Стопаджията
Да останеш последен на планетата Земя – без никого и нищо. Един от най-големите страхове на един човек. Никой не би искал да остане сам на Земята. Едно момче на име Еди бе изоставено от своето семейство. Всички на Земята се бяха разпръснали из планетите да търсят живот. Това беше „Годината на новото”. Еди беше сам и самотен, той се луташе напред-назад, търсейки живот на планетата Земя.
Един ден Еди реши да отиде до големия град (или поне до това, което бе останало от него) и да разрови нещата там. Той взе обикновената си кола, която работеше с електрическа енергия и се запъти натам. Когато минаваше покрай нищотото, му се привидя нещо или пък някого. Еди реши да провери дали има някого там. Той слезе от колата си и се запъти към нищото. В един момент му се привидя сянка и той почна да я гони. Сянката бягаше усърдно, но изведнъж реши да спре. Той се загледа в лицето срещу него.
Там в нищото седяха две тела – двама човека. Те се оглеждаха и никой не смееше да каже дума. Изведнъж странникът реши да се престраши.
– Може ли да ме откараш? – попита той най-спокойно.
– За къде човече? – отговори с въпрос Еди. Как може толкова спокойно да си говориш с човек, когото си видял сега и то в нищото.
– За града съм, загубих се и съм на стоп. – отговори странникът. „Ето как ще го кръстя” – мислеше си Еди. – „Стопаджията”.
– Добре друже, ще те закарам.
Те тръгнаха към колата на Еди и потеглиха. Пътят беше дълъг и Еди опозна „Стопаджията”. Оказа се, че той е от друга планета и иска да намери енергия за космическия си кораб. Еди беше заинтригуван и искаше да му помогне. После щяха да отлетят двамата и Еди нямаше вече да е сам.
– Е, това е градът. Какво точно ще ти трябва? – попита Еди Стопаджията.
– Засега ми трябва енергия от най-високото място тук – обясни Стопаджията. Еди се замисли и изведнъж му светна.
– Ела! – каза бързо Еди и хукна нанякъде. Стопаджията го следваше. Тъй като градът беше подобрен, те работеха на енергийни кълба. Еди се бе запътил към Водопроводната станция „Стрийт Столн”. Тя бе най-голямата останала там. Еди отиде до едно чекмедже и го отвори. От там се появиха много кабели и една вратичка. Там държаха енергийното кълбо, което задействаше Водната станция. Еди го взе и го подаде на Стопаджията.
– Ще ти свърши ли работа? – попита Еди. Стопаджията го погледна и кимна. Това кълбо е дори повече от това, от което се нуждаеше Стопаджията.
– Е, да тръгваме! – каза енергично и радостно Стопаджията. Те тръгнаха в обратна посока, там където Еди намери странника и го приюти за тази разходка. Пътя на обратно беше интересен. Стопаджията разказваше на Еди какви неща има на неговата планета.
– Има доста странни животни и всякаква храна – казваше Стопаджията.
– Има и доста дружелюбни хора, но има и такива, които не се радват на нови попълнения – погледна го сериозно Стопаджията и Еди се почувства некомфортно.
– Няма проблем, ще те запозная с всички и те ще те обикнат. Все пак ти ми спаси живота. – И двамата се усмихнаха и продължиха да си говорят.
Еди пристигна на мястото, където странникът бе оставил космическия си кораб. Беше огромен. Еди отиде до него и го поогледа. Стопаджията влезе от една вратичка и каза на Еди да се качи. Еди го послуша и се качи с него. Щом влязоха вътре, той беше поразен – всякаква енергия и дизайн, които на Земята никога не беше виждал. Еди беше смаян и не можеше да се движи. Стопаджията го побутна и Еди се осъзна. Двамата отидоха до раздел Б-2, там явно беше проблемът. Стопаджията отиде до едно табло и вкара кълбото от енергия. Изведнъж целият кораб светна и всичко беше магическо.
След няколко часа двамата бяха в космоса и си говореха. Те никога не спираха да говорят и си мислеха нови и нови теми. Не обичаха да седят „на сухо”.
– Значи твоето семейство е по-различно от теб? – попита Еди.
– Да те са… ами те са различни по външен вид. Виж, на моята планета не се виждат хора като теб и мен.
– Какво искаш да кажеш с това?
– Ами, така да се каже всички са с различен облик. Едни са много едри и космати, други ниски и хитри.
– Искаш да кажеш като паяк и гном?
– Да, нещо подобно, но никой вече не ги нарича така!
– Значи на твоята планета има животни, които говорят и се държат като хора? – много учудено попита Еди.
– Да, те са мутирали. Надявам се няма проблем това?
– Не, няма. Просто ще ми е много чудно как е да живееш с такива същества. – И така новата тема на разговор приключи.
След около половин час имаше проблем на кораба, те бяха попаднали в метеоритна буря. Корабът бе ударен, и от нищото се появи черна дупка. Еди загуби съзнание, понеже се удари в таблото отпред.
По-късно Еди отвори очи. Погледна надясно с надежда да види „Стопаджията”, но него го нямаше. Еди излезе навън. Видя сянка, веднага се сети за новия си приятел и тръгна да бяга.
– Хей, ти, спри! – извика Еди. Странникът спря и каза на Еди със спокоен и тих глас:
– Можеш ли да ме откараш?
Еди объркано каза:
– Но,… аз… ти… корабът се удари.
– Какво говориш, човече? – каза стопаджията.
– Не, не съжалявам. Ще те закарам. – Еди беше объркан, но не искаше да го взема на сериозно. Те се качиха в колата и Еди реши да зададе същите въпроси, за да разбере дали ще помни нещо от случката.
Всичко стана по същия начин. Двамата стигнаха до Водопроводната станция „Стрийт Столн” и взеха енергийното кълбо. След това пак заредиха кораба на пришълеца и потеглиха. Отново си говореха и то всичко, което са говорили по-рано.
Всичко се случи като по-рано. Пак попаднаха на метеоритен дъжд и Еди пак загуби съзнание. Еди мислеше, че проблемът е в това, кой шофира, затова реши този път да кара той. Отново се случиха същите неща и този път също ходиха за енергия.
– Хей, може ли аз да карам? – предложи Еди.
– Да, разбира се – каза дружелюбно пришълецът. И така, Еди пое управлението, но пак попаднаха на метеоритен дъжд. Еди беше в безсъзнание и отново се събуди на мястото, където намери „Стопаджията”!
Еди осъзна, че е попаднал във времеви континуум.
– Слушай, ще ти кажа нещо, но ще изглежда, че съм луд. – каза Еди на пришълеца.
– Няма проблем, може да споделиш каквото искаш.
– Мисля, че трябва да си останем на Земята.
– Защо? – попита странно стопаджията.
– Мисля, че сме попаднали във времеви континуум. Виж, няколко пъти вече ми се случва да те взема от тук! – пришълецът го погледна странно и не знаеше за какво става въпрос.
– Човече, сериозно, не знам за какво става въпрос! – гледаше го странно стопаджията.
Еди разбра, че каквото и да прави, не може да го разбере. Той знаеше, че „Стопаджията” ще бъде мъртъв, въпреки че искаше да му помогне.