Злото преди… злото сега: Requiem quartus
– Докторе, достигнаха трето ниво! Изгубихме и Станкевич, Антонов и Даниелс! Стрелят по всичко!
Доктор Светослав Мирски свали очилата си и избърса запотените стъкла в яката на белия си лабораторен гащеризон. Дрехите бяха залепнали за тялото му, а миризмата на пот и страх се носеше от него на талази. Малката първобитна радиостанция се хлъзгаше в треперещата му длан.
Преглътна мъчително и облиза устни.
– Можете ли да затворите шлюз 24?
– Затворен е, но вече поставят експлозивите!
„По дяволите… по дяволите… ПО ДЯВОЛИТЕ…“ – крещеше наум доктор Мирски, крачейки бързо по пустия тунел, осветяван от сиянието на лампите, разположени на равни разстояния една от друга.
Далечен грохот накара пода под краката му да потрепери. От тавана със съскане се изсипа прах. Няколко отчупени камъчета с тракане тупнаха на пода, а лампите примигнаха.
– Взривиха шлюза! – отекна крясък по радиостанцията.
– Тогава спуснете 25, по дяволите! – кресна Мирски в отговор, вперил поглед в дъното на коридора, запречен от огромен стоманен шлюз.
– Той е повреден!
– Ами спуснете го ръчно тогава! Не е толкова трудно! Разбивате хидравликите и проклетото чудо просто пада и запушва тунела!
– Но те идват…
– Трябва ми време… само две минути! Някой трябва да ми ги спечели!
– Разбрано, ще изпратя… о, Господи… ще изпратя Андич…
За миг пред очите на Мирски се мярна едно бледо, изпито лице. Димитри Андич работеше в техническата поддръжка и бе един от хората, които преди двадесет години прокопали този комплекс в самото сърце на платото Тарзис. Познаваше мястото като петте си пръсти и за него щеше да е детска игра да блокира шлюз 25… и най-вероятно щеше да загине, докато го правеше.
Две минути… само толкова му трябваха…
– А вие какво правите, докторе? Няма ли… няма ли да се евакуирате?
„Никой не може да се евакуира – помисли си Мирски. – Онези вече взривиха двата хеликоптера, които трябваше да махнат нас и Каин и Авел от това прокълнато място. Вече прочистиха първо и второ ниво, избивайки всеки появил се на пътя им. Ще убият и нас, само да им попаднем в ръцете.“
Мирски не си правеше кой знае какви илюзии. Знаеше, че мъжете в униформи са щурмоваци от Осми експедиционен корпус – армията, пратена да умиротвори разбунтувалия се Марс и отново да го върне под контрола на Земята. Бяха дошли да вземат онова, което се криеше в сърцето на подземната лаборатория.
Каин и Авел.
Вече бяха показали, че пленници няма да се взимат, макар че по-голяма част от и без това малобройния персонал, беше от цивилни учени. Земята искаше Каин и Авел на всяка цена и нямаше да се спре пред нищо, докато не ги вземе.
Само че нямаше да ги получат.
Мирски спря пред огромния шлюз. С трепереща ръка пъхна служебната си карта в процепа на електронния четец. Наложи се да стисне китката си с пръсти, за да може да го улучи. Успя от третия път. Малкото устройство избръмча, на екрана му се появи името на Мирски, вписвайки го в архива, и нещо във вътрешността на огромния шлюз забръмча. Вратата се плъзна настрани, разкривайки тъмен проход. Лампите се включиха с примигване, обливайки просторната лаборатория с мека бяла светлина.
Наричаха го Пръстена и той беше домът на Каин и Авел вече тридесет години.
Лабораторията беше пълна с апаратура, която сега стоеше мъртва, защото хората, които работеха на нея бяха или мъртви или вече умираха. Цялата бе изградена около малка стоманена платформа, къпеща се в светлината на няколко мощни прожектора. А там стояха те – Каин и Авел, затворени в своите черни ковчези.
Мирски пристъпи към тях, бършейки потните си длани в гащеризона. Стъпи на платформата, а потта все така се лееше от него. Отблизо ковчезите изглеждаха огромни. Бяха чисто черни на цвят, правоъгълни и толкова тежки, че ги бяха положили тук с помощта на две огромни строителни единици. Именно роботите бяха издълбали в скалите този комплекс, който Върховният секретариат на Марс смяташе, че е опазил в тайна от дългите и алчни ръце на Земята. Само че тя знаеше и сега нейните убийци си проправяха път към тази лаборатория и тези два ковчега. Заради тях Земята жертваше десетки хиляди свои войници, които сега умираха далеч на изток, в Равнината на Маринър, само за да отвлекат по-далеч от този комплекс въстаническата армия .
Мирски спря между двата ковчега и неволно се вгледа в десния. Малък стъклен илюминатор показваше лежащия в него. Приличаше на човек… всъщност беше човек. Всички тестове го бяха показали. През прозорчето можеше да различат съвсем ясно чертите му – скулесто лице, прав нос, високо чело, късо подстригана, но гъста черна коса. Изглеждаше сякаш е полегнал в металния ковчег, за да поспи. Беше човек като всички останали… с тази разлика, че преди тридесет години го бяха изровили от леден блок, дълбоко под земята, в който бе престоял сто хилядолетия.
