Възраждането
Летяхме повече от един месец и нетърпението започна да взема превес над спокойствието, с което се качихме на големия планетен кораб. Дядо не спираше да ми разказва. Имах усещането, че го правеше умишлено, за да не заспи, да не изпусне и момент от пътуването ни сред звездите и планетите. Когато командирът влезе и ни здрависа, усетих прилив на надежда, че остава още малко, защото той винаги ни казваше „Наближаваме, господа!” с кимване, но днес влезе с широко отворени очи и колебливо, след поздрава, поседна при нас. Не е искал да ни каже веднага, за да не предизвика силни реакции у дядо. Оставаше ни един час, не ден, не седмица, само един човешки час и щяхме да сме там. С нетърпение изчаках вратата да се захлопне след него и веднага скочих и се настаних до дядо, който се смълча и след секунди започна да ми разказва умислено.
– Измина повече от век. Както виждаш очите ми не отслабнаха, те продължават да търсят незримото, отминалото, любимото… Това там е моят и твоят дом, макар да не го познаваш.
Показалецът му описа посоката на пътя ни.
– Остават ни само броени минути – отговорих и се загледах през малкото прозорче разсеяно. Дядо продължи с дълга въздишка, която отново ме върна към реалността.
– Да, само минути до момента, в който ще я зърна отново, но се питам дали е същата? Имам спомени от преди и след катаклизмите. Дали детските ми спомени са съхранили правилно детайлите покрай заминаването ни? ТЯ остана сама да се бори за оцеляването си, а ние избягахме… Не мога да повярвам, че ще я видиш за първи път, детето ми. Аз тогава бях твърде малък, за да имам някаква вина, но хората приемаха всичко в НЕЯ за даденост. Водата, въздухът, вятърът, черната пръст под нозете ни, която замениха с бетонена. Нормалните условия за живот започнаха малко по малко да изчезват под ударите на идеите на онези слепци, които растяха с виждането, че ТЯ не бива да бъде щадена, а използвана максимално. Малко е трябвало, за да бъде спасена… Тогава бях на десет години и не осъзнавах какво губя, но усещах, че е нещо голямо, а сега знам, че не само аз изгубих нощното небе и щурците в поляната около къщата ни, а цялото човечество направи една фатална грешка. Тежко потреперване премина като вълна през цялата снага на стареца. Побързах да го разсея.
– Не е имало шанс, промените са се случили твърде бързо, за да бъдат спрени. Било е за ваше добро да я напуснете, без да давате още човешки жертви.
– Да, да, синко – побърза да добави той и отново възвърна хладнокръвието си. – На мен ми е мъчно за теб и всички след мен. Ти не знаеш друга планета освен Марс, защото там си роден и израснал като цвете в саксия. Колкото и да четеш и гледаш снимки, нищо не може да се сравни с това, което беше ТЯ преди. Новият ни дом не е лош, но само аз мога да направя сравнението между тях. Страх ме е… – гласът му пресекна и ме полазиха тръпки от мъката в очите му. Но той преглътна и продължи тихо, едва успявах да чуя думите му, сякаш говореше не на мен, а на себе си. – Чаках цели сто години да я зърна, мечтата ми е на път да се сбъдне, когато съм побелял и в залеза на живота си и ме е страх…Страх ме е, че може да не живея достатъчно, за да ѝ се наситя или пък може да не е същата, че възраждането ѝ няма да ми донесе успокоение. Това няма да мога да го преживея…
Дишах учестено. Само думите на дядо ми можеха да ми въздействат по този начин. Не бях свикнал да се вълнувам. Правех го само, когато бях с него. Той беше единственият останал жив човек от времето на голямото изселване. Човек с много чувства. Плачеше често и това беше единственото нещо, което ми пречеше да дишам свободно. Ние, хората от Марс, не плачем. Не че не можем, все пак имаме очи и слъзни канали, но нямаме причина за това. Животът ни е твърде уреден и спокоен, за да има време и причина за емоции.
