В чакане
Светлина. Той не виждаше нищо друго освен светлина. Ръцете му пляскаха в течността. Изправи торса си и пое такава глътка въздух, каквато никога не бе поемал. Освен, разбира се, тази първата,… когато дойде на този свят.
Дробовете му поемаха въздух с максимални темпове, докато накрая не се успокои. Зениците му привикнаха на светлината. Той обръщаше главата си в различни посоки, но все още не знаеше къде е. В главата му бяха някакви смътни мисли. Сънища, а може би спомени. Все още не знаеше.
─ Капитан Шмит – произнесе приятен и мек глас.
До него стоеше висок, русокос млад мъж. Сравнително доста по-млад от него самия. Той го гледаше и все още недоумяваше защо е гол. Най-вече къде е и защо не си спомня нищо.
─ Току що се събудихте от криогенен сън, капитане. В момента сте дезориентиран и навярно не си спомняте дори собственото си име.
Капитанът слушаше приятния глас и се чудеше дали Шмит е истинското му име.
─ Аз съм вашият личен андроид, Дидтрих.
Едва сега Шмит забеляза кърпите, които андроидът държеше. На малка масичка до него имаше черен екип, като ясно личеше червената емблема от лявата му страна. „Конфедерацията“, помисли си Шмит. Но не се сещаше какво е това.
─ Препоръчвам ви да излезете от криогенната камера, за да ви подсуша и да се облечете.
Шмит се опита да направи това, но усети безсилието в мускулите си.
─ Не се безпокойте, мускулите ви не са атрофирали, но се нуждаете от раздвижване. Все пак прекарахте доста дълго време в камерата.
─ Колко? ─ най-сетне проговори той, изненадвайки се от собствения си глас.
─ Не знам. Бях изключен повреме на пътуването.
Пътуването. Спомените започнаха да навлизат в главата му.
─ На кой кораб сме в момента?
─ На кораба Фолксраумфацойг, капитан Шмит.
─ Къде се намираме?
─ Боя се, че не разполагам с друга информация. Ще трябва да се допитате до бордовия компютър.
Капитанът съумя да застане седнал, след което се изправи. Дидтрих го подпря с ръка, за да не падне и избърса течноста по тялото му. Тази от криогенната камера се бе разляла върху пода.
─ Ще се облека сам – каза Шмит, когато андроидът посегна към костюма.
И спомените нахлуха.
Тя пристъпи бавно. Той се обърна и видя, че все още е с тениската на любимия му отбор. И както винаги и седеше нелепо. Той се усмихна, а тя му отвръна. Подаде му костюма, но той не побърза да го вземе. Тя промълви нещо. Той и отвърна, а след малко взе костюма и го облече. Обърна се, за да вземе оръжието си.
Бордовият компютър се намираше в главната зала. Осветлението беше слабо, само няколко неонови лампи осветяваха не толкова просторното помещение. Той направи няколко крачки и залата се освети. Холоекраните на компютрите се включиха, показвайки червеният знак, който видя на костюма си.
─ Добре дошли отново, капитан Шмит.
Звукът идваше от всички страни и не му отне много, докато разбере, че говори бордовият компютър. Гласът беше женски и му беше адски познат.
─ Навярно не си спомняте, но скоро ще излезете от състоянието на дезориентираност.
Аз съм вашият бордови компютър, Ана.
Нещо го жегна в гърдите. Беше тъпа, неприятна болка, но не знаеше защо.
Залата бе на две нива, които бяха разделени от пет стъпала. Имаше една единствена седалка, което го наведе на мисълта, че е единственият от екипажа на кораба. Но корабът бе твърде голям, за да е единственият човек.
Той седна и огледа уредите. Всичко му беше познато, знаеше какво да прави и как. Кой бе той?
─ Какъв е екипажът на кораба, Ана?
─ Единствено вие, капитане.
─ Това товарен кораб ли е?
─ Не. Пътнически.
─ Какъв е броят на пътниците?
─ Петдесет хиляди души.
В този момент вратата се отвори с обичайното леко свистене и Дидтрих влезе. Шмет се обърна и го огледа. Едва сега забеляза перфектните му черти и идеално гладката му кожа. Костюмът очертаваше атлетичната форма на тялото му. Очите му бяха неестествено светло-сини. Тогава Шмит се зачуди как всъщност изглежда.
Единственото, което успя да разбере за себе си, бе, че е около четиридесетте. Без да се броят годините на пътуването, разбира се.
─ Как е пълното ми име, Дидтрих?
─ Зигфид Рад Шмит, капитане.
─ Побързай, Зигрфид! – викаше баща му.
Той бе висок, чернокос мъж с остри черти. Плътният му глас надвикваше тълпата.
─ Ще ги изпуснеш, Зигфрид!
Зиг се промъкна между хората и успя да стигне до баща си. Той го вдигна на раменете си и Зиг най-сетне успя да види всичко. Намираха се на най-високото място в Онтис ─ още преди да бъде построено второто ниво на града.
─ Това ли е армията на Конфедерацията, тате?
