Планът „Умаляване“
− Уф, пак се появиха мравки! – излезе разтревожена от кухнята Ина. − Eла да видиш, плъзнали са по целия плот!
Емо остави недопитото си кафе и тръгна след нея.
− Не ми приличат на мравки…
− Все тая, гадини! – посочи някакъв жълт пашкул, залепнал над мивката Ина. – Това трябва да им е гнездото, виж как бъкат оттам! Натрапници, сега ще им дам да разберат!
Тя напои обилно със сапунена пяна гъбата и обра внимателно цялата колона насекоми барабар с гнездото-пашкул, пускайки я в плика за смет.
− Изхвърли го, препълнен е! – прозвуча укорително гласът й, докато излизаше, забързана да не закъснее за училище. – По цял ден стоиш без работа, едно задължение имаш, и все трябва да ти го напомням!
Контейнерът се намираше на 2 преки и докато ги извърви, Емо погледна любопитно към пашкула, жълтеещ сред боклуците. Взе го в шепата си − приличаше на презряла слива, само че като я стисна, вместо червейчета, от нея плъзнаха странните мравкоподобни създания. Те се подредиха по дланта му в 3 колони, оформяйки в движение буквите SОS.
− От помощ ли се нуждаете? – шокиран, едва позна гласа си Емо.
− Йес! – прегрупираха се бързо колоните. После продължиха да се преустрояват в латински букви, обяснявайки нещо на най-говоримия език. Но не и за Емо, който след дълго усилие преведе, че искали да ги върне пак в кухнята и да говорел по-тихо, без да ги плюе, щото щял да ги издави.
− Да ви приличам на трамвай? – засегнат от забележката, бързо излезе от първоначалното смущение, възвръщайки си характерното чувство за хумор. – Или пък си мислите, че къщата ми е хотел!
− Плииз! – прегрупирайки се наново, “поеха” дипломатично вълшебната дума като “мексиканска вълна” мравкоподобните.
− Е, добре, ще ви приютя, но само за днес… − съжали ги Емо, който беше добър по душа и обичаше всяка жива твар. – Но влезте в пашкула си и не се показвайте пред жена ми, щото, каквато е чистофайка, не отговарям.
Те го послушаха, но когато ги прибра в кухнята, отново плъзнаха по плочките. Търсят телата на пострадалите, усети как сърцето му се свива от жал Емо, после се ядоса на Ина с вечната й мания да подрежда и чисти.
Ровейки из шкафовете, намери парче от лупа. Под нея странните същества по-скоро приличаха на хора, отколкото на насекоми. Вървяха изправени, а горните им крайници наподобяваха ръце.
− Не съм любопитен, но след като ви приютих, е редно да кажете кои сте и откъде сте дошли! – ги заговори. – Ако може, на български!
От отговора им разбра, че първо трябвало да “презаредят”. Това пък какво ли ще е, проследи колоната, тръгнала от последната дума. Единият й край се проточи като индианска нишка към електрическия контакт, а другият полази нагоре по лицето му, нахлувайки най-безцеремонно в лявото му ухо.
− Какво правите! – уплаши се Емо, припомняйки си холивудските филми за пришълци-паразити, заселващи се в тялото на жертвата си.
− Не се безпокойте, така по-лесно ще контактуваме – минута по-късно се разнесе тънък глас на чист български език, влизащ директно в ушния му канал. – Вече се заредихме с достатъчно енергия и можем да ви разкажем историята си. Ние сме извънземни, идваме от съзвездието…
− Да не е Сириус? – прекъсна го Емо.
− Как познахте!
− Елементарно, писателите-фантасти отдавна го превърнаха в клише! Извънземните са все от там и, разбира се, задължително говорят английски!
− Е, понаучихме и български – отговори гласът. – А вие трябва по-често да си миете ушите, затънахме в ушната ви кал!
− Ако бях чистник като жена си, сега сигурно щяхте да сте в контейнера за боклук! – отвърна Емо.
− Не искахме да ви засегнем, просто решихме да прочистим ушните ви канали на молекулярно ниво, което ще усили слуха ви многократно!
