Мисията на едно непривично пътуване
Днес синоптиците прогнозираха, че времето в Гархинг ан дер Алц ще се развали. Очакваха се бурни северозападни ветрове, които щяха да влошат още повече и без това сложната обстановка. Снегът валеше вече трети ден и всички пътища към Мюнхен бяха частично затворени.
Според предварителния план, подготвян в продължение на осем години, точно днес трябваше да пристигне първата група желаещи, за да предприемат еднопосочното си пътуване към планетата Марс. Кандидатите за това авантюристично приключение бяха над петнадесет хиляди мъже и жени от целия свят. Ограничение във възрастта имаше само за кандидати под двадесет и една и над шейсет и пет години. През цялото време, когато се набираха доброволци, бяха проведени множество медицински и психо-физиологчни прегледи. Първоначалните изследвания бяха извършвани по местоживеене, но впоследствие кандидатите за полета бяха събирани в международни космични центрове, където всеки един от тях беше подлаган на изключително прецизни прегледи от професионалисти. Освен това трябваше да бъдат покривани не само спортни нормативи, а и да се държат изпити по различни теоретични дисциплини. След прецизното „пресяване”, сега одобрените кандидати наброяваха сто и двадесет човека, които бяха готови за това изключително рисковано пътуване. Предстоеше то да се проведе на три етапа – по четиридесет човека всеки един.
Учените от Центъра за космически изследвания в Гархинг поддържаха денонощна връзка с колегите си от НАСА и Байконур, а чрез телескопа ALMA, разположен на пет хиляди метра височина в чилийското плато Чахнантор, можеха да следят почти отблизо всякакви климатични промени, възникващи на Червената планета.
Полетът на експедицията беше насрочен за края на месец април. Космическият кораб беше вече готов и с нетърпение очакваше своя екипаж на космодрума Кейп Канаверал в САЩ. Изваян сякаш от елмаз, корпусът блестеше огрян от пролетното слънце. Единствено рубиненочервеният надпис „ FIRE WARRIOR” допълваше красотата на този истински войн, готов да прекоси космическото пространство.
*
– Генерал Херман, снегорините закъсват. Студът се усилва, а и вече се смрачава. Какво ще разпоредите?
– Капитане, нека разчистването продължи още час, а аз ще информирам ръководителя на групата да отложи идването й за някой от следващите дни.
Половин час по-късно Петер Херман – генерал от авиацията, който беше шеф на Центъра за космически изследвания на Федералната република, даваше указания на чешкия си колега Виктор Смолка да настани групата в общежитието на Военната академия в Мюнхен. Изрично предупреди колегата си да вземе всички нужни мерки за недопускане на самоотлъчки от страна на личния състав.
Международната група, състояща се от осемнадесет мъже и двадесет и две жени, трябваше да прекара последния месец преди полета в Германия, където щяха да бъдат в пълна изолация от външния свят. Там, в условия подобни на тези в космическия кораб, трябваше да се адаптират напълно към естествените условия на експедицията.
*
Два дни по-късно снеговалежът спря, пътищата бяха разчистени и групата бе докарана в Гархинг ан дер Алц с луксозен автобус. Центърът за предполетна подготовка, в която бъдещите космонавти бяха настанени, отвън приличаше на огромна метална капсула. По шейсетметровите иноксови стени липсваха прозорци и балкони.
След като мъжете и жените напуснаха автобуса и влязоха в просторното фоайе на сградата, същата бе заключена и контактът с външния свят беше преустановен. Комуникацията можеше да се осъществява единствено чрез видеообмен.
Командването на екипажа се състоеше от трима мъже и две жени от групата. И петимата бяха избрани чрез тайно гласуване по време на подготовката, като жените бяха рускиня и шведка, а мъжете – канадец, французин и американец. Освен това, чрез допълнително гласуване, за Командир на космическата експедиция бе определен канадецът Анри Бувие.
Сега, след като всички се разположиха така, както щяха да заемат позиция в космическия кораб, най-напред облякоха скафандрите и заеха местата си в заседателната зала. Там Командирът щеше да даде първите си указания.
Когато пасажерите заеха местата си около кръглата маса, първа взе думата шведката Линда Бьорн. Тя се представи, след което представи и командния състав на екипажа. След това в общи линии обясни времето и целта на пребиваването им в това символично подобие на „космически апарат”. Отговори на няколко възникнали въпроса и даде думата на Командира.
– Здравейте! Предполагам, че вече всички ме познавате. Може да ме наричате и по малко име – Анри. Както разбрахте, на мен се падна отговорността да поема командването на тази експедиция. Избрахме си трудна задача, може да се каже дори „епохална”, защото след покоряването на естествения спътник на Земята – Луната, други извънземни пътешествия не са правени. Този космически полет, както знаете, е еднопосочен. Ние ще бъдем пионерите, които ще направим опит да създадем един нов свят, различен от този тук, с който сме свикнали. Трудностите, които преодоляхме до момента да докажем, че точно ние сме най-подходящите хора за тази мисия, са нищо, в сравнение с това, което ни предстои.
