Пътуване към себе си
„Най- далеч достига онзи, който не знае накъде е тръгнал.“
Оливър Кромуел
Накъде съм тръгнала? Накъде пътувам сега? Преди една година всичко изглеждаше лесно и просто. Бяхме като деца, които играеха на криеница. Аз броях, той се криеше. Но днес – една година по-късно играта ни се превърна в кошмар. От онези, които знаеш, че сънуваш, знаеш, че не съществуват, но все пак няма как да избягаш от тях.
Беше първи юли. Непоносимо горещ ден, аз стоях на терасата и го чаках да се появи с мотора си. Мина един часа, мина два, но него го нямаше. Сигурно пак се е сбил с някой полицай – нямаше книжка, а кръстосваше целия град с мотора си. Или се е скарал с баща си, който постоянно го укоряваше, че е безделник, че не работи и само се шляе с приятели и с „онази”. „Онази” бях аз. Знаех недостатъците му, не носех розовите очила на любовта, но го обичах. Обичах го заради всичко, което беше. В него виждах това, което аз не бях. И това ми харесваше.
Той беше директен, прям, честен, роден лидер. Аз бях ранима и чувствителна – като роза, поникнала в една забравена от Бога пустош – отвън изглеждах красива, но отвътре бях самата поквара. Лъжех, постоянно създавах интриги, лицемерничех, скарвах и разделях хората около мен, бях способна на какво ли не – до деня, в който той се появи….
Той преобърна всичките ми представи за живота, накара мен – вярващата само в собствените си сила и действия – да повярва в него и в приказките с щастливия край.
Часовете се нижеха един след друг. Слънцето залезе, а него го нямаше. Прекарах целия следобед, гледайки ту към улицата, ту към мобилния си телефон. Но моторът така и не идваше, а той не се обаждаше. „Къде, по дяволите, си отишъл? Значи толкова знача за теб, щом ме оставяш сама, без никакво обяснение. Върви по дяволите, не си ми нужен.”
Тишината на мислите ми бе прекъсната от домашния звънец. Отворих вратата. Двама млади мъже в полицейски униформи стояха пред мен…
Една година по-късно не помня нищо от онзи момент. Само как единият от полицаите ми поднесе – „моите съболезнования”.
Нямаше истинско погребение, нямаше цветя. Аз и неговите приятели бяхме единствените присъстващи, баща му дори не пожела да го види за последно. Всяка нощ сънувах как умира. Той, каращ мотора с пълна скорост, идващият камион насреща и тялото му, разцепено на парчета. Болка, мрак и тъмнина. Вече не излизах денем, само нощем, когато звездите сияеха и знаех, че от една от тях ме гледа той и ми изпраща цялата си любов.
В една такава вечер се случи моето малко чудо. Вървях по плажа, загубила дори вярата в себе си. Без цели, без мечти, момиче, живеещо в миналото, чакащо своя край, който така и не идваше. Гледах небето, гледах и студеното море. Казах си – това е моето спасение, ще забравя болката, ще се преродя, ще започна всичко на чисто…
Една стъпка по-напред, една дреха по-малко, една глътка вода повече и ето, че вече бях в морето. Почти потопена в собственото си желание за спасение и тогава осъзнах, че търся не смърт, а спасение. Над мен небето се отвори, звездите загубиха блясъка си, загубих съзнание, останах сама в мрака. Времето сякаш беше спряло за мен. Не знам колко дълго трая моят сън, но помня, че когато се събудих над мен стояха три същества. Странна аура се излъчваше от тях, приличаха на човеци, но не бяха. Понечих да докосна единия. Но ръката ми просто премина през него. Сякаш не съществуваха, но аз знаех, виждах, че са там.
− Къде се намирам? – гласът ми бе като ехо в далечина.
− Никъде и навсякъде. Сигурно имате много въпроси, млада госпожице, и ще ги получите, но не сега.
Не сега ли, а кога? Гневях им се вътрешно. Намирах се на място, което не познавам, някакви същества, които приличаха на извънземни, стояха над мен, а те ми отговаряха с „ не сега”. Нима всичко бе толкова просто?!