Добре си вършат работата, усети лекота в ушите по-късно, когато без да ги напряга, изслуша разказа им. Планетата им била подобна на Земята, както и развитието им. И проблемите им почнали като достигнали същото индустриално ниво – увеличаване на въглеродния диоксид, изтъняване на озоновия слой, климатични промени… За да се намалят вредните емисии, трябвало да свият производството си, което пък обричало на глад увеличаващото се население. Положението се влошило още повече, когато учените им открили метод за промяна на посоката на биологичните клетъчни процеси, което практически довело до безкрайно удължаване на живота. Планетата им се пренаселила докрай, настъпили размирици. Вече се виждал краят на цивилизацията им, когато същите учени, натрупали опит в управлението на биохимичните процеси, предложили революционен начин да се излезе от кризата – чрез умаляване размера на всеки жител.
− Страхотно! – удиви се Емо. – Значи затова сте толкова дребни!
− Е, това не стана изведнъж. Отначало се умалихме наполовина. И резултатите не закъсняха – консумацията намаля 2 пъти, което доведе до еквивалентното понижаване на производството и вредните емисии…
− А защо не опитахте друго – например да се разселите по съседните планети, да пренесете производството си там?
− Още нямахме необходимите познания и ресурси. Натрупахме ги по-късно, когато намалихме размерите си хилядократно. Така се освободихме от всички икономически и екологични проблеми, отдадохме се изцяло на науката и изследването на Галактиката… Пък и построяването на един малък като пашкул космически кораб излиза милиони пъти по-евтино…
− Доста сте напреднали… Да прелетите това огромно разстояние… би трябвало да сте преодолели скоростта на светлината!
− Не е необходимо, достигайки практическо безсмъртие, трайността на пътуването вече е без значение.
− И използвате електрическата енергия? − посочи към колоната, прилепнала като проводник между електрическия контакт и пашкула Емо.
− Термоядрена, зареждаме от мрежата за електролизата, чрез която извличаме по-тежките изотопи на водорода от водата – информира го гласът. – Имаме още малко работа, докато синтезираме необходимото гориво за излитане, свършваме след не повече от 3-4 часа.
− Достатъчно време, преди жена ми да се прибере!
Тя цъфна по-рано, добре че чу отдалеч стъпките й с подобрения си слух и успя да прибере навреме пашкула-совалка с екипажа в спалнята.
− Тук също можете да си зареждате – постави ги до контакта в ъгъла Емо и се върна да посрещне Ина.
− Нямах последен час, учениците ми избягаха! – влезе ядосана тя и веднага пое към кухнята. – Уф, още гадини, няма отърване от тях! – посочи към плота, където Емо с ужас видя, че е забравил няколко извънземни.
− Чакай, аз ще ги изхвърля! – успя да изпревари той Ина, която вече беше накиснала гъбата и напираше да ги “почисти”. Постави си дланта до тях и те светкавично плъзнаха по ръката му, сякаш ги гонеше ураган.
− Какви ги вършиш, откачи ли! – възнегодува жена му. – Олеле, налазиха те! Това са паразити, зарази, бързо бягай в банята да се измиеш!
Емо излезе, но вместо в банята влезе в спалнята да остави пришълците. Шокирани, те се бяха притаили под ръкава на ризата му и трябваше дълго да ги чака, докато излязат и се присъединят към другите.
− Побързайте, щото жена ми е в ужасно настроение! – ги предупреди.
− Няма да стане скоро, оказа се, че водата ви не е достатъчно “тежка” – съдържанието на деутерий и тритий е под минимума! – му отговориха.
Решиха да продължат зареждането на другия ден, когато Ина е на работа. Емо търпеливо ги изчака да се приберат в пашкула, набута го в джоба на една от ризите си в гардероба и тръгна към банята.
…
Сутринта Ина се събуди в добро настроение и докато закусваха, Емо успя да насочи разговора към НЛО-та.
− Четох разни истории за тях – авторитетно пое темата тя, сякаш обясняваше на ученици. – Американците дори се добрали до едно, пазели го в пълна секретност. Намерили и хуманоиди, високи метър и петдесет!
− Ти вярваш ли им?
− Що пък не − зелени човечета, малко по-ниски от нас!
