Пратката
Кезайа се прибираше от работа и мислеше за новия сървър, който беше инсталирал в домашната си мрежа. Беше многократно по– мощен от предишния, първо поколение на новите японски биотехнологии. Предчувстваше интересните часове с настройване на различните опции и тестове.
ФНЛ (For New Life), фирмата, за която работеше, беше закупила за служителите няколко малки острова насред реката, на които беше построен жилищен комплекс. Такa осигуряваха на служителите спокойствие и почивка сред природата след работа. Къщите бяха малки, кокетни и обзаведени с всичко необходимо. Снабдителната фирма зареждаше кухнята през деня, а фирмата по естетика поддържаше реда в къщите и спретнатите градинки, като се стараеше да променя декора на всеки няколко седмици. Така те винаги имаха вид на току– що излезли от списание за моден дизайн. На служителите трябваше да се осигурят идеални условия за релаксация, за да могат на следващия ден да бъдат с отворено творческо мислене, заредени с нови идеи, да могат да комбинират тези идеи и да ги реализират по възможно най– успешния начин. Най– мощното средство на съвременната икономика беше способността на хората да създават, и поддържането на градивната пулсираща енергия се беше превърнало в основно мото на работодателите. Събираха се хора, идващи от различни култури, поставяха се при непознати условия и се стимулираше тяхната творческа енергия по всякакъв начин.
На острова обстановката беше спокойна и ведра. Вечер, след напрегнатия работен ден, мъжете се прибираха в един различен свят, където ги очакваше изкусно подредена вечеря, достъп до всички новини по света, свръх модерни средства за комуникация и ако решат да излязат навън, на кея ги чакаше скоростна моторница поръчана според вкуса на всеки, с която можеха да се понесат по прозрачно сините води на реката и да пуснат съзнанието си да се рее на воля, опиянени от скоростта и природата. Икономиката искаше непрекъснато нови стимули и повече пари, а за това трябваше да се вложат средства, които неизменно се връщаха. В зората на 21– ви век мъжете бяха доказали неоспоримите си способности да правят пари и трябваше да им се осигури всичко необходимо, за да увеличават печалбите.
Затова жените не бяха нужни. Бяха ги изолирали напълно в добре охранявани градове, където, макар и да имаха всички необходимо, те бяха откъснати от останалия свят. Тяхната роля беше да раждат и отглеждат децата – както е било откакто свят светува. Те трябваше да запазят и едно рядко чувство наречено „любов”. Имаха и други качества като интуиция и усет за красота, и затова дизайнът за домакинство и декорация се създаваше от тях. Те създаваха новите течения в модата и козметиката, а също музиката и литературата. Опазването на седемте изкуства искаше жертви и финансовият свят плащаше своя данък, за да поддържа съществуването на жените, макар че по– голямата част от обществото смяташе, че те са само ненужен разход.
Кезайя не смяташе така – беше от старата генерация, която обичаше да слуша музика и красивият женски глас го изпълваше с наслада. Освен това си спомняше детството, когато беше отглеждан от жени и беше запазил в себе си онова упойващо усещане за топлина и нежност, което те създаваха, когато го успокояваха за ударено коляно или лоша оценка в началното училище. След като отиде в колежа и попадна в принадлежащия на мъжете финансов свят, той ги забрави почти напълно. Сещаше се за тях само понякога вечер, когато ароматът от градината нахлуеше през прозореца и отклонеше мислите му от решаването на поредното техническо предизвикателство.
Вече наближаваше дома. Мина по осветения с декоративни лампи мост и паркира колата пред къщата. В първия момент не забеляза тесния сребрист пакет оставен във вътрешната част на алеята, но после нещо привлече вниманието му и той се сети, че очаква пратка. Беше спонтанна покупка след едно представяне на ново откритие в паузата на научна конференция. Фирмата предлагаше продукт, който не съществуваше досега на пазара. Пускаха пробна серия, силно ориентирана към клиента, за да разберат дали продуктът ще бъде възприет и какво ще бъде въздействието му върху хората. Беше като експеримент и игра, и идеята хареса на Кезайа, който обичаше новостите и приемаше всяко ново изобретение като играчка за пораснали деца. Усети познатото вълнение да се надига в него, бързо изскочи от колата и се втурна към пакета. Беше неочаквано лек и той го понесе към къщи, горящ от нетърпение да разкъса опаковката и да погледне съдържанието.