Приблизителното разстояние от седемдесет и девет милиона километра, което ни дели, трябва да изминем за около осем месеца. Всички тези факти са ви пределно ясни, затова няма да се спирам на тях. Искам да се спра по-подробно на задачите, които трябва да изпълним тук. Целта ни сега е една-единствена – така да се адаптираме към тази среда, че организмът ни да привикне към всички физиологични процеси, които ще ни съпътстват през време на полета. През дните, които ще прекараме тук, трябва да си изградим определени навици по отношение на хигиена, хранене, чистене и грижа за растенията и животните, които ще бъдат с нас на борда на кораба. Създаване на битови навици и най-вече непрестанна комуникация помежду ни. Имайте предвид, че както нееднократно подчертаваха психолозите, комуникацията е едно от най-важните условия за нашето оцеляване. Безтегловността, липсата на близките ни и еднообразната среда, в която ще се намираме през време на полета, ще доведат до промяна в мисленето и манталитета на всеки един от нас, а това може да прерасне в срив и нервно разстройство. Ето защо всяко поведение, различно от нормалното, трябва да бъде предмет на коментар от всички ни. Това, че сте ми гласували доверие да ви ръководя, ме задължава да бдя над всички вас и ако има нещо в поведението ми, което ви дразни, моля да бъдете честни и почтени и още сега да го споделите. Предоставям ви думата за въпроси.
Въпросите бяха десетки. Размяната им се превърна в обща дискусия и всички учавстваха активно, което в крайна сметка съвсем явно сближи членовете на екипажа. В края на дискусията Командирът определи районите за дежурства, за готвене, за почивка, за развлечения и за спане. Обяви състава, който имаше достъп до командната зала и факта, че от този момент нататък времето щеше да се определя по вътрешните хронометри. Отговори на още няколко въпроса и освободи присъстващите.
*
В края на месец април пролетта вече омайваше хората с благотворния си аромат. Слънцето все по-често приканваше млади и стари на открити кинофестивали и празнични концерти в парковете и сенчестите градини.
Нищо не подсказваше вълнението, което беше обхванало марсианския екипаж. Медиите не бяха допускани до Космическия център. Цялата операция беше строго секретна и само определени научни кръгове и държавни институции имаха достъп до тази информация.
Два дни преди полета, без да бъдат предварително уведомени, членовете на експедицията бяха изкуствено приспани и тайно откарани в американския космодрум – Кейп Канаверал. Настаниха ги в космическия кораб, а ден по-късно, когато всички членове на групата излязоха от морфиновата наркоза чрез своя Командир, разбраха, че след съвсем кратко време ще напуснат Земята – своя дом и крепост, отправяйки се към непознатата и далечна Червена планета.
Световните медии не пропускаха и най-малките подробности относно проекта. Този път журналистите отразяваха „на живо” събитието, което може би завинаги щеше да промени представите на човечеството за „малката Галактика” и „големите Хора”.
*
Пред видеостената в командната зала на кораба, излегнати в удобни гравитационни шезлонги, Командирът и неговите заместници отброяваха на глас секундите от девет до нула. Огромният метален корпус на космическия апарат се разтресе и плавно се отдели от носещото стоманено скеле, за да напусне завинаги родната планета – Земя.
Наблюдавайки хилядите изпращачи, които махайки с ръце се сбогуваха със своите братя и сестри, душите на пътешествениците се раздираха от вътрешна болка, но лицата им оставаха безизразни, прикрити единствено от лека изкуствена усмивка.
Минути по-късно, когато Земята остана далече от погледите, Командирът наруши мълчанието:
– Колеги, от този момент до кацането ни на Марс, искам да сте близо до хората от екипажа. Нужна ни е обща подкрепа и недопускане на своеволия. Сега отивайте при хората и нека Бог да е с нас…
*
Дните минаваха почти еднообразно. Целият състав така се приспособи към условията, че на никого не правеше впечатление обстоятелството, че животът им преминаваше в пространство малко колкото консервна кутия. От илюминаторите на кораба Земята изглеждаше като малка синя топка, кацнала върху белоснежна пелена. Безброй звезди и комети проблясваха в кристалночистия небосвод. Едни от тях искряха огряни от слънчевите лъчи, а други – закътани в мрака приличаха на огнена гирлянда, разперена над всемирния простор.
*
Месец по-късно, една „нощ”, когато всички спяха и само дежурният екип поддържаше връзка с наземните си колеги от Центъра за управление на полета, корабът силно се разтресе. За момент настъпи мрак. След секунда обаче електрозахранването отново се възстанови. Бордовият компютър беше в готовност да премине в авариен режим, но не се наложи.