− А защо не излезеш от това клише и допуснеш, че може да са много по-дребни – като мравки например? И че НЛО-то им е с размер на пашкул?
− Стига с тия мравки! – намръщи се Ина. – Ти тогава изми ли се добре, да не са останали по кожата ти? – изгледа го подозрително и Емо, почувствал се като провинен ученик, едва издържа да не се издаде. Мразеше лъжата, но сега от нея зависеше животът на пришълците.
− Стоях под душа, докато… докато струите ги отнесоха в канала.
− Ако са някой нов вид хлебарки, може да изплуват и пак ще плъзнат! Трябва да оглеждаме навсякъде, били устойчиви и постоянно мутирали! А ти… днес си на преглед, първо число на месеца е! И да не отидеш така! Обръсни се, облечи си нови дрехи, няма да се излагаш пред лекарите!
Емо я изчака да излезе и веднага се върна в спалнята.
− Зареждайте, докато жена ми се върне! – постави пашкула с извънземните пред контакта. – Аз през това време ще отида до болницата!
− Ако си болен, можем да те излекуваме – предложиха му те.
− Едва ли, ракът ми е неизличим, само ще си губите времето с мен. Вече 2 години го лекуват, но след всяка операция дава нови разсейки…
Що ли им казах, и без това си имат достатъчно грижи, излезе недоволен, че ги занимава с личните си проблеми.
Отделението за онкоболни беше на последния етаж на болницата.
− Лимфните ти възли са подути, налага се да правим нови изследвания! – опипа мишниците му лекарят и попълни два формуляра. – Вземай ги и отивай при сестрите за кръвна проба!
Това е краят, излезе час по-късно от лабораторията с натежали крака Емо. Замислен, дори не разбра как те го поведоха по познатия път към училището му. Усети се едва когато се набута в учителската стая и бившите му колеги го наобиколиха изненадани.
− Как е, оздравяваш ли? – хилеха му се доброжелателно те, правейки се, че не знаят истината. – Хайде, чакаме те, учениците все питат за теб!
− Аз… случайно минавах − още по-тъпо прозвуча отговорът му-клише.
− Тъкмо мислех да ти телефонирам, още не сме ти отчислили инвентара по химия – дискретно го изведе директорът. – Изчакай в хранилището, аз през това време ще потърся заместника ти, да го приеме!
− Ура, господин Енев се завръща! – зарадваха се, като го видяха по коридора бившите му ученици. – Господин Енев пак ще ни преподава!
Де да беше истина, влезе в хранилището на кабинета си Емо и огледа носталгично стативите с епруветки, спиртни лампи и колби. Никога вече нямаше да прави химични опити пред десетки любопитни очи…
− Днес нямал часове, ще го отложим за друг път – влезе за малко директорът. – А ти… тъй и тъй си дошъл, може да си попрегледаш инвентара…
Емо подреди стъклариите, а когато си тръгна, взе един микроскоп.
Още щом се прибра, го нагласи до пашкула и помоли пришълците да се разположат под обектива му. Фокусира го и дълго ги разглежда. По дяволите, не можеше да повярва, те напълно приличаха на хората, дори изглеждаха по-красиви. Особено жените, захласна се в стройна дългокрака хубавица с нещо като качулка на главата си.
Усетила инстинктивно вниманието му, тя я свали с елегантен жест.
− Аз съм Я-а – прозвуча напевно нежното й гласче, а дългите й руси коси се спуснаха като струи на водопад по раменете й. – Бях в екипа, който ви оправи слуха. Ушите ви бяха обрасли като гора, едва не се изгубих!
− О, ако знаех, щях да си избръсна космите – смути се Емо.
− Шегувам се, всичко е нормално според размерите ви – успокои го тя. − Преди много години и ние сме изглеждали така.
След нея под името Ю-у се представи главният лекар.
− Ще ви излекуваме по стандартния ни метод – заговори за болестта му той, − чрез промяна на посоката на биохимичните процеси в клетките ви.
− Възможно ли е? – развълнува се Емо, преди да се сети, че вече му бяха разказали за постиженията си в тази област. Почувства се глупаво.
