Пространството между два свята
Когато Меган пристъпи на първото стъпало на влака, под нея нямаше нищо друго, освен черна бездна.
Краката й потрепериха и й се наложи да се хване за лъскавото перило отдясно. Пулсът й се ускори, а сърцето й заби в ушите. Прокълна наум. Още от началото почваше лошо.
― Предлагам ти да не гледаш надолу. В началото ще ти става лошо от височината – дълбок и мек глас се разнесе над нея и след като вдигна глава, видя кондуктора, висок и спретнат в златисто-кафявата си униформа. Щом улови погледа й, той й се усмихна леко, хвана ръката й и й помогна да се качи.
Успешно се качи във вагона, но ръката й продължи да държи тази на кондуктора, а очите й се впиха в черните колела, свързани с дълъг железен прът. Смътно си представи как се движи и отново й призля.
Вдигна поглед към мъжа, който я гледаше с еднаква доза любопитство и жал.
― Спира ли някога? – едвам преглътна буцата, намерила си уютно местенце някъде в трахеята й и разспростряла се го гърлото й, за да попита.
― Кое?
― Гаденето, световъртежът. Страхът.
Очите му светнаха като малки, жълтеникави фарове и усмивката му омекна.
― Бих казал, че страхът в по-голята си част минава, но винаги остава една малка доза притеснение. И в точно това си е тръпката. Да пътуваш между звездите с влак.
Ръката му се материализира зад гърба й и леко я подбутна в посока на купето й, за да освободи стълбичката за другите пътници. Меган кротичко тръгна накъдето трябваше, като през цялото време очите й бяха залепени за интериора на влака.
Определено беше по-луксозен от обичайните влакове, на които се беше качвала на Земята. Пространствата между вагоните бяха проектирани по такъв начин, че изглеждаха като малки кулички в готически стил. Таванчетата бяха направени от желязна тел, блъскаща и извиваща се в пълен безпорядък, без каквото и да е присъствие на определена схема. Приличаше на пясъчен замък, все едно че малко детенце си е играло, оставяйки мокрия пясък да тече през сключените си пръсти.
А щом пристъпи в самия вагон, загуби ума и дума.
Още с първата стъпка кракът й потъна няколко сантиметра в плюшен килим, който изглеждаше сякаш никога не е виждал прах и мръсотия през живота си. Имаше тъмното червено на бургундско вино, на презрял нар. Седалките бяха в същия цвят, смесен със златно-кафяво, и успокояваха окото, придавайки на вагона приятна домашна атмосфера. Щом прокара пръсти по облицовката, усети лекия мъх на велура. Въздъхна щастливо.
Прозорците бяха огромни правоъгълни дупки към безкрайността, където някъде чат-пат проблясваше някоя звездица като последна надежда. Всъщност, инфрачервените снимки на Космоса и звездите бяха по-красиви от реалността. През някои от прозорците надничаше и родната й планета Земя като огромно сапунено балонче с нежния опалов блясък на водите и облаците, забравено само сред вселенския океан. Златни орнаменти ги рамкираха, създавайки картини-шедьоври от плътното стъкло и това зад него. Таванът беше почти толкова черен, колкото света навън.
Във въздуха се носеше лек аромат на пепел и въглени, топъл огън и горещ шоколад.
Седна на такова място, че да може да вижда и Земята, и пространството, което се простираше пред нея. След като влакът тръгнеше, нямаше да може да се върне на родната си планета. Щеше да бъде пратеник, посланик на планети, за които сигурно никога няма да е чувала и където наистина би била неутрална. Бремето, което щеше да носи, беше тежко и много хора се отказваха още преди да започнат, но тя беше сигурна, че ще издържи.
Вагонът скоро се изпълни с пътници, разнообразни като снежинки и като новите раси, които щеше да срещне по пътя си. Малки, големи, високи, ниски, прегърбени, щастливи, нещастни. Всичко беше един карнавал от цветове. Всякакви цветове. Но бяха пътници. Не посланици. В това се различаваха от Меган, която престана да зяпа хората и се обърна към прозорците.
Кракът й заподскача леко в ритъм, който само тя можеше да усети. Много се бавеха другите – блъскаха се върху хубавия килим, караха се за седалки и запречваха всичко с чантите си. Самата Меган пътуваше с едно миниатюрно куфарче, което беше оставила на пода и на което беше подпряла с една идея прекалено късите си крака. Беше се свила на една седалка и гледаше да не привлича внимание върху себе си.
Но все пак вече започваше да се нервира.
