ВОЙНАТА НА СВЕТОВЕТЕ: THE BEGINNING
Над Марс се бе възцарил нощ. Бурни ветрове играеха по голата му повърхност и виеха като побеснели от гняв зверове. Облаци прах забулваха всичко. Марс беше мрачен, негостоприемен и…
– Абе какво му става на тоя климат, бе?
Мастър мастърът Кранг – върховният военен командир на Марсианската империя – въздъхна.
– Стига си зяпал през тоя прозорец и отиди да донесеш бира!
Кринг – Мастър майндът на Марсианската империя – се намуси.
– Щом толкова искаш, иди си я вземи сам!
– Ей, тука аз съм върховният лидер – озъби се мастър мастърът – и щом искам да ми донесе бира, ще ми я донесеш!
– Не си по-старши от мен! – озъби се в отговор Кринг.
– Напротив, съм!
– Не, не си!
– Съм!
– Не си!
– Съм!
– СТИГА! Аз ще донеса бира!
Третият обитател на стаята – Мастър стратеджистът Крунг – се изхързули от стола си с тежка въздишка и завлачи пипала към кухнята.
– Ама като малки деца сте! – разнесе четвърти назидателен глас, принадлежащ на Мастър тактишъна Крънг.
– Не сме малки деца пък… – намуси се Мастър мастърът, както подобава на един върховен военен лидер.
– Напротив!
– Не сме!
– Сте!
– Не сме!
– Сте!
– Не сме!
– Сте!
– БЕ ВИЕ ТРИМАТА ТАМ ЩЕ МЛЪКНЕТЕ ЛИ НАЙ–НАКРАЯ!!! – разнесе се рев откъм кухнята.
Тримата върховни водачи на Марсианската империя се намусиха един на друг като представители на опозицията към управляващата партия. Мастър стратеджистът се върна в стаята, понесъл в пипало стекче бира.
– Ама само шуменско ли има? – намуси се Мастъра мастърът.
– Като не ти харесва – отвърна също толкова намусено Мастър майндът – отиди да си пиеш у вас! Пък и не съм виновен, че разузнавачите ни от Земята само такава носят.
– Та като стана дума за тях, – измърмори Мастър тактишънът, отваряйки своята бира с пипало – ако продължим тая работа с разузнаването тия земляни като нищо могат да загреят, че сме им вдигнали мерника.
– Споко, – каза Мастър стратедистът – откакто Лейди Гага проби, вече никой не обръща внимание, когато види на улицата нещо с пипала и сива кожа.
– Пък и програмата за инфилтриране беше истински успех – каза Мастър мастърът.
Мастър майндът се наду гордо.
– Амчи как. Нали аз я съставих.
Мастъра стратеджистът въздъхна тежко.
– Жалко, че се наложи да изтеглим Бринг и Хринг. Бяха най-добрите ни шпиони сред земляните. Сума информация ни събраха. Какви легенди имаха двамата?
– Елвис Пресли и Майкъл Джексън.
Мастър майндът потърка замислено брадичка с пипало.
– Знаех си, че преди да ги пратим на Земята не трябваше да ги прекарваме през онзи курс за артистична подготовка – той стрелна с поглед Мастър майндът, който се опитваше да си даде вид, че въобще не е в стаята. – ТИ СИ ВИНОВЕН!!!
– Ей, от къде да знам, че ще стане точно така??? Просто си помислих, че не би било зле нашите момчета да знаят това – онова, за да се инфилтрират по-лесно след земляните!
Мастър мастърът изгледа свирепо колегата и накрая поклати глава.
– Нищо не развращава така, както шоу-бизнесът…
Мастър стратеджистът въздъхна тежко.
– Бяха най-добрите ми момчета. Готвех Елвис… тъй де… Бринг за президент на Щатите. Как само щеше да облекчи инвазията…
Мастър тактишънът поклати глава.
– Това е то, славата – само замайва главата.
– Ама поне не ги разкриха – обобщи Мастър майндът.
– Ама Майкъл… т.е. Хринг беше на ръба. Помните ли? Като му падна носа пред Опра…
– Заради тия бюджетни съкращения беше – оплака се Мастър майндът. – Налага се все да поръчвам евтини китайски боклуци, дето никаква работа не вършат. Помните ли как на Зринк му падна главата?