Учим в училище, че някога човешките чувства и качества са управлявали всичко и тъй като това почти не е заличило целия човешки вид, на Марс те са негласно забранени. Дядо е прав. Не мога да разбера как се чувства той, но едно знам със сигурност – той е уникален по рода си. В нашия свят господарства равноправието – гладът, бедността, разхищението са премахнати. Когато са пристигнали на новата планета, хората вече са били готови да превключат към нов строй, в който контролът е на първо място, а човешкото благосъстояние е ключова цел. Живеем в големи оранжерии, пръснати по цялата планета и можем спокойно да идем където поискаме, да говорим с когото искаме, защото имаме един единствен език. Много ми е любопитно, че някога е имало повече езици. Дядо владее един, който нарича майчин и е убеден, че ако е имал повече време, е щял да научи още. Езикът му е доста смешен поне за мен и го наричат български, но като всеки мъртъв език ми се струва безполезно да се използва.
Често ми разказва за отделните оранжерии, в които са живеели хората . Неговата се е наричала България и е бил дете на богати строителни инженери. Там е имало много растения, които са се развивали свободно на слънчева светлина, имало е синьо небе, море, дълги планински вериги с красиви езера, долини, низини и пещери. Виждал съм ги на снимка, но от неговата уста нещата оживяват и събуждат нещо като спомени у мен, които няма как да имам ала все пак нещо трепва в областта на сърцето ми. Свикнахме да ни разказва за миналото и да гледаме на него като бастион на една отдавна изгубена мечта у дома, но когато комисията дойде, не можехме да си представим, че е възможно това, което те твърдяха. Дядо беше последният жив човек от онази историческа епоха, това можехме да разберем, но че му даваха възможност да се прибере у дома, това ни смая.
В учебниците учим от малки деца до старци, че след като са я напуснали, ТЯ е станала мъртва за човечеството. Но не е било точно така. Група учени останали да я наглеждат периодично, както се следи стар склад да не бъде разграбен. Едва преди 10 години те били изумени. Комисията го нарича „Чудо на природата”, за мен това няма никакъв смисъл. Казаха, че тя победила фактите – непоправими щети от токсини, увреден озон, върлуващи вируси и зарази. Възраждане от пепелта, която хората оставили след себе си. Човечеството взема своето решение да я изостави сама, разрушена непоправимо, негостоприемна и съсипана и ТЯ започва сама да се бори за самопречистването си. Нима е победила? Комисията не смята да разгласи все още радостната новина, защото все още разрушеното не е напълно съградено. –„Хората пораснаха! – казаха с умиление. – Те оставиха в миналия век технологиите, индустриализацията и хегемонията на лидерите и не смятат да оставят нещо толкова ценно да бъде изгубено. Но този път ще внимаваме кой ще поеме грижата за нея.”
Предложиха на дядо да се върне там да изживее оставащото му време, а в замяна, той да им помогне да се построят старите нови съоръжения, за бъдещите заселници . И той прие, прие на секундата, без въпроси, без колебание, без капка страх или вина. Попита ме дали искам и аз да се включа, макар винаги да съм мислил, че той смята, че не осъзнавам реално ценността ѝ. Но аз исках.
– Кажи ми, детето ми, защо се съгласи да дойдеш с мен? – кроткият глас на дядо ме прониза и извади от транса на мислите ми. Вдигнах поглед и го насочих към малкото прозорче, от където след малко ТЯ щеше да ни се разкрие.
– Пет минути, господа! – гласът на командира прогърмя в помещението и предизвика странни нервни конвулсии и при двамата. Не е възможно… нима се вълнувам? Дядо ме хваща за ръката. Изтръпвам. Той се усмихва широко и осъзнавам, че в отражението на прозорчето разцъфва и моето щастие. Минута… секунди… пет, четири, три, две, едно… ЗЕМЯТА!