Кезайя беше на 35 години. Работеше в инженеринговия отдел на фирмата и няколко от последните разработки бяха негови и вече бяха завладели пазара. Новото винаги го изпълваше с любопитство и той се питаше какво има зад следващата преграда и след следващата и знаеше, че човешкото съзнание няма предел, а само разстоянието до следващото препятствие беше неизвестно. Той се наслаждаваше истински на работата си и на живота си извън нея. Беше висок, с красиво фино тяло, тъмна коса, която леко се къдреше над челото и очи в най– тъмния нюанс на синьото, които променяха цвета си според цвета на ризата му и понякога изглеждаха почти черни. Разбира се, за него добрият външен вид беше даденост и той не му обръщаше почти никакво внимание. По време на летните отпуски се катереше по планините или караше сърф, според настроението си, но през останалото време беше посветен на реализацията на извиращите в главата му идеи.
Да се докосне до нещо непознато беше предизвикателство и той пренебрегна вкусно миришещата вечеря, която го чакаше в трапезарията и се отправи към кабинета си вече нетърпеливо разкъсващ опаковката на пакета. Всички уреди в къщата бяха програмирани и се задействаха според необходимостите за конкретния час след прибирането му в къщи. Остави настрани добре подвързаното ръководство. След това махна внимателно многото уплътнения и видя елипсовидна тънка кутия с ръждивосребрист цвят и много бутони на повърхността. Уредът носеше екзотичното име Дрийм и се настройваше специално за всеки индивид. Производителят проведе с него предварителна анкета, която включваше въпроси от детството, предпочитани забавления, любими теми, естетически предпочитания, мечти и в допълнение, в продължение на няколко нощи, записваха сънищата от дълбокия му сън – тези, които не оставяха следа в съзнанието. Дрийм трябваше да въплъщава всичката тази информация. Тя не беше предвидена като нова генерация телеприемник или домашен робот, а като генератор на чувства. Според момента формата, която приемаше беше различна, както и чувството, което създаваше. Основните чувства, които управляваха бизнеса, бяха творчество, конкуренция, триумф, удовлетворение и техните производни. Дрийм създаваше чувства като нежност, любов, спокойствие, безметежност, загриженост, тъга.Именно поради това фирмата не се решаваше да пусне серийно производство преди да направи задълбочено проучване на пазара. Жените притежаваха генетично тези чувства, а сред мъжкия свят те не бяха популярни. И все пак някой беше сътворил уреда, комбинирайки нестандартни идеи.
Кезайа се настани на кожения диван и сложи устройството на масичката пред себе си. Задейства индикатора за гласово разпознаване, за да може да настрои уреда без да използва дистанционното управление. Стаята се изпълни с лек неонов блясък и се разнесе уверен мъжки глас:
– Настанете се удобно, отпуснете се, освободете съзнанието си. Настройката ще отнеме около 25 минути. Желаем ви приятни мигове с новото изобретение Дрийм.
Пред Кезайа затрептя прозрачно– неонов екран, на който почнаха да се изписват въпроси.
„Дрийм ще приеме формата, която желаете. Най– често това е образът на жената от вашите мечти. За бърза настройка, изберете образа по подразбиране, който копирахме от вашите сънища. За детайлна настройка, изберете „Продължение”.“
Той каза „Продължение”, понеже не обичаше настройките по подразбиране, които обикновено орязваха най– интересните функции. А и имаше достатъчно свободно време.
„Изберете епоха“ – изписа машината и той без да се замисля избра „20 век”. Екранът промени изображението си на картина от Южна Франция и пред него се ширна лазурносиньо море и бряг, покрит с лозя. Слънцето изгряваше и изпълваше водата със златисти искри, сякаш беше обсипана с диаманти. Обстановката напълно откъсна Кезайа от действителността и той усети вкуса на соления вятър и чу крясъците на чайките.
