ЦЕПЕЛИНИТЕ НА УРАН
Разказ
Бях в командировка на тази студена, мрачна, груба и изобщо неприятна планета вече повече от месец и така ми бе дотегнало от непрестанните бури и силни ветрове, които бушуваха навън, че ми идеше да захвърля всичко и да си хвана първия полет към Марс. На всичкото отгоре се появиха и някакви местни от Оберон, които ми излезнаха с лозунги като „Оставете Уран на своите деца!” и „Не на консервантите в храната ни!”, което дразнеше и без това обтегнатите ми нерви.
Разбира се, не се намирах баш на повърхността на планетата, защото такова нещо беше чисто и просто невъзможно. Гигантските цепелини, които кръжаха из външните слоеве на газовото чудовище, имаха специална защитна обвивка на корпуса, предпазваща ги от мощните ветрове, свистящи със скоростта на звука.
Преди десетина години бе построена и някакво подобие на орбитална станция, но не оцеля много, след като се получи дефект в процесора на орбиталния регулатор. Нещото потъна в урановите облаци заедно с екипажа си, който така и не бе намерен от спасителните екипи, изпратени от Титания.
Така става, когато ползваш шимпанзета и българи да ти правят изчисленията на софтуера…
Не знам кой бе решил, че цепелинът бе идеалното средство за изучаване структурата на газовата обвивка на планетата, имайки се предвид трудната маневреност и излишното пространство, включващо незаети каюти, складове и интерпланетарни молове, заредени с безброй боклуци, хванали прах по рафтовете.
Просто никой или почти никой нямаше желание да се забие в това загърбено от Слънцето място, където температурата доближаваше абсолютната нула, а полюсите му се намираха в ляво и дясно, сякаш някой бе минал и сритал планетата, мислейки я за футболна топка.
Бях назначена за главен помощник на адмирал Луи, който командваше цепелина „Филип К. Дик” и още няколко по-малки дирижабли, кръстени на произведенията на големия писател. Не беше лош човек адмирала, но имаше няколко кусура, които ме дразнеха. Като например да си сресва брадата с безжичния говорител от контролното табло или да кара всяка сутрин (ако можеше да има сутрин на подобно място) екипажа си да изпълнява физзарядка, докато разглеждаше електронното издание на вестника „Оберон днес”.
Случи се така, че един ден в каютата ми пристигна бордовия лекар, който с тъжно изражение на лицето ми съобщи за внезапната кончина на адмирал Луи, споходен от сърдечен удар едва в началото на старините си. Това ме стресна, но не толкова, колкото писмото, което получих по хиперпощата, изпратено лично от Сенатора на Урановата федерация, възлагащ ми отговорността да поема командването от починалия адмирал за неопределено време.
Това беше най-гадния ден в живота ми… до този момент. Назначиха ми като помощник един гауодон от колонията им на Церера, който обичаше да използва дългия си език, за да комуникираме, оставяйки ме покрита с лепкава слуз. Изобщо нещата от зле тръгнаха на много зле и не виждах как ще мога да се спася от това положение.
Реших да действам непоколебимо и безцеремонно. Изчаках всички от екипа в контролната зала да се приберат по каютите и вкарах нови координати в компютъра на цепелина, карайки го да поеме към края на газовата обвивка на Уран, откъдето започваше открития космос. Нямах намерение да оставам повече на това проклето място. Исках си светлината и приятните хора на Марс и Земята! И онези страхотни шейкове, които правеха само на „Лунен шпионин”, най-известното заведение на земния спътник.
Е, нещата не се развиха така, както исках… В крайна сметка по петите ми тръгнаха няколко цепелина от съседните райони, които веднага засякоха траекторията ми. Отказах комуникационната връзка с тях и смело продължих напред, затваряйки се в командната зала.
Гонитбата беше дълга и изтощителна. По едно време „Веселият самурай” ме настигна, използвайки новите си йонни турбини и се опита да стъпи на кораба ми чрез абордаж, но с една рязка маневра провалих плана им, втурвайки се към един от отломъчните пръстени.
В крайна сметка успях да напусна урановата орбита и поех щастливо към вътрешността на системата, игнорирайки досадното тропане по металната врата, както и шума от онова неприятно облизване, което издаваше езика на гауодона.
„Ще ми благодарите после.”, мислех си аз, докато изчислявах новите координати на полета.
След близо седмица път най-накрая успях да се добера до Ганимед, който беше свободна колония и не спазваше законите на Междупланетната Околослънчева Трансгалактическа Асоциация на Масивните Еукариотно-Видови Извънземни (накратко МОТАМЕ-ВИ). Там оставих гневния екипаж, избягвайки пряк контакт с повечето от тях и презаредих с гориво, след което продължих весело към Марс, със самочувствието на жена, която са я давали по Юпитерските новини.
Оказа се, че цепелините-преследвачи не са се отказали и ми се наложи да понатоваря малко повече фотонния двигател, който сдаде багажа някъде на половината път. Побесняла и крайно разочарована, напуснах цепелина с аварийната совалка, която за нещастие попадна на голям облак от намагнитизирани частици и бях запокитена на Фобос, оставайки там за почти две седмици, в компанията на укриващи се макемакенски контрабандисти.