На вратата се появи Командирът.
– Какво се случи? Докладвайте!
– За съжаление и ние не разбрахме – Отговори старшият на дежурната смяна. – Всичко стана толкова бързо, че дори не успяхме да реагираме. Нещо разтресе корпуса на кораба и токът за момент премигна, но сякаш всичко отмина!
– Добре. А как отчитат уредите? Има ли проблеми?
– Не. Няма отклонение в параметрите на уредите – почти в хор отвърнаха другите двама дежурни навигатори.
В този момент отвън в коридора започнаха да се струпват сънени членовете на екипажа. Леко притеснени и на висок глас коментираха случилото се.
– Моля, всички да се прибират по каютите си – обърна се към тях Бувие. – Вероятно отломък от метеорит ни е ударил. Всичко е наред. Лягайте да почивате, а утре през деня ще изпратим техници да огледат корпуса на ракетата отвън.
След като всички се прибраха и коридорът опустя, Командирът се върна при дежурните и ги предупреди да му докладват дори и при най-дребното съмнение в работата на навигационните уреди или бордовия компютър.
На следващия ден, след като се консултира със заместниците си, Анри Бувие определи група от двама техници, които да излязат от кораба и да огледат външната обшивка за дефекти.
Двамата колеги се познаваха от по-рано. Единият беше германец, а другият холандец, но заедно учеха в Техническия факултет на Щутгартския университет в Германия. Свързваше ги увлечението към космическите технологии и в частност – конструкцията на космическите кораби.
След инструктажа, който получиха от руската астронавтка Захаровна – едната от заместничките на Командира, двамата инженери взеха нужните приспособления и се отправиха към изпълнение на задачата.
– Шулц – каза холандецът, след като отвори аварийния люк, – аз ще изляза пръв, а ти ми подавай инструментите. Ще огледам слънчевите панели по корпуса и ако има дефекти, тогава ще те извикам, за да ги отстраним.
– Ван дер Мьол, нека заедно да излезем, двамата ще можем по-добре да се справим.
– Приятелю, нали чу рускинята? Мен назначи за старши на групата, така че изпълнявай каквото ти нареждам.
– Е, добре… Слушам те.
Холандецът закачи единия край на предпазното въже и намота на ръката си останалата част от въжето. Взе сандъчето с инструменти и се покачи на стълбата. Излезе и стъпи върху металната обшивка. Направи няколко крачки и усети как основата под краката му поддава. Присегна се и закачи куката на предпазното въже за специално изработената халка и се наведе да огледа проблемното място. В този момент няколко плочки от слънчевите панели се отскубнаха от корпуса и холандецът, стъпил на тях, се олюля и падна. Миг по-късно, без да успее да се задържи, се прекатури по обшивката встрани от корпуса на ракетата, прихванат единствено от предпазния колан. Пусна сандъка с инструменти, опитвайки да се хване за една от антените, но не успя. Извика за помощ в микрофона на скафандъра, но явно при падането му връзката се бе прекъснала и за това никой не го чу.
Германският му колега се изкачи до горното стъпало на стълбата и се огледа. Не видя приятелят си, а само въжето, което беше закрепено към куката. Изправи се в цял ръст и забеляза другарят си, безпомощно, махайки с ръце в безвъздушното пространство. Веднага извика помощ от екипажа и се опита да достигне въжето, за да опита да го изтегли, но за зла участ в този момент куката се откачи от корпуса и холандецът полетя, махайки към суровата безбрежност и само оранжевото въже продължаваше своеобразно да се вее, сякаш махаше за последно „сбогом” на своите земни приятели, които, разбрали за инцидента, вече се бяха изкатерили на стълбата. Превърнали се в неволни свидетели на инцидента, всички сведоха глави и единствено в шлемофоните се разнесе хорово глухо стенание, изразяващо безсилието им в този момент.
*
В следващите дни външният корпус бе отремонтиран, но сред екипажа имаше някакво напрежение, което помрачаваше мисията.
Най-много се беше променил геманецът – Шулц. По цял ден мълчеше. Отбягваше всички. Чувстваше се виновен за смъртта на холандския си приятел и всеки поглед от страна на колегите му сякаш го пробождаше в сърцето.
Командирът на кораба заедно с психологът водеха непрекъснати разговори не само с германеца, а с всички членове на екипажа. Обстановката трябваше да се нормализира. Предстояха им още множество неизвестни сблъсъци както с природата, така и с грешки от субективен характер.
За да помогнат на Шулц да се откъсне от вътрешното си угризение, членовете на командването му възложиха да се занимава с животните.