„Виждате ли стъпки по пясъка?” –изписа машината. И той ги видя – бяха малки и тесни, вървяха близо до водата и се губеха зад скалите. Той продължи да гледа по посока на стъпките и я видя – вятърът развяваше косата й зад гърба, беше облечена с ефирна рокля, краката й бяха наполовина потопени във водата и тя придържаше роклята си високо над бедрата, за да не я намокри. Вълните се разбиваха в скалите край нея и я обсипваха с пръски, но тя гледаше изгрева и изглеждаше изгубена в мислите си.
„Знаете ли за какво мисли тя“– изписа машината и изтръгна Кезайа от унеса му.
– Мисли за вятъра – прошепна той. – Вижда лодка, която се носи към нея и се опитва да различи силуета в нея.
„Параметрите на вашето желание са определени. Днес вие ще изпитате копнеж. Дрийм ще остане с вас докато прекъснете връзката …мммм еррор ..еррор… рийд мемори еррор – образът се размаза и изгуби, и екранът се изпълни с редове цифри, след което замръзна. Кезайа вече усещаше да го изпълва чувство на очакване и копнеж. Искаше да се втурне към жената на брега и рязкото прекъсване му подейства като удар – първата му реакция беше да посегне към премигващите бутони на устройството. Покритият с цифри екран го върна бързо към действителността и той потърси ръководството за някаква връзка с поддръжката. Не намери номер на телефон и продължи да разгръща страниците.
– Не очаквах че ще те срещна отново – чу зад себе си мелодичен глас и рязко се обърна. Тя строеше пред него и изглеждаше още по– нереална в неговия кабинет, на фона на мониторите и библиотеката с технически ръководства. Знаеше, че е съвършена холограма и все пак беше реалност. Косата й беше разрошена и влажна от морския бриз и се виеше нежно край лицето й. От нея се излъчваше усещане за лято и чувството на копнеж отново го обзе, изпълни мислите му и той пожела онова море и покритите с пръски скали по– силно от всичко. Искаше да нагази сред вълните, да вземе малката бяла мида от пясъка и да плува в жаравата на слънчевата пътека. Усещаше топлите лъчи по тила си и мириса на водорасли. Трябваше да направи крачка и щеше да е там – невъзможната крачка. Не знаеше коя е невидимата сила, която го спира. Жената стоеше и се взираше с очакване в него, а копнежът го изпълваше като болка и чувството, никога не изпитвано до сега, го разтърси, и той усети сълзи да парят в очите му. Позната мелодия се разнесе в стаята. Беше телефонът, който го върна в настоящето и за момент го откъсна от копнежа. Той машинално включи връзката. Беше приятелят му, който живееше няколко острова надолу по реката. Обикновено се обаждаше вечер и излизаха да изпитат скоростта на лодките си заедно или гледаха спортните репортажи на огромните цифрови екрани в домовете си, които почти ги пренасяха на мястото на събитието. Тази вечер щеше да играе един от любимите им баскетболни отбори и както обикновено щяха да гледат мача при единия от двамата. За първи път Кезайа беше объркан и не знаеше какво да отговори. Жената, която продължаваше да го гледа с очакване, екранът, замръзнал с редове кодове за грешки, вълните на копнежа, които все още го заливаха и приятелят му на другия край на линията.
В живота на Кезайа събитията бяха подредени и организирани според необходимостта на деня. Мозъкът му следваше логически математически ходове и формули. Решението зависеше от идеята, която му идваше в момента, но вероятността да се наложи да вземе едновременно решение за две коренно противоположни събития не съществуваше. А сега случаят беше точно такъв. Освен това не знаеше как да изключи устройството и то щеше да продължи да генерира в него чувството на копнеж. Като игра, която държеше под контрол беше забавно, но загубата на контрол заплашваше да наруши ритъма на идеално подредения му живот. И той не знаеше как да се справи с това. А чувството на копнеж продължаваше да го изпълва.
Приятелят му усети напрежението и попита какво става.