– Ох, не ми напомняй – измърмори Мастър мастърът. – Добре, че легендата му беше такава… как се казваше…
– Луи Осемнадесети – напомни Мастър майндът. – Добре, че тогава съдбата беше на наша страна, иначе нещата съвсем щяха да се скофтят. За малко да разконспирират целия ни план. Ей, ама защо всички сте ме зяпнали така???
– Защото вината беше твоя! – озъби се Мастър мастъра. – Ти отговаряше за окомплектоването на разузнавателните екипи и подготовката. И какво става накрая? Я на някой ще му падне главата, я носа или пък ще му се видят пипалата. Как момчетата от разузнавателния отдел могат да работят в такава обстановка?
– Имам да ти кажа две неща – озвери се свирепо Мастър майндът, размахвайки също толкова свирепо три пипала. – Първо – като стана онова с пипалата, бяха шейсетте и хората такива неща пушеха, че като го видяха, всички се хилеха истерично. И второ – ще напомня за вече споменатите бюджетни ограничения, които са докарали половината ми отдел до нервна криза. И впрочем всички знаем чия е вината за това, нали?
Мастър мастърът се наежи
– И чие е… ей!!! Защо ме гледате, бе???
– Досети се! – озъби се Мастър тактишънът.
– Ама вината не е моя бе, момчета. Не съм виновен, че Слънчевата система е в криза. Я вижте какво става в Гърция и Испания. Трябваше все пак да се вземат някакви мерки, иначе пак щяхме да отлагаме инвазията за след като ни повишат кредитния рейтинг. То не може да се работи така бе, колеги!
Мастър стратеджистът размърда пипала.
– Аз разбирам, че сме в криза, ама биваше ли да орязваме така триподите?
– Че какво сме орязали на триподите? – не разбра Мастър тактишънът.
– Преди бюджетните съкращения бяха четириподи.
– Сериозно???
– Абе ти въобще четеш ли ми докладите???
– Що? Ти четеш ли моите?
За момент Мастър стратеджистът и тактишънът се звериха един в друг над масата. Накрая демонстративно се намусиха един на друг и също толкова демонстративно се зазяпаха в съвсем различни посоки.
– Ами като трябваше да окълцаме и пипалата на триподите? – реши да налее масло в огъня Мастър майндът. – Момчетата от техническата поддръжка сума време се цупеха, че оставали след работно време.
Мастър мастърът въздъхна тежко.
– Трябваше или да окълцаме това, или да останем без коледни премии.
За момент около масата се възцари тишина.
– Абе като се замисля сега – обади се Мастър майндът – то за какъв дявол са им на триподите толкоз пипала? В смисъл и с половината пак си вършат работа.
– Да, пак са си чудно средство за масова анихилация на цели видове – добави Мастър тактишъна.
– Пък и така има по-аеродинамична форма – сподели и Мастър стратеджистът.
– Пък и коледните премии ни дойдоха добре – подхвърли Мастър мастърът. – Не, че искам да кажа, че всички ние сме поставили лични си интерес над националната сигурност и добруването на цялата ни раса, нали?
– Амчи как – съгласи се с готовност Мастър майндът. – Ако го правехме, какви политици щяхме да бъдем, а?
Всички закимаха утвърдително. Много рядко стигаха до консенсус, без да се хванали за гърлата, но както се казваше, когато фактите говореха дори боговете мълчаха, а какво оставаха за някакви си лидери на планетарна империя, а?
– Абе само едно ми беше чудно – обади се Мастър тактишънът, търкайки замислено чело с пипало. – Защо трябваше да намаляваме зловещите звуци и светлини на триподите? Верно, че гълтаха сума ток, пък и тия пусти бюджетни ограничения яко ни мъчат, ама са си адски полезни при всяка инвазия. Нисшите видове само като чуят бученето и хукват да бягат и да се крият. Дядо казваше, че след инвазията във Венера не можел да светне с фенерче, без венерианците да се разпищят от ужас. Много прилично психологическо оръжие, ако питате мен.
– Ами всъщност не те питаме – обади се Мастър тактишънът.
– Добре, на теб пък сега какъв ти е проблемът???
– Аз ли? Аз нямам проблем. Просто ми е писнало да се правиш на велик военен лидер.
– Аз СЪМ велик военен лидер!!!
