на хората да се организират за да напуснат умиращата планета.
Въпреки развитите технологии никой не знаел, защо магнитното поле на Марс изчезнало, а и нямало време да спорят по въпроса, тъй като и без това възникнали множество непримирими спорове за това къде да се преместят хората. Разделили се на три лагера, най-малобройния предимно от възрастни хора решили да останат и се барикадирали в тази пещера.
Друга част решили да се преместят на Земята. По онова време тя била населена от чудовищните динозаври и макар хората, които решили да се заселят там да нямали намерение да ги изтребват, грешка в управлението и почти катастрофалното презимяване на тридесеткилометровия космически кораб близо до Ютакана предизвикало такава промяна в климата, която едва не погубила и марсианските хора. Така или иначе те оцеляли, но с цената на много жертви и загубата на всички технологии, които нямало как да поддържат в условията на първобитната земя скована от ледници. Това са твоите прадеди, чието просъществуване не било много сигурно, а моите напуснали Слънчевата система за да търсят други светове и галактики. Успели да съхранят технологиите и дори ги усъвършенствали със знанията на други разумни същества. При срещите им с други по-изостанали като рорнърите раси те се превръщали в двигател за бързото им развитие, с което спечелили предани приятели, които с готовност се притекли на помощ щом хората изпаднали в беда.
Когато напуснали Млечния път, генната структура на хората се променила и нарушила репродуктивната им система. Бебетата станали все по-рядко явление и след няколко хилядолетия, от милярди, хората вече наброявали едва няколко стотици. Вече не били в състояние да управляват междугалактически кораби и помолили рорнърите да ги върнат отново в Млечния път, в тяхната родна Слънчева система. Не вярвали, че ще намерят други оцелели от техния род, но тъй като имали теория на какво може да се дължи загубата на магнитното поле на Марс, решили че си заслужава да направят опит и да възстановят планетата, която са унищожили.
И така, ние се върнахме и открихме, че на Земята все още живеят хора, които обаче нямаха представа за собствените си корени и произход. Но в тях съзряхме възможност да увеличим шанса за успешен край на плана си за възтановяването на Марс както и собственото ни продължение като човешки вид.
– Използвахте рорънрите да ни уплашат достатъчно за да сме в състояние да изслушаме плана ви преди да изпаднем в патова ситуация, породена от безкрайни политически игри и задкулисни интереси. – тя кимна засрамено с глава, но той се засмя и продължи – Въобще не ви упреквам, много хора на Земята намират за ограничаваща и подтискаща системата, която сами сме си сътворили и въпреки големия напредък, който осъществихме с обединяването на нациите и приемането на пирамидалната демокрация, все още сме под властта на паричната система и старите си навици, от които може би ще се отърсят хората след няколко поколения. Но какво представлява плана ви за възстановяване на магнитното поле?
– След дълги наблюдения на различни същества и техните планети достигнахме до заключението, че те живеят в много по-силна симбиоза от колкото сме предполагали. Най-много ни помогнаха рорнърите, които както си забелязал отделят слуз, което е неприятно когато ги поканиш в собствения си дом, пълен с човешки предмети. В същото време по техните прибори и на тяхната планета тази слуз се абсорбираше. Самите те не си даваха сметка за това, защото тогава не бяха напускали планетата си и това им се струваше толкова естествено както и самото им дишане. Изследвахме заобикалящия ги свят в търсене на обяснение и го намерихме съвсем скоро. Оказа се, че в атомите освен физическите частици – електрони, протони и т.н. има и биологични единици, които се хранят с тази слуз. За това самите предмети създадени от материали от собствената им планета не биха могли да съществуват без присъствието на рорнарите, които периодично да ги обливат със своята слуз.
О’Конър беше озадъчен и не се стърпя:
– Искаш да кажеш, че ако откраднем космическия им кораб и намерим начин да го запалим и тръгнем на пътешествие с него, то има голяма вероятност някъде насред космоса да останем без превозно средство тъй като ще умре от недохранване и ще се разпадне?
– Да, правилно си разбрал. Същото се е случило и с Марс с тази разлика, че слузта е заместена с енергията на чистата любов, която взаимодейства с ядрото и го кара да се върти като по този начин създава магнитното поле. Когато хората спрели да общуват полето отслабнало, почнало да се пропуква и накъсва, и станало недостатъчно мощно за да задвижва ядрото и това довело до катастрофата.
Жената бе мислила методично и последователно да обработва мъжа в продължение на една седмица за да има по-голям шанс да получи доброволното му съгласие за участието му в техния план. Но открития му поглед изпълнен с толкова неподправено разбиране и съчувствие я накара да признае набързо целта на срещата им.
– Е, как мислиш дали човечеството е достатъчно пораснало и ние като негови представители сме способни да поемем отговорността за направените грешки и да възстановим планетата?
О’Конър също се изправи, но лицето му не предвещаваше положителен отговор.
– Знаеш ли, отговорността и грижата за цялото човечество ми дойде в повече през последните няколко дни, а и честно, не си падам по героичните изпълнения и саможертви. Предлагам ти да отидем до онези колони и да разгледаме как са живели прадедите ни и да се опитаме да убием по най-приятния начин времето, което трябва да прекараме тук.
Те поеха по пътеката в посока на издигащите се като стражи колони и потънаха в продължително мълчание, всеки зает със собствените си мисли и тревоги. Когато застанаха в подножието на първата кула бяха поразени от движещите се орнаменти по повърхността й. Бяха изобразени хиляди галактики завихрени в спирали, в които умираха и се раждаха милиони звезди всяка секунда. О’Конър се загледа в лицата на жената, озарено от пулсиращите светлини на космическата картина и изтърси:
– Знаеш ли, че имаш хубави очи?
Тя се усмихна невъзмутимо, но по бузите и пропълзя издайническа червенина.
Под краката им, на десетки километри дълбочина, ядрото на планетата потръпна усетило зараждането на движещата го сила.