Това очевидно разсмя баща му, но след секунда той отговори:
─ Не! Разбира се, че не. Това е само една малка…
Площадът, намиращ се около двеста метра под тях, беше изпълнен с десетки хиляди войници и стотици машини, на които Зигфрид не знаеше имената тогава. Баща му така и не успя да довърши, тъй като целият град бе обгърнат от множество силни, басови звуци, които заглушаваха всичко. Зигфрид погледна в посоката, от която идваха. Едно голямо черно петно в далечината идваше насам и малко по малко започнаха да се очертават силуетите на огромните летателни апарати, които летяха все едно бяха едно голямо ято птици. С приближаването им Зигфрид виждаше огромните въртящи се перки, от които идваше и звукът.
И тази гледка малко или много повлия на целия му живот.
─ Добре ли сте, капитане?
─ Да – каза Шмит, осъзнал, че е потънал в спомени. – Каква беше тази течност в криогенната камера.
─ Перфлуорхексан. Течност, която дробовете ви поемат. Причината е, че налягането в камерата спада драстично при светлинните скокове, а дишайки кислород дробовете ви биха изгорели.
Шмит не чу обяснението. След като чу името на течността, бързо върна знанията си за нея. Тя се използваше най-вече в медицината при изгаряния на белите дробове. Авеолите поемаха течността като регенерираха изгорелите клетки, а кръвта се насищаше с достатъчно кислород.
Намирайки се в криогенната камера, човек не възприемаше никакви външни дразнения и под действието на течността, той сякаш се намираше отново в майчината утроба, където 9 месеца също не е поемал въздух. Дезориентацията и краткотрайната загуба на памет са част от страничните ефекти след събуждането от криогенния сън.
─ Ана, кажи ми ако обичаш, колко време продължи пътуването?
─ Двеста двадесет и три години, капитан Шмит.
─ Къде се намираме?
─ На четири светлинни години от Големият Магеланов Облак.
Зигфрид опита да си спомни, но идея си нямаше какво може да прави тук.
─ Покажи ми карта на мястото в радиус четири светлинни години.
Главният екран включи холограмата след няколко секунди.
Той лежеше, подпрял глава с ръката си. Синьото слънце тъкмо изгряваше. В далечината на изток небето бе тъмночервено.
Обувките плякаха по гладкия мраморен под. Той се обърна, виждайки само краката. Тъмният тен, който бе хванала това лято. Идеалните черти. Тя стигна до леглото и се наведе. Бе само по бельо. Отново устните казваха думи, които той не си спомняше. Виждаше обсипаните с лунички бузи, рижавата коса, тъмнозелените очи. Сноп лъчи падна върху лицето му и го заслепи. Филтрите на прозорците увеличиха затъмнеността.
─ Трябва да тръгвам – прошепна той.
Той недоумяваше. Никъде в радиус от четири светлинни години нямаше звезди.
Защо корабът бе спрял? Той попита.
─ Нямам достатъчно информация. Не мога да отговоря.
Нямаше логика.
Той си спомни колко радостен бе, когато го приеха в академията. Всички му говореха, че го очаква голямо бъдеще като пилот. Но сега имаше шансът да поеме отговорност върху цял кораб, тъй като му бе в кърпа вързано капитанското място. Баща му казваше, че няма да успее да издържи на още шест години обучение, но Шмит бе сигурен. Нямаше да стане обикновен пилот. Не се бе борил толкова време, за да се откаже точно сега.
Психологическият тест за малко да го спре. Не му достигаха няколко точки, за да продължи. Все пак той бе напълно решен да продължи, затова се подложи на тест с криогенна камера. Всички психолози бяха убедени, че след него ще остане с трайни психологически увреждания. Но когато излезе и след ден всички видяха, че е напълно здрав и все пак бе приет. А там срещна и нея.
─ Каква е първоначалната траектория на кораба?
─ Изчислението е невъзможно.
„Какво по…“
─ Тогава каква е крайната дестинация?
─ UH-438. Тривиално название – ‘Бялата планета’.
Шмит много добре знаеше какво е това. Това бе един много малък спътник на планета, която бе негодна за живот. Наричаха го ’Бялата планета’, поради факта, че целият бе покрит с лед. Но нещо друго бе по-интересно. Бяха изпратени проучвателни дрони, които събираха информация за планетата, установиха се няколко интересни факта. Северното полукълбо бе покрито с кратери, което е напълно нормално. Но на южното полукълбо се виждаха безкрайно широки ивици, новосформирала се „земя“. Това бяха огромни каньони, сформирали се от разместването на тектоничните плочи на иначе извънредно малкия спътник. Установи се също, че има необичайно високо ниво топлина точно на южния полюс на планетата. Малкият размер на тялото предполагаше замръзнало ядро, но очевидно изпод леда имаше топлина.
Снимки на планетата, когато слънцето залязва, а зад нея установиха и наличието на огромни гейзери, пръскащи лед и прах, вместо вода. Явлението бе обяснено единствено с това, че под дебелия слой лед имаше топла вода.