– Да бе, само защото дядо ти изтрепал половин Венера, баща ти – Меркурий, а пък ти води една и нищо никаква кампания срещу Юпитер. Ха!
– Знаеш ли, взе да ми писва от тая твоя завист! Не е моя вината, че ти не си подаде документите, когато обявиха конкурса за Мастър стратеджисти навремето.
– Взеха те само щото имаш връзки! – озъби се Мастър тактишънът.
– Ей на толкоз съм да ти цапардосан един – изръмжа в отговор Мастър стратеджистът и показа с пипало колко точно.
– Ха, направо треперя от ужас!
Мастър стратеджистът изръмжа в отговор и демонстрира бъдещите си деструктивни намерения на международния бабаитски есперанто – заканително започна да си навива ръкавите. По принцип този жест във всяка една слънчева система на около четири галактики околовръст си беше повече от недвусмислен (освен на една планета около Сириус, където по неведоми пътища беше знак за чифтосване. Това пък от своя страна стана причина за множество смущаващи моменти при първия контакт на въпросната цивилизация с далеч по-развити пришълци. Споменатите пришълци бяха много неприятно изненадани при първия им кръчмарски бой), но при марсианците той отнемаше доста време с оглед факта, че е доста трудно да запретнеш двуметров ръкав с пипало в него. Обикновено етапа със запретването отнемаше няколко изнервящи часа.
– Господа, моля ви! – обади се с въздишка Мастър майндът. – Не се дръжте като тинейджъри!
– Не се държим като тинейджъри! – озъби се и на него Мастър тактишънът.
– Да, не се държим като тинейджъри – включи се и Мастър стратеджистът, вече безнадеждно оплетен в ръкави и пипала.
– Държите се!
– Не, не се държим!
– Да, не се държим!
– Държите се!
– Не е вярно!
– Определено, не е вярно!
– А, бе, ти ще спреш ли? – озъби се Мастър тактишънът.
– Да, ти ще спреш… а, какво???
– А после се чудиш защо казвам на всички, че си идиот!
– Ти казваш на всички, че съм идиот???
Мастър тактишънът се ухили.
– Опа, издадох се.
– Не, наистина ще ти цапардосам един. Чакай само да се отплета и ще видиш…
– Заради бившия Мастър мастър – обади се изведнъж Мастър майндът, който бе наблюдавам сцената мълчаливо.
Три чифта неразбиращи погледи се впиха в него.
– Какво…
– Онова със зловещите светлини и звуци – уточни Мастър майндът. – Намалихме ги заради бившия Мастър мастър Брихон’н.
– И тогава ли е имало бюджетни ограничения?
– Не, тогава имаше мигрена и тая работа с ревовете и светлините му докарваха страшно главоболие. Та затова се наложи да намалим децибелите и да махнем половината крушки.
– Да, вярно – кимна настоящият Мастър мастър. – Бедния чичо Брихон’н. Хубав марсианец беше, ама с тая неговата мигрена… – той поклати глава. – Дотогава не бях виждал някой да стреля по светулки с гранатомет. Много чувствителен беше.
– А, бе, чували сме колко чувствителен е бил – измърмори Мастър тактишъна. – Анихилира половин Венера… – той погледна към Мастър стратеджиста, който полагаше неистови усилия да не се самообеси с ръкавите си – … с нечий дядо.
– А, бе, ти…
В този миг звънецът заграчи нещо, което смущаващо много звучеше като особено некадърен опит да бъде заклана пресипнала котка с особено тъп нож. Оказа се някаква изродена версия на Лунната соната, която щеше да накара Моцарт да си направи барбекю с първото си пиано.
– Аз ще отворя – обади се с въздишка Мастър мастърът и се смъкна от стола си. – И някой да отвърже Мастър стратеджиста. Вече в взел да посинява.
Мастър мастърът се изхързули от стаята и след няколко секунди се разнесе звук от завъртане на ключ и щракане на резе. Последваха приглушени гласове. След миг той пъхна глава през вратата.
– Ъ – ъ – ъ – ъ, момчета – някой да е поръчвал храна за вкъщи?
Мастър стратеджистът направи опит да размаха едно пипало, но единственото, което успя бе да затегне още повече тройния самозатягащ се възел, в който беше напъхал въпросния израстък, барабар с три ръкава, две пипала и част от покривката.