– Трябва да дойдеш веднага, Стийв – каза Кезайа. – Случи се нещо неочаквано – не знаеше как да формулира проблема, но Стийв беше един от най–уважаваните мозъци в компанията и трябваше да измисли някакво решение. Освен това устройството беше персонално и се надяваше, че няма да влияе и на него по същия начин. Стийв не зададе повече въпроси.
– След 10 минути съм при теб – каза той и прекъсна връзката.
Жената изглеждаше объркана.
– Променен си – каза тя – но е толкова хубаво да те видя отново. Очите ти изглеждат по–светли през лятото, а и без ски костюма си по–слаб. Получих съобщението ти, а и бях наблизо и реших да дойда.
Кезайа не беше свикнал да разговаря с жени. Никой не обсъждаше цвета на очите му или дрехите. Не помнеше да я е виждал през зимата или когато и да е било, а и никога не беше влизал в зоната на градовете, където живееха жените. Гласът й и ароматът й го объркваха. Не знаеше как се казва. За нея времето вървеше в друго измерение.
– Казвай ми Каси, както тогава – каза тя, отгатнала мислите му и той почувства копнежа по зимата, която никога не беше преживявал. Тя вече се движеше из стаята и разместваше вещите сякаш го правеше неволно. Включи уредбата и се разнесе баладична музика. Загаси централното осветление и остави няколко ниски цветни лампи, след което тръгна към трапезарията.
– Не си вечерял – може би дойдох малко рано. Но ти не се притеснявай, ще разгледам градината, докато вечеряш – не искам да ти преча.
А той не искаше тя да си отива – дори за малко. В същото време искаше да знае как да изключи машината и да прекъсне този реално–нереален сън и да се върне към познатата действителност. Вечерята не го интересуваше. Тръгна след нея. Слънцето вече залязваше в реката и осветяваше косите й в червени отблясъци. Съзнанието му се опитваше да си спомни коя е тя. В едно друго измерение той знаеше, че тя не съществува, но сетивата му я възприемаха реална и близка, и в този момент той копнееше да си спомни къде я беше срещнал.
– Обичам да гледам как денят изгаря в залеза – тя не спираше да говори, сякаш водеше някакъв разговор, който никога не бяха прекъсвали, а той се чувстваше така, сякаш винаги беше искал да слуша гласа й. – Цветовете стават по–меки, сенките по–тъмни, и като във филм, картината се променя пред очите ти, избледнява и изчезва, и изпитваш тъга – не е ли така? Всеки ден, здрачът те изпълва с тъга. По деня, който си отива, по светлината… Но това е само за малко, докато изгреят звездите или видиш светулка, или града, облян в светлини.
Какво говореше тя – питаше се Кезайа? Кога за последен път беше забелязал здрача? И изобщо беше ли мислил някога за угасващия ден и цветовете на залеза? Не помнеше, както и не помнеше нея, но знаеше, че му е близка и някъде дълбоко в себе си знаеше коя е.
2
Стийв затвори телефона, но продължи объркано да го гледа. Не беше свикнал да чува тревога в гласа на Кезайа. Дори и през най–напрегнатите моменти в работата той запазваше спокойствие и можеше да организира ума си във вярната посока. Значи ставаше нещо необичайно. Стийв грабна непромокаемото яке и хукна към лодката. Градината го обля с аромата на летни цветя, но той не спря да я погледа. Понесе се към дома на Кезайа, като продължаваше да се чуди какво се е случило. След 10 минути вече връзваше моторницата на кея пред къщата на Кезaйа. Взе стълбите на два скока и влетя в къщата без да позвъни, понеже приятелите бяха свикнали да се посещават по всяко време. В стаята нямаше никой, но вратата на верандата беше отворена и той тръгна нататък. Слънцето оцветяваше реката в пурпурния цвят на залез и го заслепи, но след секунда различи силует и замръзна. Силуетът беше на жена – приличаше на картините на ранния 20–ти век. Огряна от последните лъчи на слънцето, тя стоеше сред цветята и говореше с някого. Стийв почти не познаваше жените. След първите няколко години от детството си, той беше изпратен в училище за надарени деца, а там нямаше жени. Така дори и малкият опит му липсваше. Спомените му бяха неясни и далечни и той рядко се връщаше към тях. Последното нещо, което очакваше, беше да срещне жена и усещането беше като удар от невидима сила. Ако това беше проблемът, той не знаеше как да се справи, нито какво да очаква.