С леко трепереща ръка извади джобния си часовник и погледна колко е часът. Вече закъсняваха. Медните пружинки на часовника прозираха изпод полупрозрачния циферблат, а зъбчатите колелца бавно се въртяха към вечността, разделяйки я на секунди, минути и часове. Верижката на часовника издрънча леко, докато го прибираше обратно. По ръката й остана лека следа от метала. Ядно го изтри с ръкава на бялата си риза.
Щом направи това, веднага някъде зад нея се чу сирената, сигнализираща тръгването на влака. Меган се облегна на седалката, вече много по-спокойна отпреди една секунда, и обърна поглед към прозореца. Земята синееше там и със закъснение тя осъзна, че може би това беше последният път, когато щеше да я види толкова отблизо. Не че имаше някакъв закон срещу това да се връща, но практиката показваше така.
Колелетата на влака започнаха бавното си въртене, набирайки силата и инерцията, за да започнат дългото си пътешествие. В ума си Меган виждаше лоста, въртейки се постоянно в точно определен ритъм, по точно определен начин, за точно определено време. После си представи същия този лост, въртящ се неуморно, а под него – нищо, освен далечни звезди. Но този път бездната не я плашеше. Напротив.
В гърдите й се надигна вълна от такъв ентусиазъм, какъвто никога досега не беше изпитвала, емоция, толкова всепоглъщаща, че измете от пътя си какъвто и страх и безспокойство да изпитваше. Беше любопитна, настървена да научи още, да види още, да опознае още. Кожата й беше настръхнала.
Някъде из влака изскрибуцаха някакви механизми и превозното средство като че ли помръдна малко. Меган за малко да изкочи от седалката си.
Това беше повратният момент, неофициалната инициация.
С шум като че от морски левиатан, събуждащ се от сън, тръгнаха.
Земята профуча покрай тях, докато влакът правеше широк завой в орбитата й и бързо се стопи зад тях като капка вода от бързей, попаднала на някой изгорен от слънцето камък.
Устните на момичето се разтеглиха в идиотска усмивка.
Най-сетне беше голяма.
Надигна се леко и се загледа през прозореца отново. Земята вече белееше далеч зад сребристосивия пушек, който оставаше след влака, но и Марс все още беше само едно малко оранжево-червеникаво гранатче в далечината. Стори й се, че мерна кораб, плаващ за никъде, но от онези, старите, за които само беше чела в бабините си книги. С мачта и нос и всичко си. Ядосано потърка очи. Корабът беше вече изчезнал. Супер, сега й се привиждаха неща.
Леко въздъхна, обърна се към купето и остави очите си да обходят пътниците. Повечето хора вече се бяха наместили и правеха нещо, колкото време да минава.
Идеята на нейното пътуване беше да отиде до Марс, откъдето да се прехвърли извън Слънчевата система. Звучеше достатъчно лесно. Дано наистина така да станеше.
Погледът й се застоя върху едно дете, което леко зомбирано гледаше в играта си и настървено натискаше копчетата на малкия контролер. За секунда Меган се почуди как може някой да е толкова съсредоточен върху нещо и пак зарея поглед към прозореца.
Прииска й се да отвори прозореца. Но едва ли щеше да може. Но все пак искаше.
С периферното си зрение улови кондуктора и спретнатия му костюм. С избора си на цветове прекрасно си отиваше с интериора, като същевременно достатъчно изпъкваше, че да се забелязва. Тъмните му очи изглеждаха все едно следяха за най-малкото движение в купето. Зачуди се дали да не го попита.
Погледите им се срещнаха.
Защо пък не?
Повдигна леко ръка, все едно още беше ученичка и мислено прокълна. Вече не беше ученичка, а бъдещ посланик. Трябваше да се държи по съвсем различен начин.
Обаче трикът свърши работа и кондукторът пристъпи към нея.
― Извинете, да ви попитам – гласът й звучеше несигурно, нещо, което я подразни още повече. – Дали ще мога да отворя прозореца?
Мъжът се усмихна. Беше от типа усмивки, при които се сдържаш да не се разхилиш. Нотка раздразнение захапа врата на Меган и сбърчи веждите й.
― Разбира се, нали е прозорец.
― А като го отворя, кислородът няма да… избяга, нали?
Глупав въпрос. Много глупав въпрос. Кондукторът открито щеше да й се подиграва.
― Спокойно, мила. Около влака има поле, което ще опази и най-малката молекулка кислород, която би избягала оттук.
Той се отдалечи, подсмихвайки се.