– Аз бях. Винаги, когато планирам изтребление на някоя раса, огладнявам. Пък и поръчах за всички.
Мастър мастърът изчезна. Отново се разнесоха приглушени гласове. Пак пъхна глава в стаята.
– Ъ – ъ – ъ – ъ, пичове, някой да има да ми развили сто марсолева, че имам само едри, пък момчето няма да ми върне?
Последва щателно изследване на джобове и телесни гънки. Мастър тактишънът подаде на колегата си шепа десетачки.
– Не забравяй да оставиш бакшиш – напомни му Мастър майндът. – Трябва да сме щедри към избирателите все пак.
След минута Мастър мастърът се върна, понесъл в пипала четири мазни хартиени плика. Двамата му колеги тъкмо бяха успели да развържат Мастър стратеджиста.
– Добре – заговори Мастър мастъра, гледайки етикетчетата по пликовете. – За кого е китайското?
Мастър тактишъна вдигна пипало.
– Френското?
Мастър майнда вдигна пипало.
– Немското?
Мастър стратеджистът внимателно вдигна пипало, все още преизпълнен с неприятни спомени от доскорошната ситуация.
– Значи за мен остава… да видим… испанско???
Мастър стратеджиста сви пипала.
– Ново е в менюто, а пък ти все казваш, че обичаш да експериментираш.
Мастър тактишънът и Мастър майндът се разхилиха.
– Да, бе, както в университета ли?
Мастър майнда почервеня.
– Колко пъти да казвам, че тогава бях пиян пък и той имаше дълга коса… беше съвсем невинна грешка!
– О, знаем ние колко невинна грешка беше – обади се Мастър майндът, хилейки се като работник във фабрика за райски газ след промишлен инцидент.
– Ей – озвери се Мастър мастърът – искаш ли следващия път да те пратя на експедиция в някоя уранова мина? Чувам, че там виреят всякакви интересни неща, дето трябва да се изследват!
– Като двуглави миньори, например – не се сдържа Мастър стратеджистът.
– Тях си ги знаем отдавна – обади се Мастър тактишънът и видял стоманения поглед на Мастър мастъра, измрънка. – Какво бе? Сестра ми излизаше с един такъв та… – гласът му заглъхна.
Мастър мастърът огледа един по един колегите си, за да се увери, че всички са забравили за малкия инцидент в университета (в онези времена модата на дългите прически тъкмо навлизаше, та той не беше единствената невинна жертва) и се настана на стола си. Разтвори намръщено плика си и…
– Няма ли вилици? – попита жално Мастър тактишънът.
– Отиди и си вземи! – озъби му се Мастър мастърът.
Мастър тактишънът се намуси демонстративно, изхързули се от стола си и запълзя към кухнята. Върна се с три вилици.
– Ами за мен? – попита Мастър мастърът.
– Отиди и си вземи! – озъби се отмъстително Мастър тактишънът.
Мастър мастърът отвори уста, за да се озъби, но размисли. Запълзя към кухнята с тежка въздишка. Тримата останаха сами.
– Престани – обади се Мастър стратеджистът.
– Какво да престана??? – отвърна неразбиращо Мастър тактишънът.
– Да се заяждаш с него. Знаеш, че в момента организира инвазията на Земята. Да не мислиш, че е малка работа, а? Още помня едно време дядо, като канеше да подпука Венера, ходеше из нас като буреносен облак и крещеше на всички. Не е малък зор, да знаеш.
– Ей, аз също съм в организационния комитет на инвазията, ама да виждаш да се заяждам със всички, а?
Тишина.
– Вие двамата защо ме зяпате така???
– Просто си гледаме – отвърна Мастър майндът кротичко.
– Не, хич не гледате простичко! Вие направо си зяпате!
– Добре де, зяпаме – не се сдържа Мастър стратеджистът. – И какво от това?
– Ами спрете да го правите!
– Ами накарай ни де!
– О, значи така ще си играем, а?
– Да, така…
В този миг в стаята се върна Мастър майндът, стиснал в пипало вилица. Щеше да е увесил нос, ако въобще имаше такъв. Тримата кръстосаха погледи. Последва безмълвна размяна на реплики.
„Кажи нещо, де“.
