Полтъргайст
„Без хора си може, без партия ― не!“
Някой си…
Той от нищото се ражда,
та усещаш суха жажда,
сетиш ли го край леглото,
духне ли ти край челото…
Той за миг се появява
и дъхът ти се смразява,
щом шума му чуеш нощем,
полъх щом усетиш мощен
от невидима завеса.
Сграбчва, значи, като в преса
той ума ти и го бави,
с него що си иска прави.
И настръхваш ти, защото,
калпаво му е окото ―
все накриво в тебе гледа,
все пресяга в твойта сгледа,
викаш го или не викаш,
все пред себе си го тикаш!
И се виждаш ти, накрая,
под властта му ― до безкрая!
А нещата от живота
други вече са в хомота!
Той дома ти да подпали,
ти си викаш: „Хъм, едва ли!“
Дворчето ти да разгради,
казваш си ти: „Пак ще снади!
Той имота ти ще вземе!
Ти въздъхваш: “ Само бреме! “
Запокити ти жената…
“ Белки върне се, горката! “
Той с най-милото се гаври…
Мънкаш ти, очакваш лаври!
А пък джинът се развърта ―
денем, нощем го не свърта,
та задиря и съседа –
него ти, той теб ще гледа!
Пламва тъй подир махлата.
Огън гони здрачината.
Сенки гузно се премятат,
подир себе си се клатят.
Джинът гледа дяволито,
сякаш менче, ненапито,
бляска мълком под луната,
отразило светлината.
Но не спира той да чука ―
във ума ти, по улука.
Денем, нощем те спохожда,
по гърба ти се разхожда.
Във главата ти лудува.
Във сърцето ти ловува.
Най-накрай така те стисне,
че и да си жив ти писне.
И отваряш му вратата!
Да си иде! В небесата!
Той се връща през комина.
И с разбиране ти кима.
― Прав си ― казва. ― Прекалявам…
Вразумих се… Обещавам…
Ти прозореца отваряш…
Джинът пък те уговаря
колко много ти е нужен,
как без него ще си тъжен…
Грабваш в ужас сляп метлата…
Джинът ляга под кревата
и като в забавна смешка
иска да изкупва грешка.
Ти прозрял си ― дим се ниже,
той пък иска да те стриже,
за делата ти насъщни
да се грижи ― вездесъщ е!
Щом усети в тебе сила,
той се заусмихва мило
и веднага уговаря,
че за теб е той другаря,
че без него ще пропаднеш,
че на сила ще отпаднеш
ако той не ти помага,
ум в главата ти не слага…
Вдигаш ти ръце накрая –
втасахме я, значи тая!
Ни за работа го бива,
ни пък схваща колектива.
Ни за труд се той захваща,
ни пък мисълта ти хваща,
че не ти е нужен вече,
по-добре да е далече…
А опразнен е долапа –
полтъргайстът здраво лапа!
Все не иска да разбира,
че е време туй да спира!
И излизаш ти от кожа,
заопипваш де е ножа…
Ала няма го на кръста ―
джинът е с ръка чевръста!
Граби, гадът му ниеден.
Той е първи, ти ― последен!
Тъй в ръката му, уж слаба,
е и ножът ти, и хляба.
Той ти реже, той ти дава,
Всякак с теб се забавлява,
щом до власт се той докопа –
тук помага само сопа!
И замахваш ти с кривака ―
няма така, няма вака!
Кой, отде е ― там да иде!
Свят широк! Не ти зловиди!…
Ала джинът пак не иска ―
ту приписка, ту се киска…
Циркове ти разиграва.
На палячо се преправя.
Ту унил, ту тъжен гледа.
Ту признава ти победа.
В миг съгласен с тебе става,
после се… изопачава!
Той готов е без остатък
да дели мига си кратък.
И деня си. И нощта си.
И властта си. И мощта си. ―
Само да те притежава.
Само да те управлява.
Пътя земен да ти сочи.
Баницата да си точи.
Да си хапва. Да си мези,
от безбройните трапези
во Христе и по Алаха ―
все да бъде край пилафа.
После пак, щом власт добие,
ще те мачка, ще те бие.
По главата ще те хлопа,
ще те гони из Европа…
И хареми ще си прави
от потомките ти здрави,
и коктейли от ума ти,
или слава от срама ти.
С две-три думи, що си иска,
Дяволът му, а пък писка,
щом подгониш го с ръжена,
щом му ревнеш: „Мома жено!“
Вярва в своята измама
той като в забавна драма.
Сякаш е Тартюф небесен ―
все си пее тая песен.
И това дебелоочие
е като със многоточие…
Не! ― ти казваш си. ― О, баста!
И с ръжена ― джаста-праста!
Стига вече страх неверен!
Той е също суеверен…
Зная, джинът му ще иска
пак край тебе да се киска
и едва ли ще избяга –
малко му е зла тояга!
Но ако не ти остава
нищо друго в таз държава
и ако държи на същото –
изоставяй, друже, къщата!
Чувал съм, да се избави,
човек нова къща прави!