− Разбира се, знаете, че по принцип всички реакции са обратими, защо клетъчните да правят изключение… − търпеливо започна да обяснява Ю-у дял от химичната кинетика, където всеки учител по химия би се чувствал в свои води. По дяволите, запита се Емо, защо досега никой земен учен не се е сетил да приложи тези знания в медицината! Щото лекарствата за рака, както и за всички неизлечими заболявания, са патент на световните фармацевтични корпорации, си отговори. Там са вложени милиарди и ако се намери ефективен начин на лечение, те ще фалират!
− Не винаги, обратимостта зависи от редица фактори… − от “кумова срама” реши да поспори и покаже компетентността си.
− Налягане, температура, концентрация… − изброи ги Ю-у. – От тях в клетките ви преобладават тия, които провокират еднопосочно биохимични реакции, водещи до необратимото им остаряване. Ние ще активираме факторите, действащи на обратимия процес, водещ към подмладяване.
− Колко по-млад ще стана! – все още не можеше да повярва Емо.
− За да победим злокачествения тумор, трябва да върнем клетките ви в предишното им състояние, когато са били здрави. Но има един скрит период на образуването му, понякога много дълъг… За да не рискуваме, ще отидем още по-назад, поне с 20 години от жизненото ви развитие.
Ще стана наполовина по-млад, усети леко замайване Емо. После клепачите му натежаха и заспа.
…
− Събуди ли се? – срещна укорителния поглед на жена си, още щом отвори очи. – Втори ден спиш, изкара ми акъла.
− Наистина ли? − запримига виновно Емо. – Извинявай, не знаех…
− Не знаел, не мога да те събудя! И бълнуваше, бръщолевеше едни глупости, нещо като: “Я-а”!
Тя е била, припомни си съня, когато остана сам. Беше на брега на нещо като лагуна или езеро… Отделните детайли му се губеха, но не и излизащата от неестествено синята вода жена със стичащи се капки по голото й тяло. С натежали от влагата, потъмнели бакърени коси, спускащи се мощно по нежните й рамене. Вземи ме, твоя съм, блестяха очите й…
Било е само сън, стана бавно, без желание от леглото си.
Дълго търси совалката-пашкул и извънземните. Уви, нямаше ги, бяха отлетели като розовия му сън. Всичко е било лъжа, илюзия, ето я моята реалност, огледа лекарствата си във всекидневната, до които се белееше лист с надпис, оставен от жена му: “Обадиха се да си вземеш резултатите от изследванията, били готови!”
По пътя към болницата на няколко пъти спира, чудейки се дали да не се върне − би дал всичко да продължи съня с Я-а.
− Увеличен брой левкоцити! − огледа формулярите от изследванията лекарят, после дълго опипва мишниците му. – Не мога да намеря лимфните ти възли, я си вдигни високо ръцете! Невероятно, не може да бъде − онзи ден бяха толкова подути!… Не разбирам, ето, резултатите показват друго!
След кратко колебание той го отпрати за допълнителни изследвания.
…
Новите изследвания го изкараха напълно здрав. От ден на ден се чувстваше все по-жизнен и силен, а пред огледалото лицето му сякаш изглеждаше по-младо. Привижда ми се, не можеше да повярва на изображението си Емо, нито на комплиментите на познати. Но се случваха и други странни неща – много от съседите го отминаваха като непознат, а млади момичета, които можеха да са му и дъщери, го заглеждаха с подчертан интерес. Извънземните не са били мираж, наистина са успели да обърнат физиологичните ми процеси, след емоционалното заключение почувства неудържим стремеж да сподели всичко това с Ина.
− Ти пък от кой клас си, не съм те виждал досега? – спря го пред вратата на училището й портиерът.
− Ама аз… − смути се Емо. – Съпруг съм на Енева, математичката…
− Я не ме занасяй! – намръщи се портиерът. – Не съм по шегите! Още като те видях, разбрах, че си ученик от друго училище… Ако приятелката ти учи тук, ще я изчакаш навън, не да ме будалкаш! Хайде, напусни!
В това време удари звънецът и стотици ученици хукнаха по коридорите. Появиха се дежурните учители, сред които и жена му.