Спасението дойде от самите цепелини, които ме издирваха вече почти месец, засекли биосигналите ни при придвижването им към Марс.
Нямах друг избор, освен да се оставя да бъда затворена в една от стоте килии на кораба, където ме нахраниха с истинска храна, отгледана в култиваторите на Йо. Беше ми писнало от сухите безвкусни пасти, които се произвеждаха на урановия Ариел. Контрабандистите от своя страна, бяха приети като герои, представящи се за мои ловци, тръгнали по дирите ми още от Сатурн.
Е, не пропуснах да ги разоблича по-късно на съдебното дело.
За моя изненада адмирал Карантин ме остави на Марс, където местното седалище на Транстеранския съд щеше да ме съди за неизпълнение на длъжностните функции и кражба на федерална собственост.
Късметът ми, лъкатушещ от лошо към добро, този път се намеси безпардонно, докарвайки до главата на Федерацията неизвестен извънземен разум, който нахлу в Слънчевата система, явно предявявайки претенции към нейната собственост.
Наложи се да призоват всички налични капитани и адмирали, излезнали през последните двадесет години от Школата за космически полети и връзки с всякакви сиви и зелени човечета. В това число влизах и аз, което за пореден път ме накара да забия глава в стената на килията, проклинайки деня, в който ме издигнаха в чин офицер.
Върнаха ме на стария „Филип К. Дик”, който ме чакаше заедно с екипажа на станцията до Калисто. Изтърпях отвратителното облизване от страна на гауодона, както и стотиците сърдити нападки от страна на по-нисшите звена, след което поехме курс Облака на Оорт. Когато пристигнахме, за първи път видях цялото бойно величие на човечеството, събрано на едно място. Тук бяха Юпитеровите кръстосвачи, Сатурновите бомбардир-изтребители, Марсианските бронирани платноходи, Меркуриевите летящи танкове и Венерианските йонизиращи звездолети. Към тях се присъединихме и ние, цепелините от Уран и Нептун, най-крайните и огромни кораби, създавани някога от хората. И най-хилави ако питате мен, имайки се предвид огромното количество възпламеним газ, който се съдържаше под налягане в бронирания балон.
Надявах се враждебно настроените извънземни да не знаеха това.
Битката започна съвсем внезапно, след като от една голяма червиева дупка се появи цяла армада от непознати кораби, които откриха огън по нас. Можех още от сега да видя нашето поражение, позовавайки се на опита от историята, а и на календара на макемакеанските каменни скрижали, в който се споменаваше настоящата соларна година като край на човечеството или, другия вариант, създаване на нова верига за бързо хранене „Блек Хол Бъргърс” от предприемчивите дребосъци от Антарес.
Предприех решителни действия и обърнах цепелина в посока „Бягство”, насочвайки се към Плутон, който проблясваше едва забележимо в космическата бездна. Някак си, и аз още не мога да си обясня (имам съмнение за намесата на някой от машинното, имащ достъп до експерименталния квантов реактор, който кара обектите да „подскачат” насам-натам из пристрастното) как „Филип К. Дик” се озова в центъра на събитията, изпречвайки се на най-големия чуждоземен кораб, който бе повел цялата атака срещу нас.
Затворих пищейки очи и се метнах на пода по лице, очаквайки нещастния край. От тогава насам всяка вечер коленича пред кръглия прозорец на апартамента ми в Марсити и благодаря на всичките познати божества, които бяха изпратили в онзи миг случайния лазерен лъч, който надупчи балона на цепелина и изкара голяма част от газта, пращайки го с огромна скорост към муцуната на вражеския кораб. Последва мощна експлозия, която накара всички да застинат за момент. От титаничния кораб не бе останало нищо. Това накара останалите по-дребни извънземни изтребителчета да се втурнат назад в паническо бягство, съпроводено от победоносните викове по комуникаторите на всички командири на човешките кораби.
Бях се превърнала в герой и то не по мое желание. Получих почетен медал за храброст, както и собствена звезда на алеята на Вечните космически изследователи. Дори бях възпята от популярните звездни изпълнители Бруто Марс и Теди Меркюри, а ликът ми се появяваше в продължение на месеци по телевизионните екрани, отнасяйки купища похвали и суперлативи.
В крайна сметка престоя ми на Уран не беше чак толкова лош като се замисля. Може би някога пак бих се върнала там, стига да имам път до студения гигант, а и достатъчно нерви, за да издържа на местните жители и техните непрестанни шествия и протести.
Но…засега ще си седя на терасата на малкия ми апартамент в Марсити и ще гледам как излитат от космодрума пътническите совалки, които ми приличат на огромни птици, лутащи се из нощното небе.
Бях приключила с кариерата си на командир на цепелин, отстъпвайки длъжността на онзи лигав гауодон, който дори нямаше идея какво си докарва до главата. Оставаше ми само да гледам телевизия и да чакам момента, в който отново някой палав цепелин щеше да разбуни духовете и да се втурне на екстремно пътешествие из Космоса. Но това нямаше да съм аз със сигурност…