„Няма пък! Ти кажи нещо!“
„Ама ти го познаваш по-добре от мен! Нали уж бяхте състуденти.“
„И четиримата бяхме състуденти, идиот такъв! Ако се беше вяснал на поне една лекция, щеше да го разбереш!“
„Да де, ама той беше в твоята група.“
„Не, не беше в моята. В неговата беше!“
„НЯКОЙ НЯМА ЛИ ДА КАЖЕ НЕЩО???“
„Стига си викал бе, да не сме глухи???“
– Виж, колега – обади се накрая Мастър майндът с въздишка и съчувствено потупа Мастър мастъра с пипало – знаем, че доста ти се струпва на главата, ама всичко ще е наред. Инвазия като инвазия. Отиваме на Земята, анихилираме го до крак, ограбваме им природните ресурси, изпиваме им бирата и сме тук за новините в седем. То и при дядо беше така – нерви, нерви, нерви и накрая Венера унищожена за три дни.
– Дядо казваше, че ако не били пили от тамошната бира, щели да приключат и за два – обади се и Мастър стратеджистът.
– Тогава триподите нямаха вътрешни тоалетни – сподели и Мастър тактишънът. – Дядо все казваше, че било голям гаф. На всеки половин час им се налагало да спират с анихилацията, за да притичат до някое дърво.
– Ето, виждаш ли? – каза успокоително Мастър майндът. – Всичко ще е наред. Ако продължаваш така, със сигурност ще си докараш някоя язва.
– Да, де, – измрънка тъжно, ровичкайки в хартиеното си пликче – ама с плана за инвазия още до никъде не сме го докарали.
– Ами таман ще го довършим. Нали, пичове?
– Че как – обади се с готовност Мастър стратеджистът. – Нали, колега? Колега … колега… КОЛЕГА!!!
– А, какво бе??? – сепна се Мастър тактишънът. – Тия проклетници не са ми сложили сос, въпреки че изрично… чакай, що ме ръчкаш в ребрата. Какво… о, да, да разбира се. В смисъл таковата… съгласен съм. Там за каквото става въпрос, аз гласувам с всички пипала „за“.
Поуспокоен, Мастър мастърът зачовърка съдържанието на пликчето си. За момент около масата се възцари тишина, нарушавана само от пляскане и тихи възмутени коментари от сорта „а, пък аз им казах за сосчето…“. Мастър майндът и Мастър стратеджистът кръстосаха погледи над масата. Опитаха да намерят някаква подкрепа в Мастър тактишъна, но той беше твърде зает да се звери в пликчето си и да заплашва с разстрел проклетите ресторантьори, дето им се свиди малко сос.
– Поне Мастър жрецът ни подкрепи – каза Мастър стратеджистът.
– Да, щом боговете са на наши страна значи инвазията със сигурност ще е успешна – включи се бодро и Мастър майндът. – Друго си е като имаш божествена подкрепа. Успокоява душата.
– Направи го само щото го бяхме провесили над басейна с крокодилите – измрънка тъжно Мастър мастърът.
– Е, да, де – обади се с неохота Мастър майндът, – но ако боговете така или иначе не бяха на наша страна, те все щяха да направят нещо, за да отърват жреца, нали, колега?
– Определено – я възелът щеше да се разхлаби, я крокодилите нямаше да щат да го ядат. Това показва само едно…
– Боговете са на наши страна – тържествено обяви Мастър майндът.
– Е, вярно – призна с неохота Мастър мастърът и малко се поободри. – Ама помните ли какви думички казваше тогава, а? Уж бил свят човек, как пък не. Само какви неща казваше за майка ми. Да се чуди от къде ги е чувал тия неща.
Тримата кимнаха. Мастър тактишънът беше твърде зает да оплаква липсата на сос и недостатъците на правораздавателната система, която позволява такива безобразия.
– Така, сега да видим плана – каза поуспокоен Мастър мастърът и придърпа към себе си тефтерчето.
– Ти записки ли си водиш???
– Амчи как. От толкоз стрес като нищо ще взема да забравя някоя дреболия, дето може да опропасти цялата инвазия. Сега да видим… – той отгърна тефтерчето – … мляко, два килограма картофи, сирене… опа, не беше това. А, ето го. План за нападение на Земята и изтребление на човечеството.
– Да чуем – обади се с готовност Мастър майндът, наострил слух.
– Стъпка първа – нападаме Земята. Стъпка втора – изтребваме човечеството.
