Чудото от стената
Рано сутрин е. Уча си уроците и изведнъж нещо зашумоля:
― Цъгър, цъгъ-ър, цъгър! Бум!!!
От стената падна лек прашец и се отвори дупка. От нея се подаде едно жълто пръстче, след това още две, а после още едно. Дупката ставаше все по-голяма. Аз се уплаших, но търпеливо изчаках да видя какво ще се случи. И ето ― стана чудо, едва със сантиметър по-ниско от сестричето ми от стената излезе жълто човече. Имаше само четири пръстчета, три антенки и малки топчета накрая на пръстите на краката си. Аз онемях, гледах го известно време и то мен. Сетне го попитах:
― Кой си? От къде си?
Човечето ме загледа още по-странно, но нямаше отговор.
Майка ми в този момент се провикна:
― Лиле-е, ела да вземеш сестра си при теб! Бързо, че плаче!
― Добре-е! ― отговорих й аз.
Скрих бързо човечето под леглото и отидох да взема сестричката си Славея. Като се върнах с нея, човечето ядеше бисквитките, които бяха разпилени под леглото ми. Славея, като видя човечето, каза нещо на бебешки. Гостенчето ми се обърна към нея и каза:
― Бву-у-у-у, анг-г-гу-у, анбв-ву-у-у-у-у!
Славея му се усмихна, явно си говореха, но защо аз не разбирах?! Оставих Славея и човечето на леглото. Те се усмихваха и разговаряха като стари приятели.
Стана време за училище. Мама ме повика да обядвам. Докато тя хранеше Славето, аз откраднах малко от мусаката. Нарочно тръгнах малко по-рано за училище. Взех и жълтото човече. В училище се затворихме с него в една празна класна стая и му дадох мусаката. То изяде всичко, освен коричката отгоре. Едно дете влезе в класната стая и аз бързо взех човечето в ръце.
― Какво е това? ― попита детето.
― Това ли? А-а, това е плюшена играчка. ― отговорих аз.
След това веднага сложих малкото си приятелче в раницата си и отидох в нашата класна стая. Там нямаше никой и аз извадих човечето. То започна да говори и да ръкомаха:
― Аг-гу-у-у-у, аб-бву-у-у, агу, ангу-у-у!
Аз повторих казаните от него неща. Не знам защо, но ми се усмихна и аз много се зарадвах. Първи час щях да имам немски език и си извадих тетрадките и учебниците. С човечето разгледахме учебника по немски език. На него му хареса много, защото беше шарен. Сложих човечето в раницата си, защото часът скоро щеше да започне. Когато свърши часът, видях, че то е заспало. Днес имах само четири часа и след училище излязох да карам ролери. Взех човечето със себе си. То гледаше как карам и от физиономиите, ръкомахането и възгласите му разбрах, че му харесва. Затова реших да му дам и на него да покара малко, но то имаше четири крака, а аз само два. Отидох до магазина и купих още един чифт. Обух му ги, изправих го бавно и го пуснах да кара.
― Уау! -казах аз. – Откъде ли се научи да ги кара толкова бързо?!
На него много му хареса, усмихваше ми се щастливо и доволно.
Прибрахме се вкъщи. Когато седнахме да вечеряме, жълтото човече седеше под масата и чакаше да му дам нещо за ядене. Да бяхте го видели само как бързо лапаше! Давах му първо хляб, после салам и кашкавал. А после имаше и сармички. След вечеря си измих зъбите, дадох и на човечето да си измие зъбите. Беше смешно, защото то ми изяде почти цялата паста за зъби ― много му се услади. Когато легнахме, антенките му започнаха да светят. Казах му, че трябва да е тъмно, защото ще спим, но то не ги изгаси.
На сутринта го намерих на пода, завито с моя суитчър, а до него бяха се наредили още две жълти, но по-големи човечета.
― Невъзможно! ― помислих си аз. ― Сигурно още сънувам.
Но като погледнах през прозореца, видях, че пред блока ни има голяма летяща чиния. Събудих трите същества. Двете по-големи започнаха да говорят на нашия език:
― Ние сме от планетата Марс. Извинявайте, бебето ни се изгуби!
― Значи това е бебе?!! ― казах им аз. ― Ето защо се разбираха толкова добре със Славея!
― Да, казва се Мъмри. Ще ни извиниш, но трябва да тръгваме.
― Добре, щом ще си тръгвате. Имам един подарък за Мъмри ― той много хареса ролерите ми, затова ще му ги подаря.
― Много благодарим! Благодарим, че го гледа.
― Няма защо. Чао! Чао, Мъмри! ― целунах го по бузата за довиждане.
― Ще ви дойдем пак на гости ― казаха родителите на Мъмри.
Времето, прекарано с Мъмри, беше едно от най-хубавите в живота ми.