С пламтящи уши Меган се обърна към прозореца. Отне й малко време да се справи с отварянето на прозореца, но когато успя, чувството беше невероятно. Още щом открехна съвсем леко прозореца, вълна от леден въздух се блъсна право в лицето й и отне дъха й. Косата й се разпиля от изрядно подредените къдрици и се развя зад нея. Усмихна се. Оставаше само да си изплези езика като куче.
След малко изкара и едната си ръка през прозореца. Беше свръхстудено и се движеха с огромна скорост, но инатливо си я задържа там. Разпери пръсти, радвайки се на вятъра между тях.
Замалко да се разпищи, когато нещо се удари в дланта й.
Инстинктивно пръстите й се сключиха около предмета и тя дръпна бързо ръката си. Болеше я от удара, но все пак й беше интересно. Разтвори юмрука си и се загледа в новата си придобивка.
Малка бутилчица във формата на капка, направена от жълто стъкло. Или поне приличаше на стъкло. Имаше нещо в нея.
С треперещи ръце Меган затвори прозореца, като замалко не изпусна придобивката си, и буквално се свлече в седалката си. Марс грееше като рубин през стъклото. Червената светлина заигра по стъклото, когато пръстите й се разтвориха, сля се с жълтия отблясък и се преля в мътнооранжево.
Красива бутилчица.
Малка коркова тапа пазеше нещото вътре да не излети. Меган я отпуши и наведе бутилката. Едно малко листче падна в шепата й. С интерес го разви, като внимаваше жестовете й да не са прибързани или прекалено ентусиазирани.
Беше само бележка, написана със забързания почерк на момче.
Първото ми пътешествие.
Нямам търпение!!
Лека усмивка заигра по крайчеца на устните й. Имаше идея.
Забърка из чантата си. Отне й малко време да открие писалка. Когато я намери, я извади, обърна бележката и започна да пише на гърба й, захапала капачката в уста.
Това е моето първо пътешествие също!!! Много ми е любопитно какво ще видя на Марс.
Приятен път!!!
Сгъна надве-натри хартийката, пъхна я обратно в бутилката и я запуши здраво. Изчака десетина минутки, колкото да не изглежда странно, отвори прозореца и пусна бутилката. За няколко секунди остана зад нея като миниатюрна звезда, преди да се стопи в далечината.
Меган се загледа назад за няколко минути, после затвори прозореца, седна на мястото си и чинно се загледа напред, към глупавата червена дамаска.
И все пак погледът й все се прокрадваше към прозореца.
А Марс приближаваше.
Марс, реши Меган, изглеждаше много по-добре през прозорчето на влака.
Перонът беше същият като този на Земята, обикновена площадка, облицована с плочки и отрупана с всевъзможни индивиди. Пристигащи, заминаващи, продавачи, кондуктори. Викове и глъчка се смесваха в ужасна какафония. Млади майки с претруфени шапки влачеха децата си и им се караха в писклив фалцет, а младежи обявяваха добра стока с колкото сила позволяваха белите им дробове Възрастни мъже се събираха на групички да обсъждат някакви мистериозни теми. Сред всичкото това тичаха бездомни хлапета, най-вероятно сираци, в бледи опити и те да се докопат по някоя стотинка. Бъркотията беше пълна.
Някакви дървета растяха по бордюра и образуваха пътечка, която водеше извън гарата. Неволно Меган проследи правите им и изключително гладки стволове, през короната от тъмнозелена шума и зарея поглед в трептящото белезникаво небе. Зачуди се разсеяно как така кислородът никога не бягаше от такива места. С минутка закъснение осъзна причината. Тази мараня. Изкуствена атмосфера. Разбира се.
Това, което я измъкна от наблюдението й, беше момчешки глас.
― Извинете. Искате ли помощ с багажа?
Толкова се изненада, че едва не се завъртя и не го удари с куфарчето си. Успя да се овладее, за радост, и, когато го видя, ахна.
Беше момче, не много по-голям от нея. Въпреки че рамената му опъваха тъмночервения жакет и бялата риза, с които беше облечен, крайниците му все още изглеждаха прекалено дълги и слаби за тялото. Очите му бяха тъмни и закачливи, а лицето – приветливо и усмихнато и заобиколено от чорлава мека коса. От врата му висеше дълга верижка, която завършваше в капковиден медальон, заплел се в едно от златните копчета на жакета му. Меган впери очи в него и се зачуди защо й изглежда толкова познат. Следващата секунда се сепна и вдигна поглед към неговото лице.
Гледаше я в очакване.
Меган кимна едвам-едвам и се усмихна лекичко.
― Разбира се.