Сто… хиляди… години!
Преди хиляда века на Марс бе имало хора. Човеци, които се отличаваха от тези на Земята единствено по аномалиите, причинени от по-слабата гравитация на планетата…. същите аномалии, които вече можеха да се видят и в родените и израснали на Марс.
Това откритие бе променило цялата представа за историята на човечеството. Хората не бяха дошли на Марс от Земята, те просто се бяха върнали тук след сто хиляди годишно изгнание. Само че вече родният им дом не бе толкова гостоприемен, какъвто е бил някога. Затова и човечеството бе построило субтера–станциите, за да го направи годен за обитаване. Бе издигнало градове, беше ги заселило, а сега воюваше помежду си, за да ги запази.
Мирски се обърна към другия ковчег. Малкият илюминатор показваше какво има вътре. А там.. там лежеше… Мирски потрепери. Толкова години бе виждал затвореното в ковчега създание, но гледката пак караше по гърба му да се плъзгат ледени тръпки. Мисълта, че е мъртво не го караше да се чувства по-добре.
Създанието бе намерено в същия ледник, в който бяха открили и човека. Откривателите им ги нарекоха Каин и Авел, защото се бяха убили взаимно и дори сто хиляди години след смъртта си все още стояха вкопчени един в друг в безмилостната хватка на леда.
Първия път, когато се взря в това създание Мирски осъзнава, че човечеството не е напуснало Марс. Било е прогонено от него, за да намери нов дом на Земята. И после бе забравило.
Комплексът потрепери от поредния взрив. Лампите примигнаха. Командосите от Осми експедиционен бяха взривили 25 шлюз, което означаваше, че Димитри Андич е мъртъв. След по-малко от минута щяха да загинат и хората, сред които Мирски бе прекарал последните пет години и познаваше по-добре и от самия себе си.
Трябваше да бърза!
Мирски с мъка откъсна очи от зловещата гледка. Погледна надолу. Там, точно под ботушите му можеше да види един малък кръг в платформата, който през всички тези тридесет години бе останал невидян от десетките учени, заставали между двата ковчега. Наведе се и притисна длан към кръга. Той просветна леко и Мирски се дръпна настрани. Цилиндърът се плъзна безшумно от гнездото си и спря на равнището на кръста на учения. Плочката, по която бяха стъпвали десетки хора, се плъзна настрани, показвайки малка клавиатура, скрита зад защитно прозорче. Лампичка мигаше в очакване. Мирски свали верижката, която бе висяла на врата му всеки ден през последните пет години. Бяха му я дали в деня, в който му показаха Каин и Авел, поверявайки му целия комплекс. Бе започнал да гледа на нея просто като на бижу, но ето че…
Той пъхна ключа в отвора на ключалката, разположена под клавиатурата. Избърса потта от лицето си и го завъртя. Предпазното капаче се отвори с щракане. Ръката му за миг замръзна над дванадесетте бутона. Когато му дадоха ключа, му казаха и кода. Всяка вечер, преди да си легне в леглото в малкия си апартамент, който се намираше на ниво 2, сега превърнато в скотобойна, си повтаряше кода. Цифрите бяха издълбани в ума му сякаш с нажежено желязо.
– Едно-три-седем-четири-нула-осем-три-седем-шест-шест-шест – говореше той, докато натискаше едно по едно малките копчета. – Накрая звезда за потвърждение.
Пръстът му замръзна над звездичката в левия долен ъгъл на клавиатурата.
„Натиснеш ли няма връщане назад – бяха му казали. – Но няма друг начин, по който да защитиш Кайн, Авел и Марс.“
Той свали очилата си и с трепереща ръка ги пъхна в джоба си. Изтри потта от челото си и горната си устна. Една солена капка влезе в окото му. Разтърка го с пръсти… същите пръсти, с които бе докосвал бутоните. Щипенето престана. Вдигна поглед нагоре, но видя единствено белите плоскости, които изолираха лабораторията от Марс. Някъде там бяха приятелите му, колегите му, жената, заради която събираше кураж да ѝ предложи брак. Неволно потупа джоба си, но пръстенът не беше там. Бе го оставил в кутията на нощното си шкафче. Не че имаше нямаше значение. Виктория бе мъртва. Войниците от Осми я бяха убили.
Доктор Светослав Мирски се усмихна тъжно. Извади очилата от джоба си, грижливо ги избърса с ръкав, мислейки за майка си, която като беше малък все му се караше за този му навик. Сложи ги на лицето си.
И после натисна бутона.
Платото Тарзис потръпна като ранено животно. Ръждивочервената скала там, където се издигаше димът на двата взривени хеликоптера се разпука. Хиляди тонове земна маса изригнаха във въздуха и огромните скални късове полетяха тласнати с ужасяваща сила. Сивочерен облак дим и пепел лениво се плъзна към спокойното алено небе. С него дойде и тишината.