Това силно впечатли учените, но астрономите все пак казаха, че това не е прецедент не срещан досега. Въпреки това се реши да се направи изследване на ядрото на планетата. Бяха пратени сонди и накрая малкият UH-438 разкри пред света, че по-голямата част от леда в южното полукълбо е куха. Ядрото в действителност бе замръзнало, а топлината идваше от планетата, чийто спътник бе UH-438. Кухините спираха планетата да се пръсне. Най-важният факт бе, че бяха препълнени с кислород, а почвата бе извънредно плодородна.
─ Ана, можеш ли да ми обясниш защо съм прекарал двеста двадесет и три години в криогенната камера, при положение че UH-438 се намира на два светлинни скока от Пандора?
Той бе изкаран извън нерви. Самоконтролът не му помагаше. Това бяха двеста и двадесет изгубени години. Той не можеше да си представи колко много време е изгубил и колко години бяха изминали на Пандора.
─ Ана, веднага поеми курс към ‘Бялата планета’! – отсече той и готов да се върне в криогенната камера.
─ Операцията е невъзможна, капитане.
Косата и бе разрошена. Тя се бе свила, обгърнала крака с ръцете си. Той седна близо до нея, но не знаеше какво да промълви.
─ Ана…– опита да повтори той.
─ Невъзможно! – повтаряше тя.
Тя вдигна главата си и той видя лицето покрито с размазан грим. Той бе обещал да се промени, да не отделя толкова време на работата си. Но дори сам той не си вярваше. Целият си живот бе посветил на това. Още като малък, когато видя огромното ято хеликоптери на Конфедерацията. Когато го превърнаха в пилот, а след това бе приет във военната академия, където щеше да получи висшия ранг Капитан. Това бе всичко, за което бе мечтал. И всичко, което тя не искаше в живота си.
Той стана, знаейки какво ще направи в този момент.
Сърцето му туптеше. Туптеше много по-силно от момента, в който я напусна и реше да приеме мисията.
─ Причина?
─ Неизвестна.
Той седеше, забил поглед в някаква точка.
─ Какво е нивото на водород във резервоарите? – попита той машинално.
─ Вторият резервоар е празен, а за първия няма информация.
Напрежението в гърдите му се увеличаваше с всеки изминал момент.
─ Дидтрих, би ли проверил състоянието на първия резервоар, ако обичаш?
─ Това би отнело много време, капитане.
─ За никъде не бързаме.
Андроидът закрачи към вратата.
Работата бе предложена само на десетки хора, способни да я свършат. Все пак малко бяха хората на Пандора, способни да извършат два поредни светлинни скока, без да направят дори малка изчислителна грешка. Разбира се, толкова отговорна работа се извършваше от компютъра, но се изискваха малки подробности, които зависеха изцяло от нюха и интуицията на капитана. Качества, които машината навярно никога нямаше да има.
И все пак някакво смътно чувство се прокрадваше в душата на Шмит.
Колонизацията на ‘Бялата планета’ бе едно от най-вълнуващите неща по това време. Отказа работата само заради Ана. Като в последствие я прие точно заради нея. Истината бе, че седмица- след като той подписа – щеше да се проведе жребии, на който да бъде избран бъдещият капитан на Волксраумфацойг в случай че никой не приеме работата доброволно.
Тогава бе на двадесет и пет, а скоковете щяха да отнемат дванадесет години.
„Значи съм на тридесет и седем“, мислеше си той, докато чакаше Дидтрих. Но ако двата скока бяха извършени, той трябваше да се намира на не повече от две светлинни години от UH-438.
─ Ана, определи физиологическата ми възраст.
─ Тридесет и една, капитан Шмит.
Тогава той разбра всичко. Все пак изчака андроида, за да бъде сигурен.
─ Компютърът не ме допуска до А-Сектор, капитане – каза Дидтрих, когато влезе. – Мисля, че част от кораба липсва. Или по точно първият резервоар.
─ А провери ли втория?
─ Реших да го направя. Има огромни повреди. Водородът се е пръснал в космоса.
Точно това си бе помислил и Шмит. Това бе рядко срещано явления, (навярно едно на милиард). Но все пак бе възможно. По време на първия скок, малка частица, навярно с нано размери, е ударила резервоара. Той се е пръснал, а водородът в него се е самозапалил от триенето и взривил. Вероятно това е нанесло щети и по втория резервоар като всичкият водород е отишъл по дяволите. Като по чудо корабът е оцелял.
След скока е продължил да се движи по инерция като е запазил някаква оптимална скорост, поддържана от резервната енергия. Навярно не е изминал повече от няколко десетки милиона километра за последните двеста и седемнадесет години.
Енергията е свършила и корабът е спрял. За това е събудил и Шмит. А навярно и пътниците са изключени от криогенния сън.
─ Това е убедителна теория, капитане, но защо не са ни потърсили досега?
─ Не знам, Дидтрих. Представи си само колко години са изминали на Пандора.
─ Навярно са ни забравили.
─ Не знам. Сега можем само да чакаме утрешния ден, и да се надяваме, Дидтрих.
Но откъде можеше да знае горкият Шмит, че Пандора забрани космическите пътувания след неговия случай и така и никой нямаше да дойде, за да спаси кораба му.