– Кезайа – извика той, – Тук съм. Жената се обърна и той погледна в две дълбоки изумрудени очи, които се взираха в него. Устните й бяха меки и влажни, а страните й леко розовееха от вечерния хлад. Носеше рокля с дълга ефирна пола в синьо–зелени цветове, която нежно се обвиваше около краката й.
– Кой си ти? – попита тя – За теб не знам нищо.
В този момент Кезайа застана до нея.
– Тя е сън, Стийв. Не е истинска. Само че е като истинска. Влизай вътре – ще ти разкажа. – И той го повлече към стаята. Присъствието на друг човек му помогна да подреди мислите си и да се отдалечи от илюзията.
– Беше само игра – припряно обясняваше той. – После всичко се обърка и тя остана. Не знам какво да правя с нея – тя ме изпълва с непознати чувства. Копнея за местата, от където идва, искам да разбера къде съм я срещал, коя е и какво мисли… Искам да си отиде, а не знам как да я отпратя. Тя е техническа грешка и вече не трябваше да е тук.
– Почакай – прекъсна го Стийв. – От къде се появи тя? Защо е тук и каква връзка има с техниката? Как така я пусна в дома си?
После погледът му се спря на холограмния екран, който още трептеше във въздуха и изписваше съобщения за грешка. Инженерът в него го поведе към устройството и той прокара пръсти по премигващите бутони. Съвременните уреди имаха автономно захранване, което на практика не можеше да се прекъсне. Но въпреки това, трябваше да има някакъв начин.
– Това ли е ? – попита той. – То ли я доведе при теб?
– Всъщност, аз я доведох. Дойде от моите сънища и можеше да е всяка друга илюзия…
– Ще я прекъснем. Не може да остане тук.
Само че грешеше. Тя беше тук и стоеше точно до него и го гледаше с красивите си учудени очи.
– Стийв ли се казваш? Звучи хубаво – име от песен. Не исках да ви притеснявам, но вече съм тук. Да запалим свещи – става тъмно. Видях бутилка вино в кухнята. Ще го донеса – тя очевидно нямаше идея за техните проблеми и не разбираше за какво говорят. В 20-ти век нещата все още бяха реални и чаша хубаво вино беше нормален завършек на вечерта. След секунда до разваления уред се появиха две кристални чаши с ароматно вино. Каси се настани на дивана и кръстоса грациозно дългите си крака.
– Аз не пия – каза тя. – Но ще ви правя компания. Харесва ли ви музиката? – Стийв никога не беше чувал песента, а в главата на Кезайа отново започнаха да се нижат картини от облени в слънце южни лозя, които му пречеха да се съсредоточи. Каси продължаваше да гледа към Стийв и той усети как ръцете му се затоплят и неволно протегна ръка към виното. Няколко глътки щяха да му дойдат добре. Само че топлината го заливаше и той не можеше да откъсне очи от Каси. Усети, че иска да докосне косите й и да прокара пръсти по извивката на шията й. Питаше се дали ръцете й са толкова нежни колкото изглеждат. Дали е топла и мека? Усещаше аромата й и неволно се приближаваше към нея воден от древни инстинкти, за които никога не беше мислил. Мозъкът му, свикнал да борави с техника, се плъзна по непознати пътеки и поведе мислите му по неписани пътища и, макар че Каси не беше настроена на неговите вълни, тя беше жена и му въздействаше като магия. Повреденият уред беше забравен. Светът наоколо избледня и той виждаше само нея, чуваше звука на гласа й без да разбира думите и продължаваше да държи чашата с вино.
– Стийв – стресна го гласа на Кезайа – Тука има някаква документация, но не знам каква е грешката. Не знам как да прекъсна програмата.
– Защо, защо искаш да я отпратиш? Не виждаш ли че пред нас има възможност да проучим нещо ново? Ще разберем как се управлява, какви възможности има… Нали е само илюзия?