Над масата се възцари тишина. Мастър майндът и Мастър стратеджистът се спогледаха. После погледнаха тръпнещия в очакване Мастър мастър.
– Харесва ми – обяви Мастър майндът. – Простичко и ясно.
– Определено – съгласи се Мастър стратеджистът. – Винаги съм харесвал такива планове.
– Не може да бъде – изръмжа свирепо Мастър тактишънът изведнъж.
В него се втренчиха три учудени погледа.
– Планът ли…
– Не, бе, – той се изплю – копче.
Копчето изтрака на масата. Тримата го позяпаха няколко секунди, после се втренчиха в собствените си пликчета.
– Значи това, дето го изядох преди малко, – измърмори Мастър майндът – наистина е било парче от вратовръзка. А аз си мислех, че просто вареното зеле е малко странно на вкус.
– Късметлия – измърмори Мастър стратеджистът, ръчкайки с вилицата своята кесийка. – В моята май има цип.
Мастър мастърът настървено се кокореше в своята.
– Пък при мен… а, бе, това зъб ли е???
Тишина.
– Повече няма да поръчвам от този ресторант – измърмори Мастър стратеджистът.
– Ми то и аз – измърмори Мастър тактишънът. – Това с копчето как да е, ама сосът… наистина преля чашата.
– Да си почистваха продуктите по-добре, преди да ги приготвят – измърмори Мастър майндът, отчопляйки от съдържанието на пликчето си нещо, което смущаващо много приличаше на пръстен.
– Дали да не изпратя един взвод за разстрел в ресторанта? – попита замислено Мастър мастърът, зяпайки своята торбичка с хамлетово съмнение. – Все пак сме върховните военни лидери на Марс. Не можем да позволим на някакви си обикновени цивилни да ни третират като всички останали.
– Е, да, де, – подхвърли Мастър стратеджистът – ама направим ли го, рейтингът ни пак ще падне. Знаеш ги избиратели – разстрелваш няколко хиляди от тях и те започват да не те харесват. А пък баш сега ни трябва повечко гражданска подкрепа. Нали утре ще гласуваме бюджета за инвазията.
– Абе, верно – обади се и Мастър тактишънът най – накрая прежалил соса. – Току-виж пак започнали да мрънкат простотии от сорта „ама тия пари ни трябват за здравеопазването“, „искаме увеличение на заплатите на учителите“, „защо увеличавате данъците“. Защо никой нормален цивилен не може да осъзнае ползите, които ще донесе на расата ни изтребление на чужд вид?
– Определено – каза Мастър стратеджистът. – Дядо все разказваш как едно време, когато триподите, като поемали към Венера, марсианците ги изпращали с цветя.
– Дядо още пази един плакат с надпис „Смърт на непълноценните раси“ от тогава – подхвърли гордо Мастър тактишънът.
– Аз имам само един въпрос по отношение на плана – обади се Мастър майндът.
– Давай.
– Какво ще правим с пленниците? В смисъл, че това със завладяването и изтреблението е ясно, ама нали уж ни трябват и пленници.
– Аз вече съм направил заявка за сто хиляди – каза Мастър тактишънът, – че зимата вече идва, пък мазата е съвсем празна.
– То и на мен ще ми трябват десетина хиляди – каза и Мастър стратеджистът. – Тъщата ще идва на гости и пак ще мрънка, че в хладилника има само полуфабрикати.
Мастър мастърът замислено потърка чело, вперил очи в тефтерчето.
– Е, баш за туй не се бях замислял особено.
– Трябва да измислим какво да правим с тия, дето няма да ги изтрепем – обади се Мастър тактишънът, който като мнозина политици имаше дарбата да съзира очевидното. – Все пак е грехота да се похабява на вятъра хубавата кльопачка, пък тия човеци май не са особено трайни. Мине, не мине година-две в робство и вече мязат на манекенки.
– Нарочно го правят – измърмори Мастър стратеджистът.-Ти само нападаш родната им планета, унищожаваш държавата им, изтребваш близките им, поробваш ги и те накрая съвсем безпричинно започват да ти правят гадно. Мизерниците му с мизерници!
– Можем да ги сложим в буркани – предложи да Мастър майндът.
Три погледа се впериха в него.
– Я пак?