В специално помещение в задната част на кораба бяха създадени условия много близки до естествената природна среда. Изкуствено бяха създадени гравитационни сили, а по специални тръби се подвеждаше кислород и вода. В отделни омекотени клетки се отглеждаха две кучета, пет котки, две кози, две агнета, няколко кокошки и петел. Имаше и различни видове птички. За животните до този момент се грижеха две момичета от Тайланд. Те така бяха свикнали с животинките, че по цял ден прекарваха край тях. Отначало германецът опита да се противопостави на решението от страна на командването, но впоследствие прие и не сбърка. Това съжителство коренно промени възгледите му и заедно с тайландките намери отново смисъл в далечното пътуване.
*
В Центъра за научни открития във Франция непрестанно от цял свят пристигаха проби и резултати от лабораторни изследвания и снимков материал, доставен от множеството марсоходи и сонди на орбитални модули, изпратени да проучват Червената планета.
Всички материали бяха внимателно изучавани от експерти и използвани при подготовката на екипажа за рискованата мисия.
Целта на този общонационален научен експеримент беше първите земни обитатели на Марс да „кацнат” благополучно в равнинното северно полукълбо в близост до „Полярната шапка”, където се предполагаше, че има замръзнала вода. Там пришълците трябваше да изградят покрит лагер, в който да се помещават, хранят и работят. Следващата им цел беше да пристъпят към химични изследвания на почвата, съставена предимно от минерала хематит, който с червеникаво-кафявия си цвят придаваше екзотичната окраска на планетата. Предстоеше и химичен анализ на газовете открити на планетата – въглероден диоксид, азот, аргон, метан, водород и кислород. Планираше се и изследване на разнообразието от минерали по повърхността, както и извличането на органични молекули от по-дълбоките слоеве на почвата. От получените резултати впоследствие щеше да се прецени какви технологии да се развиват, какво строителство да се предприеме и как може да се осигури живот за бъдещите поколения на тази и на други подобни планети.
От космодрума край Куру във Френска Гвиана, два дни след полета на международния екипаж за Марс, бе изстрелян безпилотен транспортен космически кораб, натоварен с оборудването за Марсианския лагер. Година по-рано инженери и техници от цял свят представиха свои проекти за космически дом. И така, в един от равнинните райони в близост до площадката за изстрелване на корабите, бе изграден космически лагер в реален мащаб като този, който трябваше да бъде построен на Марс.
Одобрените кандидати за полета прекараха шест месеца в този лагер, изучавайки в детайли начина за построяването му, както и разположението на всички архитектурни елементи. Проиграни бяха различни етапи от монтажа на конструкцията, сглояване на елементите от съоръженията и модулите, осигуряващи вода и кислород, както и свързването им в една обща мрежа. Тук се изучаваха и способите за оказване на първа помощ при лекуване на травми и общи насоки при обездвижване на крайници, промиване и превързване на рани, както и инциденти, възникнали от изгаряния, натравяне или различни видове ухапвания.
За участниците това беше изключително важен етап от подготовката и обучението, защото независимо от конкретните задачи, като тесни специалисти в дадено направление при изграждане на съоръженията, щяха да учавстват всички.
*
Дългият преход се отрази различно върху пътуващите. Затвореното пространство и еднообразието сложи своя отпечатък върху душевното равновесие и психическата устойчивост на хората.
Някои се затвориха в себе си. Други станаха агресивни. Една българка и една румънка не спираха да плачат. Между хърватин и австралийка пък пламна такава любов, че трябваше да бъдат отделени в едно от товарните помещения, където да намерят усамотение.
Командването на експедицията полагаше неимоверни усилия да не бъде прескочена нормалната граница и някой да изпадне в умопомрачение. Водеха се разговори, прожектираха се филми, устройваха се забави. Правеше се всичко възможно да се запази духът и спокойният климат между пасажерите така, както беше в началото.
*
Космическото пъшествие постави всички пред немалко изпитания и много непредвидени препятствия.
Освен метеоритния дъжд, който се изсипваше почти непрекъснато, големите скални отломки и радиоактивния прах, съществуваха много природни тайни и загадъчни явления, които застрашаваха живота на целия екипаж.
Месец преди навлизане в орбитата на Марс мощно слънчево изригване от клас Х–8 избълва огромни облаци коронална маса, която се очакваше да достигне до кораба само след около трийсет часа. Облакът можеше да обгърне космическия апарат, а геомагнитната буря ― да наруши курса му.
Ситуацията беше критична. От наземния център за управление на полета прогнозираха, че до фатален край няма да се стигне, но никой не смееше да се ангажира с прогнози относно размера на щетите, които се очакваше да възникнат.
Командирът Бувие свика на тайно съвещание своите заместници.