− Ина! – провикна се Емо, когато тя се обърна. – Ела, че не ме пускат!
− Какво се е случило! – приближи се тя. Напоследък беше толкова заета, че почти не се виждаха. Стори му се доста поостаряла, а в строгите й сиви очи се появи нетипична за нея обърканост – Ама това… ти ли си?!
− Аз съм… мъжът ти… − едва намери смелост да подчертае безспорния факт. Което предизвика бурни реакции от страна на прииждащите да видят неприлично младия й съпруг любопитни ученици.
− Как можа да ми го причиниш! – изведе го разплакана Ина. – Уби ме, край на учителския ми авторитет! Изградих го с толкова труд, бях една от най-уважаваните учителки! Има да ми се подиграват… свършено е с мен!
Тръгна си низвергнат, с чувството на престъпник, нарушил всички житейски и природни закони. Според тях би трябвало да е на легло, умиращ или дори вече умрял от неизлечимата болест, а жена му, облечена в черно и с достойно изражение, да приема съболезнования. Или поне така й се искаше − да спазва утвърденото статукво за благоприличие.
Прибра се по-самотен от всякога и потърси утеха в един форум за извънземни по интернет. Преобладаваха мнения, че ако те дойдат, то ще е за да завладеят Земята, щото ще са изчерпали ресурсите на планетата си. Емо ги опонира, разказвайки накратко историята на пришълците, как са умалили размерите си, за да преодолеят екологичните си проблеми.
− Подвели са те! – оспориха го. – Изпратили са минироботи, програмирани да ни убедят да възприемем идеята им. Целта им е да се съгласим доброволно да ни умалят, след което по-лесно ще ни завладеят!
Това е абсурдно, замисли се Емо, припомняйки си подробно срещата с пришълците – те бяха толкова добронамерени! И все пак… имаше логика в това! Ако искаха да завладеят Земята със сила, би пламнала ядрена война, която би унищожила по-голямата част от ресурсите й. По-практично е да направят така, че земляните сами да изчезнат, да станат незабележими като мравки! Дали подмладяването му не е първият етап от плана им!?
Изправи се разколебан пред огледалото. Ръстът му сякаш бе същият, поне така изглеждаше… За разлика от лицето, прилягащо на двайсетгодишен.
За да отхвърли напълно всички съмнения, извади от шкафа рулетката и се измери − вместо предишните му 180 сантиметра тя показваше 173!
…
Сутринта ръстът му намаля с още 5 сантиметра. Може би обратимата реакция е станала неуправляема, заключи, което не го успокои. Напротив – ако няма инхибитор да я спре, подмладяването щеше да продължи безкрай, превръщайки го в дете, бебе… зародиш… Докато свърши скоропостижно както при нормалния живот. Пак биологична смърт, но в обратна посока!
Прекара почти целия ден пред огледалото, оглеждащ лицето си. Не виждаше нова промяна, макар че следобед “смъкна” още 3 сантиметра. Явно се бе разминал с по-голямата беда, но не и със смаляването.
Обзет от тежки мисли, легна да си почине. Вече се унасяше, когато му се стори, че някой му говори. Обърна се изненадан, но гласът, по-точно гласчето, което наподобяваше на Я-а, замлъкна. Сънувал съм, опита се да заспи отново, но минута по късно съвсем ясно долови познатия й шепот:
− Моля те, не мърдай, едва се изкачих пак до ухото ти! И престани да го щипеш, ако не искаш да ме нараниш!
Докато лежеше на една страна, тя му разказа накратко причината да се върне. Преди да отлетят, още докато говорел с Ю-у, вече му вкарвали в тялото компонентите, провокиращи обратимите процеси. Заспиването, един от страничните ефекти, при него продължило по-дълго и когато заредили кораба, не посмели да поемат риска да го изчакат само за едно сбогуване. Така литнали да търсят по-безопасно за живеене място, където няма хора, животни и по-едри насекоми. Едва като се установили, се сетили, че за да се застраховат завинаги от демографските проблеми, учените им още навремето смесили препаратите за подмладяване с тия за умаляване.
− Логично е − съгласи се Емо. – И дойде само да ми кажеш това!
