Марсианецът
Аз съм марсианец. Истински! И обичам да се бия. А днес, неделя, от сутринта имам страхотно предчувствие. Ще бъде добър ден! Станах рано, помотах се, початих и хайде навън. Улиците – пусти. Скука! Единственият шум е от скейта ми. Ще пробвам в центъра – може някой от скейтърите (марсианци до един) да кара на рампите. Опа! Срещу мен идва марсианец – Виктор от 6-ти „а”. Видя ме и забави ход. Спрях, подпрях скейта на оградата на близката къща и застанах по средата на тротоара. Той се блъсна в мен, без да си губи времето с празни приказки. Издържах и не се подместих! Побутахме се известно време и след това започнахме да си разменяме удари. Тук вече направихме и диалог:
– Ти ли, бе?
– Аз, я!
– Сега ще видиш!
– Така ли!
– Мръдни се!
– А накарай ме… – и т.н.
Уморихме се и спряхме. Изгледахме се с блеснали очи, казахме си по едно ,,чао” и се разделихме. Пързалям се със скейта и даже си подсвирквам – хубавото чувство не ме напуска. И има защо! От другата страна на улицата трима марсианци оживено разговарят. Съзряха ме и оставиха приказките. Без да слизам от скейта им връхлетях. И се започна едно меле. Яко! По едно време едно от момчетата извика:
– Ще изпуснем филма!
Боят спря. Изгледаха ме.
– Искаш ли да дойдеш с нас?
– Колко струва билетът?
– Шест!
– Нямам толкова!
– Споко! Ще те уредим. Колко имаш?
– Два и стотинки… – показах си джобните.
Филмът – марсиански. Тупаници, хватки, гонки… Екшън!
След филма се запознахме.
– Какво ще правиш утре? – пита ме Пепо.
– След училище мисля да отида до 32-ро. Едни пичове нещо ми се правят на интересни!
– Да дойдем и ние? – обади се Иво. – Първа или втора смяна си?
– Първа.
– И ние – каза Вальо. – Ако искаш, да се видим?
– Става. Къде?
– Тук, в центъра, ако си навит – предлага Пепо. – Къде ще ги атакуваме?
– В двора, след часовете – уточнявам аз.
– А охраната? – интересува се Иво.
– Споко! Наши хора са. Обичат да гледат и после ни черпят с локум.
– О.К. До утре!
– Аре, пич!
– Чао! – казах аз и се понесох към рампите. Десетина скейтърчета се мъчеха да правят ,,Оlie” и ,,Nolie”, но все още приземяването им беше трудно. Направих небрежно един ,,Kick flip ” с новия си скейт ,,Death wish” и отидох при по-големите, следван от завистливите им погледи. Няколко часа упражнявах ,,360 Flip” и за разнообразие „50-50”. Има няколко добри бордюра и един дълъг парапет… Прибрах се следобед защото имах домашни за понеделник, пък и едно наказание – да напиша 50 пъти ,,не трябва да се бия в училище”. Лично от директора! Подозирах , че е нибируанец – мисли се за бог. Все заплашва, дебне, наказва. Заради него изчетох всичко за планетата Нибиру.
Оказа се, че има списък на марсианците в училище – видях го случайно миналата седмица, докато се чудеше какво да ме прави. Бях пръв в него. Прочетох двадесет имена. От триста ученика – само двадесет боеца. Е, не е честно! Изобщо, трудно е да срещнеш сродна душа в даскалото. Така! За утре остана да напиша само наказанието – ще взема да приготвя 3 по 50, за да си имам резерва… Реших да се приспя с нещо за Марс – любимата ми планета. По-точно с разкази на Бредбъри. Има много я́ки! Обичам да чета фантастика!
На вратата ми се почука – едно силно и две слаби. Мама или тате! Упс! И двамата!
– Анди, трябва да поговорим! – каза тате.
– За какво? – питам аз.
– Директорът ни извика днес – мама сяда на леглото ми. – Бил си се с няколко ученика от осми клас!
– Сам срещу трима! – допълни тате.
– И? – гледам ги в очите.
– Оплакали са се! – мама оправя завивката ми.
– Защо? – иска да знае тате.
– Нарушиха и трите закона! – отговарям неохотно.
– Какви закони? – едновременно питат те.
– Голям не трябва да бие по-малък, момче не бива да бие момиче и двама не нападат един! Това ми го казахте, когато бях на пет години. Е, те блъскаха две момичета от нашия клас – шести. Дадох им урок!
Мама и тате мълчаха. Не знаеха какво да кажат. Тате стисна ръката ми и каза:
– Правилно! И аз бих ги ступал! Не се ли изплаши, че може да те победят?
– Не! Щом нарушават мъжките закони, значи са страхливи! Набих ги и ги накарах да се извинят! – промърморих аз.
– Защо не си обяснил на директора? – пита мама.
– Не съм ,,порта”!
– Ясно! – каза тате. – И другите пъти… и те ли са по такъв повод?
– Да! Без повод се бия само с такива като мен – приятели, марсианци. Поддържам ниво. Но ние не се оплакваме. Трябва да се подпишете под наказанието ми.
Подавам и трите листа.
– Голямо наказание! – констатира тате.
– Само един лист е. Другите са резерва.
Разсмяха се и подписаха.
– Лека нощ, приятел! – тате разроши косата ми, смигна и излизе горд от стаята.
– Обичам те! – целуна ме мама. Моля те, опитай да не се биеш… е, поне не толкова често. Лека нощ!
– Лека! – въздъхнах и заспах щастливо, като всеки марсианец, изпълнил дълга си.