– Уважаеми колеги – започна той, – сигурен съм, че сте наясно какво може да последва от това слънчево изригване. За целта, без да изпадаме в паника, трябва да пристъпим към авариен режим на полета. Ще разделим екипажа на две групи, като едната ще заеме предния отсек на кораба, а другата – задния. За командири на двете групи назначавам заместниците ми Захаровна и Саловаар. Френският ми заместник Огюст Пиер ще отговаря за допълнителното херметизиране на всички помещения, врати и люкове, а също така и за помещенията с растения и животни. По всички останали организационни въпроси ще отговаря Джон Кели. Той ще ме замества и в случай, че с мен се случи нещо. Засега няма да уведомяваме екипажа за това, което предстои. Имайте предвид, че апокалипсисът ще започне след по-малко от тридесет часа. Нямаме много време, така че да се залавяме за работа.
След като отдаде разпорежданията си, Командирът отиде в командната зала на кораба. Дежурният екип следеше уредите и поддържаше връзка с колегите си от наземния център за управление на полета.
– Как сте момчета? Нещо ново?
– Командире, засега всичко е спокойно. Колегите от Земята ни информираха, че се очакват слънчеви изригвания, които може да влошат качеството на връзката, но предупредиха, че няма опасност.
– Добре, добре. Искам да сте спокойни. Ще вземем някои превантивни мерки, но не трябва да изпадаме в паника. Нали така?
– Да, г-н Бувие – отвърна старшият по дежурство.
– А, да не забравя. При следващата смяна искам лично да инструктирам новите дежурни, така че искам всички да се явите при мен. Ясно ли е?
– Тъй вярно!
Анри Бувие излезе замислен от командната зала и тръгна по коридорите. Искаше да се убеди, че заместниците му своевременно са пристъпили към изпълнение на заповедта.
След като обиколи коридорите, влезе в машинното отделение където двама механици притягаха зъбчатата ос на резервния генератор.
– Здравейте, всичко точно ли е?
– Да, няма проблеми – отвърна единият и продължи. – Разбрахме, че сте наредили да ни разделят. Вярно ли е?
– Да, вярно е. С моите заместници преценихме, че така по-лесно ще се опознаете, което е важно след настаняване в лагера на Марс.
– Нима наближаваме новия си дом? – включи се в разговора и другият механик.
– Е, нужно ни е още малко търпение, но щом сме се запътили – все ще стигнем. Сега не искам да ви преча – усмихвайки се, каза Командирът и излезе.
По-късно огледа всички помещения и вътрешно се почувства доволен от настроението, което цареше сред хората и ентусиазма, с който изпълняваха нарежданията му.
След тази обиколка се прибра в каютата си и се замисли: „Какво ли ще се случи? Със сигурност и учените, които следят всяко изменение в слънчевата активност, не могат да предскажат, но едно толкова могъщо изригване може да доведе до непредвидими последствия. Естествено, този полет се осъществява с научна цел, но решението да бъдем част от екипажа, е взето самостоятелно. Всеки един от нас положи максимум усилия да се представи така, че да бъде одобрен. Като си помисля само колко хора отпаднаха на проведените изпити!… Едни по здравословни причини, други не успяха да покрият спортно-техническите нормативи, трети – не издържаха в барокамерата, на тренажорите за проверка стабилността на вестибуларния апарат и на психо-теста. Дори имаше и такива, които не успяха да издържат теоретичните изпити по обща култура. Наистина, всички бяхме предупредени за рисковете и възможните критични ситуации, в които можеше да попаднем, и никой нямаше право да се сърди или обвинява когото и да било…
Ех, дано всичко мине благополучно и Бог да ни пази!“
*
Минути преди да се усетят първите пориви на слънчевия ураган, Командирът, заедно с двамата си заместници, влезе в командната зала при дежурния екип. По вътрешната аудиолиния направи обръщение към личния състав на екипажа за очакванията и притесненията, които го измъчваха по повод настъпилия природен феномен – супермощното слънчево изригване. Призова всички към запазване на самообладание и завърши с думите: „Ние сме призовани от своите събратя и Бог да повторим откритията на своите предци, но този път в Космоса. Нашето дело ще остане паметно в историята на човечеството, като подвиг в името на цялата нация, подвиг, в името на бъдещите поколения. Трябва да сме горди, че ние сме пионерите в това начинание и нека Бог ни закриля!”
След това прочувствено слово по личното му нареждане бяха изключени някои от централните предпазители на основното електрозахранване и корабът премина в авариен режим на работа. На бордовия компютър бяха зададени необходимите параметри и космическият апарат бе приведен в състояние „движение по азимут” и оставен на автопилот.
Съвсем скоро някой изпищя: „Започна се!”, след което настъпи тишина, а по външната стена на корпуса се разнесе шум, сякаш милиони шрапнели се опитваха да пробият стоманената обшивка.
Бурята не се размина. Това не беше точно „буря”, това беше цунами, което разтърсваше огромното метално тяло, опитвайки да го разкъса парченце по парченце на съставните му части. Предпазните щитове, спуснати пред визьорите и люковете, пращяха под ударите на хвърчащите във всички посоки огнени парчета лава и плазма, сипещи разруха, смърт и гибел.