− Ами… някой трябваше да те предупреди, да си наясно с бъдещето, какви опасности те очакват. Трябва да помислиш добре дали ще се справиш сам или… да се приобщиш към нас… Сигурно ще ти е много тежко да оставиш завинаги близките си, сегашния си начин на живот, но… Съжалявам, дължим ти огромно извинение! – разплака се тя.
− Няма защо, иначе и без това щях да умра от болестта си – успокои я Емо, усещайки как ушната му мида се подмокря от сълзите й. Милата, трогна се, откъде толкова течност в това миниатюрно телце!
Прииска му се да я прегърне, да попие сълзите й с устните си.
− Значи… ще стана като теб! – усети туптенето на сърцето си. – Кога?
− Процесът протича като самоускоряваща се химична реакция – почва бавно и постепенно се усилва, а накрая… до месец ще станеш като нас… Нищожно време да се адаптираш към новите условия за живеене!
− Все някак си ще оцелея! – отговори самоуверено, правейки се на герой Емо, макар че изгаряше от желание да стане съразмерен с Я-а.
− Не, дори не подозираш, не можеш да си представиш какво е да живееш сред огромни великани! На нас, с всичките ни постижения и техника ни е трудно, а камо ли за сам човек. Изпитах го вече на свой гръб – преди да се приземя до дома ти, модулът ми се закачи в паяжината на едно дърво и трябваше да продължа пеш. Кошмар, едва не ме сгазиха, лазих между пешеходци, катерих се по стъпала… Изподрах се, цялата съм в синини и умирам за сън! Но първо ми осигури безопасно местенце − в ухото ти рискувам пак да падна или да ме смачкаш, ако се обърнеш насън.
Емо я настани на обективното стъкло в микроскопа, където освен безопасността и другите предимства можеше да я наблюдава.
Я-а спа около час и още щом се събуди, поиска вода. С капкомер й пусна няколко капки и сънят му сякаш оживя. Гледани през окуляра, те наподобяваха езерото, а тя – нимфата, която се къпеше в него.
…
Сутринта, докато търсеше в клоните на дървото модула на Я-а, видя Ина да се прибира с двама полицаи.
− … и има наглостта да се представя за мой съпруг! – дочу с изострения си слух разговора й с представителите на закона Емо.
− Защо не се обадихте по-рано?
− Щото… честно казано, макар и да изглеждаше доста по-млад, в началото ме заблуди – страшно много приличаше на него… Но снощи, като го наблюдавах докато спи, видях, че е доста по-нисък…
− Ще го спипаме, успокойте се! Ще потърсим и съпруга ви, но първо трябва да го обявите за изчезнал…
Спотаен зад дървото, Емо ги изчака да влязат и след това продължи още по-упорито търсенето. Едва към обяд, с помощта на Я-а, напътстваща го от ухото му, успя да открие модула, но не посмя да се прибере. Обикаля до късно из града, докато намери убежище в партерния етаж на недостроен изоставен строеж. Мизерно за по-дълго обитаване, но удобно за укриване докато стане съразмерен с Я-а и с модула и отлетят.
…
Откакто захладня, вечер помещението все повече се изпълваше с бездомници. Премръзнал, Емо се опита да доближи накладения огън, около който се бяха разположили група наркомани.
− Разкарай се, дребен! – избутаха го безцеремонно те. – Това не ти е детска градина.
− Може би трябва да го предадем на ченгетата? – обади се някой и Емо се сви в най-далечния ъгъл. − Родителите му сигурно го търсят!
− Никакви ченгета, ако те чуя още веднъж, ще те изхвърля с ритници! – отвърна му тарторът им, едър брадясал младеж. – Пък и с това окосмено лице не изглежда на дете, макар да няма и метър… Прилича на джудже, ако го дадем в някой цирк, ще вземем доста мангизи.
Емо ги изчака да заспят и заприготвя багажа си.
− Къде ще идем сега? – прозвуча тревожно в ухото му гласът на Я-а. – Навън е студено! Аз съм си добре тук на топло, но ти ще измръзнеш! Нямаш палто, пък и обувките сигурно отново са ти станали големи!
