Марсиански пейзаж
Зад хоризонта под чертата тънка
по сферата на твоята сетивност
въображението ми пристъпва,
а времето е вакуумно тихо.
През пясъците, глухите морета
единствено сърцето ми се чува
в туптежа му невидимо и ретро
звучи човешки глас, човешка дума.
Събрах си камъчета марсиански –
дъхът им е на вечната вселена,
закърпена дъга в пейзажа странен,
матрицата на приказка зелена.
Съкровищата мои са пред мене…
Разглеждам ги сега със веща лупа
произходът им марсиански, земен
поредният е, синият им дубъл.