Хората, стегнали до последно предпазните си колани, седяха умълчани в двата отсека на кораба и, обхванали с две ръце главите си, се молеха до припадък. Командирът и заместниците му, седнали до дежурния екип в командната зала, наблюдаваха контролните прибори и коментираха на глас. В този момент корабът се разтресе. Напълно угасна дежурното осветление, а фосфоресциращите стрелки на жирокомпаса започнаха произволно да се въртят около осите си. Интерферометърът спря да отчита. Цифрите на курсомера също започнаха безконтролно да се превъртат, сочейки неверни данни. Настана непрогледна тъмнина. Отвън се чуваше зловещ тътен. Металният корпус се мяташе в различни посоки, отблъсквайки скалистите отломки. Ракетата сякаш напусна вярната си посока. Носеше се хаотично в необятното пространство и никой не знаеше кога ще приключи този ужасяващ ад. В един момент се разнесе оглушителен тътен. Ракетата се разцепи на две и задният отсек се откъсна, изчезвайки в безкрайната пустош. В този влудяващ момент никой не знаеше какво се случва. Остатъкът от космическия кораб продължаваше да се носи в неясна посока. В момента, в който задната част се отцепи, това, което все още можеше да се нарече транспортен апарат за оцелелите на борда, така бързо се ускори, че възникна опасност от самовъзпламеняване. Освен това не се знаеше дали космическата радиация не е проникнала през пукнатините по корпуса, за да причини смъртта на екипажа…
*
От момента, в който слънчевото изригване достигна кораба и връзката се разпадна, космическите сонди, които обикаляха около Марс, продължиха да предават на Земята апокалиптичната картина.
Някои от наземните оператори очакваха това да се случи, но други изпаднаха в недоумение. Видеонаблюдението автоматично се превключи към сондите и учените – астролози, психолози, социолози и медици от цял свят, които през цялото време наблюдаваха и изучаваха поведението на пасажерите, сега останаха потресени от сцените, които се разиграваха пред погледите им. Дори във филмите на ужасите не можеше да се предвиди такъв зловещ сценарий. Всички, станали неволни свидетели на случващото се, най-чистосърдечно се молеха за оцеляване на екипажа и за успешното осъществяване на мисията. Независимо от крайния резултат този експериментален поход през Космоса трябваше да даде отговор на много въпроси, преди осъществяването на следващите мисии, целящи така желаното от някои прекъсване на пъпната връв със Земята.
*
Когато бурята стихна, Командирът се огледа, но тъмнината не му позволи да различи нищо около себе си. Попита на висок глас дали някой го чува и се успокои, когато му отговориха. Анри все още не знаеше какви са щетите и искаше колкото се може по-бързо да разбере.
– Марко, чуваш ли ме? – обърна се той към старшия по дежурство.
– Тъй вярно, чувам.
– Вдигни веднага предпазните щитове на люковете!
В мига, в който щитовете бяха изместени, в залата нахлу ослепителна светлина, която болезнено прободе зениците. Всички замижаха и постепенно, адаптирайки се към светлината, извърнаха очи във всички посоки. Американецът и един от дежурните бяха изпаднали в будна кома. Дишането им беше учестено, но липсваха всякакви реакции.
– Марко, ти и другият дежурен – Хуан, оставате тук! Опитайте да активирате бордовия компютър и да осъществите връзка със Земята. Пиер, от тебе искам да отидеш и провериш в какво състояние се намира агрегатното отделение. Не искам нищо да пипаш, това е работа на техниците. От теб искам само да огледаш и да ми докладваш! Ясен съм, нали?
След като отдаде разпорежданията си, Командирът излезе и сам тръгна да огледа състоянието на кораба. Най-напред надникна в една от четирите каюти, намираща се в предния отсек. Тук се помещаваха заместничката му Саловаар, лекарката и още три жени от екипажа.
– Как сте? – попита Анри. – Всичко наред ли е? – и като видя леко усмихнатите им лица продължи. – Вие жените сте по-издържливи от нас. Сякаш е неправилно схващането, че ние сме силният пол. Както и да е. Сега имаме спешна нужда от лекаря, защото двама от колегите в командната зала не са добре. Саловаар, от теб искам да минеш през каютите и лично да разговаряш с всеки един от екипа си, а впоследствие ― да огледате всяко кътче в тази част на кораба и ако забележите нещо нередно, веднага да ми докладвате.
След тези указания излезе и продължи по коридора. По пътеката бяха изпадали елементи от декоративната облицовка на стените. Висяха проводници и някои от осветителните плафони. През процепите на стените и тавана не се чуваше свистене, което до някъде бе успокоително, че няма нарушение в херметизацията.
