Когато хората пораснаха
Самозабравим ли се,
започваме да летим в небеса,
а ако достигнем някоя блестяща звезда,
докосваме я и тя изчезва в прахта!
Точно както плътта се разпръсква волно
с вятъра над пръстта, всичко става в един миг.
Пораснем ли, докосваме ЧЕРВЕНАТА планета,
Тогава нажежена става душата,
играеща си с огъня- участва във война.
Вече сме твърде отдалечени от слънцето-
светлината в живота- първоизточника;
люлката на любовта и вечния мир.
Лъчите са оръжието на воина,
Наречен ЧОВЕК!
Дали Арес не е вече неговият БОГ?
Митът разбит е с първия лъч,
пронизал като със сабя дамаскиня
кървавия и нажежен МАРС.
Човекът може ли да се нарече ВОЙН
на светлината или на тъмнината?
Кой ли е следващият ход в играта –
да покори Юпитер, властелин на света
той стана и най-голям да се чувства-
на върха на небосвода жадуван.
Може би целта е вледененият Сатурн.
Колкото по-високо се изкачва ,
толкова повече сърцето се смразява и
сърпа – символ на утопията му става.
Утопия на свят без топлина…
И сякаш на хората не им стига –
Викат за още и още- ненаситени,
Уран е в кърпа вързан, човекът, превърнал се
във ТИТАН – БЪРХОВЕН БОГ и
владетел на вселенските закони!
Уви, той твърде късно чувства липсата на
ЗЕМЯТА, своя ДОМ – огнище.
Израснал е в ръцете й, люлял се е
там, в прегръдките й безкрайни…
Да ПОРАСНЕ още и още е мечтата му.
Дали да достигне Нептун, Плутон или
да открие нови хоризонти в
безкрайността, наречена ВСЕЛЕНА?
Да спреш за миг е предизвикателство,
това означава да продължиш да покоряваш.
Да признаеш грешката по пътя
и да се сблъскаш с боговете- това
е ПЪТЯТ на изстраданата вечност.
Нужно ли е да пораснеш, да се извисиш
или да останеш невинно дете – по-истинско…
заземено и чисто одухотворено?
Когато хората пораснаха…
отдалечиха същността си божествена
от МАЙКАТА- наречена единствена!