Само че грешеше. Само илюзия беше преди да погледне в очите й и да чуе гласа й. Илюзията беше проникнала в него и извикваше в съзнанието му непознати желания и чувства. Илюзия, която не искаше да изгуби. Затова той се опитваше да намери причина да я задържи.
– Не знам – каза Кезайа. – Разсейва ме. Утре сме на работа. Пропуснахме вече половината мач. – В действителност, откакто бяха видели Каси, никой от тях не се беше сетил за мача.
– Вижте колко е красиво навън – каза Каси. – Да излезем на терасата.
Те я последваха на верандата и се разположиха на тръстиковите столове, подредени край ниска кръгла масичка. Каси донесе виното и запали ароматна свещ. От къщата долиташе музика, а нощта беше изпълнена с песента на щурците. За малко всеки беше потънал в мислите си. Кезайа – в нестихващия копнеж, Стийв – омагьосан от присъствието на Каси и самата нея, заслушана във вечерните звуци. Пламъкът трептеше и сенките танцуваха по лицата им и правеха момента красив и нереален.
– Радвам се, че дойдох – каза Каси. Ваканцията ми свършва след няколко дни и исках да прекарам последната седмица в Сиатъл. Никога преди не съм идвала тук, а този град винаги ме е привличал и исках да го видя. Полетът от Париж беше дълъг. Но е приятно за няколко часа да се озовеш на другия край на света.
Приятелите я слушаха и мечтаеха за ваканция. Отдавна всеки от тях трябваше да е настанен в комфортната си спалня и да е потънал в освежаващ сън, който да го подготви за следващия работен ден. Но те стояха и разговаряха, и часовете се нижеха без да ги усещат. Спомняха си предишни ваканции, смееха се и дори не забелязаха, че свещта беше почти догоряла, а нощните звуци бяха утихнали. Изведнъж нещо се промени и ги извади от унеса им.
– Къде е тя ? – извика Стийв. Каси беше изчезнала.
3.
Във века на свръхмодерни технологии, никой не знаеше къде свършва действителността и къде започват виртуалните илюзии. Хората бяха свикнали да ги възприемат като част от ежедневието и да живеят с тях. Но илюзиите също имаха собствен живот. Те бяха способни да вземат интелигентни решения в зависимост от предназначението си и да участват в живота на хората според своята оценка на ситуацията. Каси носеше в себе си всяко възможно решение и беше съвършен модел, създаден от мозъчните вълни на Кезайа. Когато нощта напредна, тя премина в режим фон и стана невидима за тях. В същото време можеше да анализира разговорите и да програмира следващите си задания. Но имаше нещо непредвидено в данните. Сигналите, подадени от Стийв, въздействаха на програмата и я отклоняваха от предвидения ход. Невидими импулси се свързваха и създаваха други импулси и въпреки, че Каси се опитваше да ги заобиколи и да се върне в традиционната схема, те бяха достатъчно силни и я отклоняваха от нея. Но тя продължаваше неуморно да анализира. Имаше часове до следващото включване.
4.
Кезайа се огледа, но нощният мрак обгръщаше всичко наоколо и не можа да види нищо. Може би беше влязла в къщата. Потърсиха я първо в кухнята, после край все така премигващото устройство и в хола, но нея я нямаше никъде.
– Може би все пак устройството се е изключило и утре ще мога да го върна на производителя – с надежда каза Кезайа.
– А може би нещо се е случило с нея. Трябва да я намерим. Трябва да я върнем. – Стийв изглеждаше разочарован и не спираше да опитва клавишите. – Как я извика? Къде може да е? Разговорът не беше довършен, тъкмо разказваше за курорта, където сте се запознали… – Стийв не се интересуваше от курорта, но Каси вече му липсваше. Нейното очарование, което до преди малко изпълваше пространството, го беше завладяло и той не спираше да мисли как да я извика отново и да я задържи. Искаше да се потопи отново в атмосферата, която тя създаваше.
