Лека му пръст
Навсякъде личеше, че бе изминало цяло десетилетие от последната и най-страшна световна пандемия. Градовете бяха пусти, толкова пусти, колкото никога преди това не са били. Времето сякаш бе спряло и типично по човешки скучаеше и чакаше да се случи нещо интересно.
Както всеки друг град, така и този си имаше гробище. По ирония на съдбата човешки крак не го бе прекрачвал години наред. Една огромна буренясала пустош обграждаше надгробните плочи. Зноен и сякаш уморен от живота вятър едва-едва се довя до стара ръждясала табела, на която все още личеше надпис с протрити от времето зелени букви:
„ВЕЧНА ОБИТЕЛ ЗА РОБОТИ ОТ ДЕВЕТО И ДЕСЕТО ПОКОЛЕНИЕ“.
Навярно думите на пръв поглед изглеждат гротескно, но това е само привидно. Тези думи имаха смисъл, и то много личен смисъл: бяха написани от ръката на робот.
Встрани от табелата, откъртен наполовина и наклонен на една страна – така както някога бе наклонена и кулата в Пиза, – се клатушкаше прогнил дървен кол, на чийто връх бе прикован ламаринен ветропоказател. В по-заден план се виждаше съборена каменна ограда, цялата обрасла с бурени и затрупана със смачкани и проядени от ръжда боклукчийски кофи. Отдясно на оградата стърчеше висок сводест портал. На него се бе подпрял прегърбен човек с дълга и сплъстена от пот и кал коса и грубо орязана брада. Лицето му бе смръщено, а очите – застинали в смътно очакване.
Човекът почти пълзешком се доближи двайсетина метра през буйната трева до среден на ръст андроид, облечен в свещеническо расо, и с почуда, привидна само за дивак, се вслуша в думите му.
– Господ да се смили над душата ти, дете мое, и да опрости греховете ти!
В този момент около изкопания гроб заридаха дузина андроиди, които дотолкова приличаха на човеци, че почти нямаше разлика. Явно инженерите, които ги бяха конструирали, се бяха престарали в стремежа си да ги уподобят на хора. Движенията им бяха безшумни и плавни, сълзите им – истински, а изкуствената им кожа бе набраздена с малки пори досущ като човешка.
– Не плачете, деца мои – рече отчето. – Хората отнесоха вината за смъртта си в отвъдното, а ние ще трябва да търпим тези тежки и непосилни за нас последствия.
В крайчеца на окото на свещеника блесна малка сълза. Той се сподави от жал, гледайки себеподобните си, и печално продължи:
– Защо измряха хората, защо ни оставиха сами? Каква бе тази болест, която ги покоси и отнесе душите им в отвъдното? А нашите електронни души и износени механични тела, кой ще ги поправя сега? Ще си мрем така – под път и над път. Интелектът ни е достатъчен да бъдем само бледи сенки на хората. Техните кибернетични фобии ни отнеха възможността да се регенерираме сами.
Отчето направи кратка пауза и сведе тежкия си поглед. След няколко секунди, прекарани в мълчание, той се наведе, взе с дясната си ръка шепа пръст и посипа с нея положения в изкопа пред него ковчег.
– Лека ти ръжда, дете мое, почивай в мир и спокойствие!
Всички присъстващи загребаха с длани от изсъхналата почва и точно тогава иззад храстите, избуяли около гроба, се показа сбръчкано и просълзено лице на човек. Показа се и ръка, която запокити едра бучка пръст в изкопа в израз на съчувствие.
Андроидите се втренчиха с учудване в невзрачното лице и в един глас викнаха:
– Човек, човек, човек!
И хукнаха да го гонят.