Космически идалго
Напускам те, защото след дъжда
остават скупчени в листата
самотни цветове… А насред път
лежи калта. Пълзи в душата.
А беше водопадът оцветен
в сияние, което ме разхожда
в неясни и желани светове
оттатък мрака,
който ме пробожда.
Над мен се вие Млечен път,
по който ще поема подир малко.
И само затаеният ми дъх
издава, в мен, космически Идалго.
Пришпорвам всеки лъч от светлина
и бързам. Измерения преброждам.
Студът пронизва. Остър хлад
пълзи, по кожата прохожда.
Напред е пътят. Звезден дъжд
приветства земната ми воля
да виждам долу как светът
играе скучната си роля.
Изострям своите сетива.
Напредвам с всяка нова крачка.
Протягам с бавен жест ръка –
към мрака плътен. И го мачкам…
Реалност в едър, близък план…
Дано докрай те досънувам!
Звънти дъждът… Ах, колко кал
в душата си космическа дочувам.