– Можем… да… ги… сложим… в…. буркани – повтори дума по дума Мастър майндът.
– Ама това е несериозно – намуси се Мастър стратеджистът. – То инвазията, добре, изтреблението – също го докарва, ама това последното…
– Ми че как направихме едно време с венерианците? – обади се Мастър мастърът замислено. – Все още изравям в мазето някоя кутия с „венерианско в собствен сос“ или „венерианско с кюфтенца“. Баба винаги беше пестелива, опреше ли до зимнина.
– Сума буркани ще трябва да поръчаме – каза замислено Мастър майндът.
– Тъкмо ще съживим икономиката.
– Да, и бизнесът ще спре да се оплаква, че инвазията е само в ущърб на производството. Няколко държавни поръчки и ще ни се радват като швейцарски банкер на колумбийски наркобарон.
– Определено.
Всички закимаха одобрително.
– Значи е решено – обяви Мастър мастърът. – Щом завладеем Земята и изтрепем най-непълноценните…
– Трябва да започнем с руснаците – обади се Мастър тактишънът.
– С тях пък защо???
– Ами последния път, когато хапнах един, три дни бях с махмурлук.
– Заради водката е – обади се със съчувствие Мастър стратеджистът. – Няма мирис и не можеш да я усетиш, докато не се събудиш във фонтана пред блока, облечен в дрехите на жена си – той огледа учудените физиономия и побърза да добави. – Не че ми се е случвало, де. Само така съм чувал…
– Значи ще трябва да анихилираме до крак и българите – изхъмка Мастър мастърът.
– Тях пък що?
– Две хапки и цяла седмица смърдиш на ракия и цигари. Последния път ми се наложи да изгълтам цял кашон тик-так, докато си оправя вкуса в устата. Я да го запиша, че мразя да изтребвам народи в последния момент…
– Аз пък предлагам да унищожим и американците – каза Мастър майндът.
– Е, то и без това ще се наложи – сви пипала Мастър стратеджистът. – Нали ги знаете какви са, нахлуе ли извънземна раса на Земятам те веднага хукват да спасяват света. Големи са досадници. Една инопланетянска инвазия не можеш да спретнеш, без да ти цъфнат насреща.
– Ми те и с вулканите правят така – измърмори Мастър мастърът.
– И с необяснимите паранормални явления.
– И с астероидите…
– Ох, не ми напомняйте за астероидите – изстена жално Мастър майнда. – След „Армагедон“ Бен Афлек не е същият.
– Верно, бе. Направо ми дожаля за момчето – подхвърли Мастър мастърът. – Като го гледах как се мъчи там, бях на ей-толкоз да заповядам преждевременна инвазия, та да отърва момчето от мъките му.
– Значи да обобщим – изличаваме българите, американците и руснаците…
– Ами македонците?
– Аз нали казах вече – изличаваме българите.
– О, ясно – ясно. Извинявай.
– Задължително ще трябва да пощадим китайците – обади се Мастър майнда.
– Тях пък що?
– Ами можеш да побереш много от тях в един буркан.
– Практично – измърмори Мастър мастърът, драскайки в тефтера. – Така, да видим… за изтребление… за пощада… готово. Всичко е записано, че после да не вземе да стане някоя грешка.
– Значи сме готови с плана, така ли? – попита Мастър стратеджистът.
– Почти. Трябва само да заредим триподите с бензин и тръгваме.
Мастър майндът се размърда на мястото си.
– Нали не сме забравили някоя дребна подробност, дето може да постави на карта цялата инвазия и да доведе до заличаването на вида ни?
Над масата се възцари напрегната тишина.
– Май не сме – обобщи накрая Мастър мастърът.
Мастър стратеджистът се засмя.
– Пък и какво може да ни спре. Ние сме най-страховитата военна сила в Слънчевата система и технологично сме век пред човеците. Триподите ни са абсолютно неуязвими за землянските оръжия. Какво толкова могат да ни направят, а?
Четиримата прихнаха.
– Ех, най-обичам, когато трепем технологични неразвити видове – отбеляза Мастър мастърът, след като се успокоиха.
– Да, няма по-хубаво от фейърплея – каза доволно Мастър стратеджистът.
– Айде сега да довършим кльопачката и да скачаме в леглата, че утре ще трябва да гласуваме инвазията. С повечко късмет ще приключим с изтреблението преди почивните дни.