Полунощ минаваше и те нямаше какво повече да направят. Реши да остане в спалнята за гости на Кезайа, в случай, че нещо се промени през нощта. Но не се случи нищо. Утрото настъпи и те се събудиха от мелодията на кафе машината и мириса на ароматно кафе, който идваше от кухнята. Нищо не се беше променило. Трябваше да тръгват за работа и да оставят устройството. През целия ден всеки от тях се връщаше към събитията от вечерта и им беше трудно да се съсредоточат. Работата изискваше максимална концентрация, но образът на Каси нахлуваше в мислите им и ги разсейваше. Тя беше нереална и беше жена. Напълно чужда на тяхното ежедневие. Освен това носеше духа на 20-ти век и нейният ритъм беше различен. Красотата беше нещо естествено, но нежността и топлината, която Каси излъчваше, беше необичайна в този свят и можеше да отключи копнежа по други, непознати светове. Стийв вече не мислеше, че след два часа проблемът, над който работи, трябваше да бъде решен, и че печалбата на компанията зависеше от срока, който той трябваше да спази. Мислеше за Каси. Не знаеше дали ще я види отново, но илюзия или не, той щеше да се опита да я върне.
Краят на работния ден най-после дойде и те се втурнаха към колите. Стийв трябваше да мине през дома си, но обеща да дойде по-късно. Кезайа се питаше дали ще я намери у дома. Нямаше я. Къщата изглеждаше празна и тиха. Домакинските уреди се включваха и даваха обичайните сигнали. Той потърси музиката, която слушаха предната вечер и я пусна отново. На масата в кабинета Дрийм продължаваше да работи. Реши да опита гласово управление.
– Каси, тук ли си – попита той. Екранът потрепна и той видя отново обширния плаж и чу шума на море. Усети познатия копнеж да се надига в него. Трябваше да отиде там. Не знаеше къде е този бряг, но щеше да го намери. Някъде в Южна Франция, под топлите лъчи на слънцето се ширеха лозя, а в подножието им се разливаше лазурното синьо на морето. Беше го виждал в сънища и мечти, и сега искаше да намери мястото и да върви по горещия пясък. Искаше да усеща хладната ласка на вълните по краката си и да чува гласовете на чайките. В далечината на екрана се виждаше малка лодка. Същата, която Каси очакваше.
Струваше му се, че е минала вечност от вчера. Всекидневната, с която беше свикнал, му изглеждаше различна, забелязваше тишината и дочу щурците, които започваха вечерния си концерт. Изяде набързо вечерята и излезе на терасата. Беше потънал в мечти и вече виждаше как самолетът го отнася по следите на неговите сънища.
Лодката на Стийв все още беше на пристана и той се сети, че приятелят му трябва да дойде с кола. Затова реши да отиде да го вземе. Щеше да се спусне по реката и да освежи мислите си. Обичаше вятъра, който брулеше лицето му докато увеличаваше скоростта. След няколко минути беше при Стийв. Той беше приключил с вечерята и беше взел душ. Косата му с цвят на узряло сено, все още беше мокра. Стоеше пред компютъра и пръстите му препускаха по клавишите. Вдигна поглед към Кезайа.
– Каси върна ли се ? – попита той.
– Все още не – отговори Кезайа, – но Дрийм се промени и отново се върна в началните настройки, макар че все още не мога да я управлявам.
– Нещо се е объркало в програмите. Преглеждам историята на 20-ти век. Тогава жените все още са живеели в градовете заедно с мъжете. Отглеждали са заедно деца и са прекарвали често целия си живот на едно място. Така са се привързвали към обстановката и тя е ставала част от самите тях. Каси е свързана с мястото, където си я видял за първи път. Ако знаеш къде е, ще я намериш там. То я е създало такава, каквато е. Не само твоите сънища. Може би те са част от нейните чувства, но самата тя е духът на мястото и времето откъдето идва. Погледни архивните снимки – по улиците ходят мъже и жени. Разговарят и се смеят. Виж тук – заедно са на някакъв кораб. Видях жена да приготвя вечеря и да подрежда масата за мъжа и децата си вечерта. На записите изглеждат понякога доволни, понякога сърдити, докосват се, разместват вещите и нямат почти никакви роботи в домовете си. Книгите са навсякъде. Оставят ги по масите и по пода, и никой не се дразни. Дори видях ваза с изкуствени цветя. Те не са били като нас и ако искаме да върнем Каси, трябва да разберем как мисли тя.