Продължи към машинното отделение. Не успя да отвори вратата. Беше заяла и сякаш нещо я подпираше отвътре. Напъна с цялото си тяло и успя. Вратата поддаде и постепенно се отвори. Анри влезе и се стъписа. Единият от генераторите се беше откъртил от фундамента и стоеше почти изправен на стената, облегнат върху другите два. Под него се виждаше нечие премазано тяло. Стените бяха целите опръскани в червено, а на пода се бе образувала локва от кръв.
„Какво ли е търсил тук този колега? Защо не е изпълнил заповедта ми, а е дошъл в това помещение? Винаги се случва така…, ако не беше нарушил заповедта, сега щеше да е жив…” Мъжът почувства че му прилошава и побърза да излезе. По-нататък коридорът правеше лека чупка и се разделяше на две. Там, след завоя, имаше херметически затворена врата, която отделяше задния сектор. Анри продължи, колебаейки се по кой коридор да поеме. Реши да провери как се чувстват и останалите колеги – тези от задния сектор. Затова пристъпи към затворената врата и опита да завърти голямото колело на блокиращия механизъм, но то не помръдна. Почука с ръка няколко пъти по металната обшивка на вратата, но от другата страна остана тихо.
„Да не би още да спят? – помисли си той, но това му се стори твърде невероятно. – Трябва да извикам още хора и така да отворим вратата.”
Върна се отново в командната зала. Там лекарката правеше всичко възможно да свести двамата мъже, изпаднали в шок. Единият от тях – дежурният, вече леко сричаше, опитвайки се да обясни какво чувства, но американецът беше като заспал. Единствено учестеното му прохъркващо дишане показваше, че е жив. Лекарката тъкмо му свързваше системата, когато той простена, сгърчи се и повече не помръдна.
– Почина… – успя да каже само състрадателната жена, закри лицето си и захлипа.
– Спокойно, не се вълнувай – каза от вратата Командирът. – Този вероятно няма да е единственият загинал. Трябва да сме твърди!
След това бавно се приближи и съчуствено прегърна лекарката, която вместо да се успокои, зарида още по-силно.
В този момент в залата влезе Пиер Огюст.
– Командире – започна доклада си той, – навсякъде има изпадали елементи от стените, а също така кабели, проводници и датчици. На доста места се виждат нагънати елементи от вътрешния корпус и цепнатини. Агрегатното отделение е обърнато „с главата надолу”. Силовите агрегати са се отскубнали от стойките си и са потрошили всичко, до което са се допряли. Колоните и стените са доста покривени и смачкани. Проверих и силовото отделение. Там нещата са малко по-добре. Два от силовите трансформатори са се преобърнали и маслото от тях е изтекло, но шините и конзолите за напрежение не са помръднали. Има доста изпокъсани кабели, но нещата са поправими.
– Добре. Сега иди и виж защо Саловаар се бави. Ако тя и хората й се нуждаят от помощ, им помогни и елате заедно с нея. Искам да разбера какво е състоянието на хората, а съответно и на помещенията.
*
В Центъра за управление на полета все още нямаха връзка с колегите си от космическия кораб. Операторите и учените получаваха информация единствено от кръжащите в близост сателити и сонди. Оглеждаха външните щети, нанесени от слънчевия ураган и правеха догадки за състоянието на хората и по-нататъшния успех на мисията. Изключително притеснително беше обстоятелството, че почти една трета от задната част на кораба липсваше. Този отсек по принцип представляваше товарното отделение, но в него бяха монтирани електронни блокове, насочващи космическия апарат в различни посоки при ръчно управление. По външния корпус на остатъка от кораба липсваха част от слънчевите панели, а някои от механизмите за насочване и стабилизиране на панелите бяха изкривени или изцяло липсваха. Това означаваше, че корабът не е в състояние да поддържа електрическото си захранване в нормално състояние. Наблюдаваха се набраздявания по металната обшивка, което можеше да е предпоставка за проникване на радиация във вътрешната част, която щеше да бъде пагубна за целия личен състав. Антените също бяха деформирани или счупени, което правеше връзката с кораба невъзможна. Не се знаеха и вътрешните поражения, настъпили от природната стихия.
Много бяха неясните въпроси, които притесняваха учените, както и ръководителите на този грандиозен проект. Всички до един се молеха щетите да не са повлияли пагубно върху здравето на хората и да няма тежки поражения.
*
Съвсем скоро в командната зала нахлуха Пиер и Саловаар.
– Командире – започна жената, – в две от каютите хората са добре с малки изключения, но в последната каюта всичките пет човека са в унес, с гнойни отоци по тялото, чувствайки световъртеж и гадене.