− Госпожице, знаем, че сте гневна. Но помислете – Вие сте жива. Ако не бяхме ние, сега щяхте да лежите мъртва в леденостуденото море. – отвърна едно от съществата с такава бързина и лекота, сякаш бе прочело мислите ми.
Намирах се на някакво мистериозно място. Когато погледнах през прозореца на стаята си, видях, че всички сгради бяха всъщност дворци, разположени върху масивни скали, които крепяха огромен град. Навън се разхождаха прекрасно облечени мъже и жени. Жените носеха дълги, избродирани със злато и сребро, цветни рокли, а мъжете – туники, наподобяващи онези, които мъжете в Близкия изток носеха. Кораби и самолети се движеха по въздуха. Лицата на всички бяха весели и засмени, сякаш наистина нямаха проблеми. След като полюбопитствах за обстановката навън, сега беше време да се обърна и да разгледам моята стая. Леглото ми беше издържано в ренесансов стил, направено от буково дърво. Имаше огромна стъклена маса по средата, на която пишеше – „Арзум”. Какво ли пък значеше това?
На вратата се почука.
− Да, моля.
− Госпожице, тези дрехи са за Вас. Изкъпете се, преоблечете се и след един час кралският стража ще Ви вземе оттук.
− Но, почакайте, нищо не разбирам.
− Ще разберете! – отсече строго човекоподобното същество от снощи.
Определено парцалите, които носех, вече не ми вършиха работа. За това пък щях да облека рокля, да се изкъпя в кралска вана, да ме придружава кралски страж. Току- виж утре сутринта се събудя кралица.
Погледнах се в огледалото, приличах на съвсем нов човек. Докоснах сърцето си, болката я нямаше. Това място, толкова далечно от дома ми, от родния ми край, ме бе преобразило напълно. Пазачът не закъсня и ме изведе навън. Излязохме от огромния дворец и се качихме на лодка, която се управляваше сама, и просто заплавахме по въздуха. Пристигнахме на място, което много приличаше на това, от което идвахме. Пазачът ме свали от лодката и ме остави да чакам. От двореца излезе един достолепен мъж, облечен в прекрасни одежди в небесносин цвят.
− Добре дошли в Арзум – моето кралство! Аз съм принц Амар.
− Пристигането ми тук е малко странно, не мислите ли? Арзум, къде се намира това място? Всичко е толкова различно. Сякаш не се намираме на земята, а на…
− Права сте, ние сме на друга планета.
− Но аз си мислех, че това са глупости, че съществуваме само ние – хората на Земята.
− Ние също сме хора, но не сме от Земята, скъпа. В края на Слънчевата ни система е разположен пояс от комети и астероиди, известен на науката като пояс на Кайпер. Вашите анализи показват, че количеството обекти в астероидния пояс намалява чувствително с времето. Едно от по-невероятните обяснения е, че феноменът се дължи на наличието на мистериозна планета Х, обикаляща в този отдалечен регион, която с гравитацията си „обира“ отломките от пояса. Тази планета е Арзум. Ти попадна в черна дупка, чрез нея ти се озова тук. А и не си ли малко егоистична, за да мислиш, че само ти, само вие съществувате?
− Егоистична?! Навярно, може би малко. Егоизмът беше качество, чрез което оцелявах на Земята, в предишния ми живот. Но защо точно мен, защо избрахте мен?
− Защото в онзи ден, в онзи час, на вашата планета, ти имаше нужда от помощ . И понеже нямаше кой друг да ти помогне, реших това да бъда аз.
− Но защо ти?
− Може би защото ти и аз сме свързани, може би защото те обикнах още онази нощ. Защото ти си различна от мен. Може би за това те обичам.
− Веднъж и аз обичах така. Но всичко свърши. Беше мимолетно.
− Този път ще бъде различно! Вече не си на Земята! Сега имаш нов шанс. Бъди моя кралица! Бъди кралица на Арзум! Управлявай заедно с мен! Омъжи се за мен!
− Да, ще се омъжа за теб, Амар! – отговорих аз с треперещ глас.
Не знаех накъде отивам. Не знаех къде ще ме отведе това пътуване. Но поех по него, знаейки, че пътуването е онова, което ни държи живи!