Права е, увери се Емо − още при първата му крачка те се изхлузиха.
Откакто напусна дома си, освен другите грижи трябваше постоянно да сменя и дрехите си, купувайки нови с по-малки номера. Докато парите свършиха, но не и умаляването.
− При тия наркомани става опасно, по-добре да потърсим друг строеж или запустяла вила – прошепна, насочвайки звука с шепи от устата към ухото си и обу пак обувките.
Преди да излезе, те отново се изхлузиха и, спъвайки се в тях, падна върху един от заспалите наркомани. Той се развика и събуди останалите, които го подгониха. Макар и бос, успя да се измъкне навън.
Дълго бяга, спря се чак пред добре осветените реклами на близкия хотел и затаи дъх в очакване да чуе гласа на Я-а. Напразно.
− Добре ли си? – разтревожи го мълчанието й. − Кажи нещо, моля те!
Оглежда дълго ухото си пред стъклото на една витрина – от Я-а нямаше и следа. Дали не е паднала, извървя приведен обратно целия път до строежа, повтаряйки името й. С това занимание изкара нощта, макар да осъзнаваше, че шансовете да я открие са нищожни.
…
През деня, докато наркоманите ги нямаше, претърси свърталището им. Намери я на мястото, където се беше препънал.
− При падането и аз загубих равновесие! – разказа преживяванията си тя. – А наркоманите, като се разскачаха, едва не ме стъпкаха! Заканваха се по твой адрес, защото в суматохата се разпиляла дрогата им!
− Преувеличават, били са афектирани – успокои я Емо и извади от джоба си модула й. – Но ти… Отсега нататък ще излизаш от убежището си само ако имаш да ми кажеш нещо важно!
През целия ден, докато намери подслон в изоставена вила извън града, я държа затворена там.
…
Зимата настъпваше, падна и първият сняг, но Емо все още бе твърде далеч от необходимия размер да влезе в модула и излетят с Я-а.
− Уж самоускоряваща реакция, а още съм доникъде!
− Забавянето на умалителния процес сигурно е заради ниската температура – предположи Я-а. – На нашата планета е много по-топло.
− Така е, температурата влияе пряко на биохимичните процеси – съгласи се Емо – По всичко изглежда, че ще изкарам зимата така – ни риба, ни рак. Не си длъжна повече да рискуваш с мен, върни се при своите!
− Не, имам по-добро предложение – да се скатаем в някое по-топло местенце, където високата температура ще ускори умалителните процеси!
Идеята беше добра и Емо се сети за парното в училището си. По това време го надуваха до дупка, трябваше само да се докопа до някой радиатор. Например в хранилището, там никой друг не влиза. Все още ми се числи с целия инвентар, напипа в джоба си секретния му ключ.
Още същата вечер се преселиха там.
…
− Достатъчно! – прозвуча уверено гласът на Я-а и Емо с облекчение се изтегли от нагрятата зона под радиатора, надвесен над него като железен небостъргач. – Целият си в пот, първо се избърши!
− Сякаш всичките ми телеса изтекоха, дано да е за последно.
Модулът вече изглеждаше напълно съразмерен с тялото му и докато се опитваше да влезе, си припомни времето, когато го носеше в джоба си.
− Още малко се наведи! Хайде, остава само да си вкараш главата! – окуражаваше го Я-а от пилотската седалка, докато заклещеното му тяло се освободи и, залитайки, падна в скута й. За секунда, преди да го отблъсне, усети твърдата й, сякаш излята от метал плът, а когато тя форсира двигателите и модулът се издигна към огромния отворен прозорец на хранилището, съмненията му нараснаха.
− Беше затворен! – го посочи, опитвайки се отново да хване дланта й. – Още като дойдохме… и през цялото време… до преди малко…
− Очевидно е, щом и тъпак като теб го забеляза! – прозвуча странно гласът на Я-а. – И стой мирен, не се опитвай дори да ме докоснеш, щото само с едно ръкостискане ще ти смачкам пръстите!
− Коя си ти?! – объркан, се вгледа в променения цвят на очите й, проблясващи като индикатори в огненочервено. – По-точно какво си?