Кезайа вече любопитно гледаше монитора и променящите се картини от различни моменти на живота в 20-ти век. Всичко му изглеждаше чуждо. Жените бяха навсякъде, чуваше се детска глъчка, а наоколо цареше хаос и никой не му обръщаше внимание. Дори и да идваше от този век, Каси не беше от тези места. В нея имаше нещо свежо и спокойно, тя носеше духа на лято и той знаеше, че трябва да я търсят другаде.
– Нека се върнем при Дрийм – каза той. – Може би ще разберем как работи.
И двамата не мислеха вече за машината, а за измисления образ, който тя беше създала. Чувстваха се свързани с него по някакъв начин, който беше по-скоро нормална човешка емоция, отколкото любопитство към технологията.
Идеално устроеният им живот имаше своите предимства. Не им липсваха предизвикателства и възможности да докажат интелекта си, но я нямаше топлината на мига, нямаше я магията, която присъствието на жена можеше да създаде и в момента, в който я усетиха, макар и като илюзия, тя започна да им липсва. Невидими нишки ги свързваха с Каси и ги привличаха към нея. Не бяха мислили за жените и за ролята, която те може би някога са имали, но ето че една игра разбуди въображението им и предизвика въпроси. Нима бяха загубили нещо повече от хаоса – питаха се те. Ако имаше отговри, те бяха свързани с Каси и дори и само за това, те трябваше да я върнат.
В същото време електронният мозък на Каси обработваше сигналите и намираше информация, която отвеждаше мисълта й по пътища без решение. Тя се връщаше отново и отново към разговорите, но думите, казани от Стийв, не се вписваха в схемата. Стийв се беше опитвал да създаде връзки в разговора, да го свърже с минало и бъдеще. „Утре“ присъстваше много често в неговите думи, но програмата беше създадена да реагира в момента. И понеже машината беше високоинтелигентна, тя не можеше да позволи да се нарушат основните й зададени принципи и да се заплаши психиката на потребителя с непредвидено въздействие. Каси виждаше вечерта и помнеше уханието на цветята. За последен път тя се заслуша в гласовете на двамата приятели, отхвърли понятието утре и се самоунищожи. В този момент картината на екрана на Дрийм се промени. Небето се изпълни с тъмни облаци и уплашени чайки с крясък се скриха в скалите. Вълните станаха големи и разпенени, и подхвърляха малката лодка като мидена черупка. В момента, в който Стийв и Кезайа отвориха вратата, те видяха как огромна вълна подхвана лодката, завъртя я като треска и после морето я погълна. Те гледаха занемели екрана, без да осъзнават, че това са само картини. В лодката имаше някой и те трябваше да му помогнат. Вече знаеха, че Каси си е тръгнала завинаги и може би никога повече нямаше да я видят, но тя беше променила нещо в тях. Беше извикала чувства, беше събудила въпрос и им беше дала нов поглед към тях самите.
– Трябва да отидем там – каза Стийв. – Това място съществува някъде. Искам да открия историята. И може би Каси ме чака някъде там. Може бе има място, където жените все още създават своя хаос и изпълват света с магия и ако е така, не се страхувам да го намеря.
Копчетата на машината бяха престанали да премигват и картината постепенно се успокои. Кезайа усети отново копнежа и тъгата, които струяха от погледа на Каси, докато гледаше морето. Може би някъде имаше нещо повече – мечти, които щеше да осъществи и нови места, които щеше да види единствено, за да се наслади на красотата на мига. Без да се замисля, той натисна бутона „Край“ и машината угасна.
На следващия ден, когато лъчите на залязващото слънце докоснаха океана, те го гледаха през илюминатора на самолета, който ги отнасяше към Марсилия и онзи непознат, стоплен от слънцето бряг, с тесни стъпки на жена по пясъка.