Мастър мастърът уви пипало около бирата си я вдигна.
– За сигурната ни победа!
Още три бутилки бяха вдигнати във въздуха.
– ЗА СИГУРНАТА НИ ПОБЕДА!
Оръжията заредени, резервоарите – пълни, хладилниците също. Иначе казано, хилядите триподи бяха готови за инвазията и само чакаха заповедта на Мастър мастъра, който гордо се беше настанил за волана на флагмана, който носеше не по-малко гордото име „Баш марсианец – 1“. Таблото светеше, в кабината се носеше тихото ръмжене на можещ двигател, а през прозореца се разкриваше радваща окото на всеки диктатор гледка към необятна армада.
– Колеги – каза той почуквайки с пипало по микрофона. – Чувате ли ме?
– Какво???
– Казах: ЧУВАТЕ ЛИ МЕ???
– КАКВО???
– ЧУВАТЕ ЛИ МЕ???
– Да бе, чуваме те. Не е нужно да викаш! Да не сме глухи, а???
Мастър мастърът въздъхна. Вече започваше да намразва старата марсианска традиция върховния водач да води лично инвазията. А въпросната инвазия дори не беше започнала.
– Дайте пак да проверим, че да не пропуснем нещо.
– Ох, стига бе! Ако продължаваме така ще си изпусна сериала!
– Ще гледаш повторението – озъби се Мастър мастърът. – Сега да видим – той измъкна тефтерчето. – Непробиваеми щитове?
– Тук.
– Зловещи звуци?
– Тук.
– Зловещи светлини?
– Момент… само да… да, в наличност са.
– Неразрушима броня?
– Тук.
– Храна и вода за из път?
– Тук.
– Резервни туби с гориво, че да не спираме по бензиностанциите?
– Тук са… брей, как смърдят.
– Ваксини?
Тишина.
– Ваксини?
Пак тишина.
– Казах: ВАКСИНИ!!!
– Недей да крещиш, чувам те! Просто при мен такова нещо няма. При вас, момчета?
– Не.
– Хич.
– И при мене няма.
– В аптечката има само аспирин.
Мастър мастърът изпъшка.
– Момчетата от снабдяването пак са се издънили! Знаех си аз, че не трябва да ги изпускам от поглед дори за минута.
– И сега какво?
– Ами ще трябва да отложим инвазията и…
– Да отлагаме инвазията??? Стига бе, човек… т.е. марсианец. Толкоз си играхме и накрая да я отложим заради някаква простотия. Ония от опозицията веднага ще се заядат, че не си спазваме предизборните обещания. Давай да го караме, както се разбрахме.
– Ама ваксините…
– И без това няма да ни трябват! Нали, момчета?
– Да.
– Определено.
– Аз така и не можах да разбера за какво са ни…
– Е, щом е тъй – измърмори с неохота Мастър Мастъра и натисна газта.
Триподът изръмжа свирепо. След миг отекнаха ревовете на хиляди двигатели.
– Другари, – обяви гордо Мастър мастърът – обявявам инвазията на Земята за официална открита. А сега напред…
– Нагоре.
– Какво???
– Географско-астрономически погледнато Земята не е напред, а на горе.
– Това какво значение има???
– Е, няма значение, ама нали уж требе да сме точно та…
– Престани! Братя, чакахме този час много дълго. Трябваше да изтърпим много нечувани лишения…
– …да, отмениха ни отпуските…
– … но ето, че Часът дойде. Земята е пред нас…
– Над нас…
– …и само чака да нахлуем и да грабнем онова, което ни се полага по право като по-могъща и по-добре въоръжена раса. За това: НАПРЕД!!!
– Нагоре.
– Млъкни!
– Ама то наистина…
– ВСИЧКИ ТРЪГВАЙТЕ!
С рев хилядите триподи полетяха нагоре към аленото небе, оставяйки след себе си мътнобели следи дим. Някъде там, на милиони километри, мъничка като връхче на топлийка, беше тяхната цел – Земята, която нищо не подозираше. Земляните спяха своя последен спокоен сън. Сън, който щеше да отмине, сън, който за който щяха да копнеят, сън, който никога повече няма да се завърне.
…
…
…
…
…
…
…
…
– Все пак наистина отиваме нагоре.
– МЛЪКНИ!!!