− Андроид от специален изследователски корпус, изпълняващ мисия от 1-ви етап на плана “Умаляване”, с цел завладяване на планетата Земя.
− Господи, било е истина! – спомни си за форума по интернет Емо. – Предупредиха ме, трябваше да им повярвам!
− Тогава нямаше да си жив, поне в сегашния си вид. Но ти издържа и този тест, както и останалите симулативни ситуации.
− Значи… използвали сте ме като опитна мишка, всичко е било добре планирано… Срещата ни, лекуването и дори… дори чувствата ми към теб! Влюбен глупак, дори не забелязах, че никога не огладняваш… Трябваше да се досетя, че сте роботи още като се зареждахте с ток, той не е бил само за совалката ви… Дори по-рано, при синхронното ви подреждане на латиница.
− Тогава провокирахме интелигентността и досетливостта ти.
− Вече знаете всичко, защо ме държите още жив?
− Щото си нужен и за втория етап от плана “Умаляване” – заби неочаквано някаква спринцовка във вената му Я-а, изпразвайки съдържанието й. Секунда по-късно Емо загуби съзнание.
…
−Нямаш ли спомени от тия 3 месеца, когато… беше в неизвестност? − го гледаше със загриженост Ина и на Емо му се прииска да й каже истината. Още в същия миг усети пронизваща болка. Извънземните не си поплюват, припомни си предупреждението им, преди да му присадят чипа.
− Аз… имам амнезия… − отговори и болката изчезна.
− Обявиха те за национално издирване – включи телевизора тя, сякаш очакваше медиите да го потвърдят. − Странното е, че се появи и двойник! Много приличаше на теб, само дето изглеждаше значително по-млад!
− Бил е измамник, опитващ се да те използва – намери правилния отговор, който се хареса на чипа и като награда получи лека еуфория, сякаш взема наркотик. Понякога дават и по-големи бонуси, припомни си как му върнаха нормалния ръст. Макар че е било само да го използват – да го внедрят отново в земното общество. Като стотици други техни агенти…
− И аз така си помислих и потърсих полицията… Мръсник, как ли е разбрал за амнезията ти, да се възползва от чуждото нещастие! Господи, колко си изстрадал, намерили са те на 300 км от тук, в някакво затънтено планинско село… О, пак за времето говорят, тези горещини нямат край!
Емо се вгледа в екрана, където обсъждаха необичайното пролетно затопляне. Коментаторът, виден професор, го обясняваше с парниковия ефект. Лъже, и него го контролират с чип, понечи да го оспори, но преди да си отвори устата, се сети за съответното наказание. Не, по-добре да мълчи, важното е да няма болка. И без това нищо не може да промени – извънземните явно са се погрижили за всичко. Ще става все по-топло, докато докарат най-благоприятната за плана си температура − оптималната за поддържане на биохимичните реакции при умаляването. Тогава ще пуснат и препарата, в храната или във водата за пиене. За да подейства по най-бързия начин, преди хората се окопитят − да нямат време за съпротива!
− Що си тъжен, дори не докосна вечерята? – дочу в просъница гласа на Ина. Тревожен, както тогава, при появата на нашествениците, готова да ги помете като най-обикновени насекоми. – Хайде, трябва да ядеш!
− Не съм гладен, ще си лягам – тръгна към спалнята, припомняйки си къпещата се в езерото Я-а. Дали няма пак да му се присъни? Било е нагласен сън, усети огромна празнина, проникваща в съзнанието му. Виж колко си жалък, проплака тя, продаде се за 30 сребърника! Възвърнаха ти ръста, но за сметка на съвестта! Сега си по-дребен и от преди, безгръбначно нищожество! Амеба, плуваща в гнилостната си хранителна среда, реагираща първосигнално на всякакви елементарни условия за живот. Нещастна подлога без никакъв морал!
И така си добре, усети контрола на чипа, заместващ всичко онова, което загуби завинаги, гледай си живота, задоволявай се с простите неща!
Да, от нищо не трябва да ми пука, ухили се самодоволно-глуповато пред огледалото Емо, сякаш репетираше участието си в остатъка от живота-клише, или най-удобната му форма за съществуване…