На бегом лекарката и Командирът, а след тях и шведката, хукнаха към каютата с болните. Лекарката веднага замери радиацията в помещението. Радиоактивността надхвърляше хиляда милисиверта. Високото ниво наложи спешно всички да бъдат изнесени от помещението, а същото на момента бе запечатано. След това лекарката пристъпи към замерване на поетата доза радиация от всеки един в помещението. Дозата варираше между дванадесет и осемнадесет грея, в зависимост от теглото на всеки от тях. Без да губят време, целият екипаж се включи в освобождаване на съседната каюта и там бяха настанени болните. Лекарката, към която се присъединиха и две медицински сестри, веднага пристъпи към обгрижване. Осигуриха им течности, а медикаментозно бяха раздадени широкоспектърни антибиотици. Паралелно с лечението на болните Командирът, заедно с двама техници, се запътиха към задния отсек. От там все още нямаше информация какво се случва. С ръчен хидрокрик и щанги започнаха отварянето на блокираната врата, водеща към задната част на космическия апарат. В момента, в който вратата поддаде, втората врата – осигуряваща по-прецизна херметизация на коридора, със силен трясък се отскубна от пантите и полетя безцелно в Космоса. В този момент се създаде мощно течение, което благодарение на бързата реакция на техниците, които на момента издърпаха крика, не доведе до засмукване на някой от тях и изхвърлянето му извън кораба.
– Това пък какво е? – изкрещя Анри, изпускайки нервите си. – Това вече е прекалено! Боже, нима с нас е свършено?
Хвана се за главата и тръгна обратно по коридора, а след него смълчани запристъпяха двамата техници.
*
Два дни по-късно космическият кораб, с помощта на наземните средства за управление, навлезе в орбитата на Марс. От десет хиляди метра височина планетата приличаше на огромна месинговочервена топка, готова сякаш да посрещне своите космически гости, а може би – събратя.
Тези два дни се сториха за екипажа като цяла седмица.
Починалите четирима от лъчевата болест, заедно със загиналия в агрегатното отделение и Джон Кели – заместникът на Командира, бяха покрити с американски знамена и през аварийния люк спуснати от кораба. Те щяха вечно да се реят в космическото пространство като „Герои на живота и смъртта”.
Бяха отремонтирани антените и аудио-визуалната връзка със Земята беше възобновена. Елекрическото захранване, дори и в намалени размери, беше възстановено. Щетите по вътрешната и външна част на корпуса бяха донякъде отстранени, така че можеше да се премине към познатото за всички „нормално ежедневие”.
След като корабът премина в режим на спускане, Командирът събра личния състав и произнесе реч:
– Дами и господа, преживяхме изключително тежки моменти. Разделихме се с много свои другари, които вечно ще останат в спомените ни. На вас искам най-сърдечно да благодаря за всеотдайността и подкрепата във всички начинания. С общи усилия успяхме да се справим с предизвикателствата на природата и да достигнем заветната си мечта, а именно – да сме първите покорители на Марс.
От групата, която наброяваше четиридесет човека, когато тръгнахме на тази експедиция, оцеляхме четиринадесет. Нека тази бройка повече не бъде нарушавана и с достойнство да бъдем наричани „Пионери в покоряването на Марс”. Мисията ни беше непривична. Много скептици се изказаха противоречиво, а дори някой ни нарекоха „наивни мисионери”, но ние успяхме. Успяхме, благодарение на волята и силата на духа на всеки един от нас. Само след няколко часа автоматично ще се включат парашутите и, прегръщайки се, с право ще се поздравим като „марсианци”.
*
Всички, с огрени от радост лица, наблюдаваха приближаващата се червена почва. Марсоходите вече се различаваха и сякаш махаха за поздрав с дългите си щитовидни антени. Мигът на задействане на парашутите наближаваше. Хората от екипажа, изпаднали в екстаз от щастливия край на тази Одисея, пищяха и с радостни възгласи се прегръщаха и целуваха. В камерите от Земята колегите им – оператори, учени и техници – отваряха бутилки с шампанско и вдигаха тост за победителите. Част от които се чувстваха и те самите.
Това беше един общонационален празник както на Земята, така и в близост до Марс.
Механизмът за включване на парашутите трябваше вече да се задейства, но закъсняваше. Сякаш нещо не беше наред…
Операторите от наземната служба с почуда следяха висотомера на кораба, а в същото време дежурният екип наблюдаваше уредите и не проумяваше случващото се.
Секундите минаваха, а разстоянито между космическия апарат и повърхността на Марс се скъсяваше.
Командирът Анри Бувие също недоумяваше.
– Боже, това е невъзможно! Да стигнем до тук, и да не успеем?! Колеги, направете нещо! Тези парашути не могат ли да се задействат ръчно?
От конферентната зала продължаваха да се разнасят възторжените викове на хората от екипажа, които явно не разбираха какво се случва.
Минути по-късно връзката от Марс прекъсна.
Този път за постоянно…
*