Спомни си
– Затвори очи. – Мъжки кадифен глас. – Какво виждаш? Мисли за майка си.
* * *
На 35 съм. Живея с майка си. Работим в завода в центъра на града. Започваме в 8:00 сутринта, а пътят ни дотам е час и половина. Приключваме в 24:00 и се прибираме за час и половина до дома ни в покрайнините. Така е днес – заводите са в центровете, а домовете – в периферията на градовете. Чували ли сте, че полисите на древните елини, техните градове-държави, били там, където били гражданите? Атина била там, където били aтиняните, а не където бил Акрополът. Светът е толкова различен днес. Хората са там, където са градовете, където са заводите. На 35 съм. Цивилизацията ни процъфтява. Живеем в мир с роботи с изкуствен интелект, които били създадени от велики учени преди около 2 века. Тогава започнала и новата епоха – „Епоха на спокойствие и блага за всички”. Днес работим и живеем заедно с роботите като едно цяло.
Живеем стегнато, работим от момента, в който завършим училище, до момента, в който умрем. Учим, откакто проходим, до 20 годишна възраст. Хората спят по 3 часа максимум на денонощие.
Аз не мога така. Обичам да си почивам, но имам проблеми заради това с властта. Всички хора имаме роботи у дома си. Те, макар и със собствено мислене, са неразривно свързани с Главната Система на Правителството (ГСП) и дори да не искат, са длъжни да съобщават за нередности, които се извършват в домовете на хората.
Днес, 3 месеца, след като навърших 35 години, отидох в болницата, за да оставя свое ДНК. Искам дете и това е процедурата. Някога жените и мъжете се женели, като искали деца, но днес това правело живота „прекалено сложно нещо”. Той трябва да е прост: трябва да работим, а не да се занимаваме с бракове и деца (които биват отглеждани от държавни служби в домове, до 3 годишна възраст, когато ги връчват на майките им за доотглеждане и възпитаване).
С моята майка постоянно си крещим и се караме. ГСП явно не смята това за нередно, но за тях е неправилно да спим дълго, да не работим или да не учим постоянно, да сънуваме и да имаме отпуски. За Правителството най-важно е хората да са вечно заети; Така, докато постоянно мислим само за това, как да си изкарваме прехраната, как да не ни вкарат в затвора или прогонят за някоя „неправилна” постъпка или дори дума (по закона на ГСП), нямаме време да мислим за това колко скапан и нещастен е животът ни и как трябва да го променим някак. Краткият сън и постоянната работа съсипват психиката на обикновения човек и го превръщат в поредния робот, подчиняващ се на поредната заповед. Като гледам хората около себе си – бяло-сиво-черни, сърдити, изморени и съсипани, се плаша. Онзи човек във влака на връщане към вкъщи вчера – съсухрен, с жесток поглед, на около 50 години – наруга една жена, задето залитнала и го настъпила; от своя страна тя му удари един шамар и започна да му крещи; той пък, без никакви задръжки й се нахвърли да я бие, събори я на земята и започна да я рита в корема. Никой не направи нищо, но не от страх. Мен ме беше страх вчера, но повечето хора не изпитват дори страх в днешно време. Чувствата за тях са нещо неразбираемо. Просто не ги интересува нищо. Всеки е зает със собствените си мисли. Когато станах, за да сляза от влака, жената вече беше сложена да седне и попиваха кръвта, течаща от носа й. Докато минавах през редиците седалки, чувах как хората мърморят сами на себе си някакви неща. Бели лица, сиви коси, черни дрехи, тъжни и самотни хора. Сякаш съм в лудница, но с по-тъмни коридори… Толкова много хора, в същото време – толкова заедно, а пък – толкова самотни.
* * *
На 30 съм и много искам да познавам баща си. Никога не съм го виждала; майка ми също. Един ден, когато е била на 35, е дала проби в местната болница, където по изкуствен начин съм зачената. Всяка жена може да има само по едно дете през живота си, без изключения и то ако е момиче. Мъжете отглеждат, заченатите с техните проби момченца. Браковете са забранени. Съжителството между двата пола също; Дори не може да имаме мъжки робот у дома. На 30 съм и започвам работа в завода, в който работи и майка ми – преместиха ме тук, защото се бях запознала с един млад мъж, който караше закуските на работниците в предишната ми работа. След време ни хванаха, че имаме връзка. Мен ме преместиха, а него изгониха от града. Бях нещастна, че ще работя в една сграда с майка си, но за щастие бях назначена в друга част на завода, далеч от нея (стига ми пътуването с нея до работа и връщането у дома; стигат ми скандалите в къщи).
* * *
Понякога си мисля, че всичко се дължи на системата. Мисля си, че ни е откраднала човешките черти. Мисля, че някой ни е ограбил и ни е взел чувствата и сетивата. Излизам от нас рано сутрин към 6:30 и слънцето вече е изгряло. Бялата му светлина пада върху тревата и я прави по-светла от обикновеното даркслейтгрей – един много интересен цвят с ефирен нюанс на друг тон, различен от заобикалящата ни сивота, се прокрадва в него. Повечето хора не го долавят, за разлика от мен. Мисля си, че цветовете се създават някъде вътре в мозъка. Нещата изглеждат така, сякаш зависят от начина, по който ние ги възприемаме. Имам чувството, че мозъците ни са закърнели поради рядкостта на използването им. Сякаш сме твърде заети да изпълняваме чужди заповеди, вместо да накараме собствените си мозъци да работят ползотворно. Наистина може би някой ни е отнел нещо.
* * *
На 25 съм. Вече спя по 3 часа, като всички други. Отне ми много време, докато свикна. И все още не съм. Вече от 5 години работя в завода за стъкло. Преди две седмици се запознах с един млад мъж. Неговото име ще запазя за себе си. Той е шофьор. Всеки ден за обед и вечеря докарва в завода ядене. Ето, идва време за обяд и аз се нареждам първа, само и само да го видя. Хората около мен са безразлични към опашката, мърморят си сами на себе си и придобиват съпричастност към заобикалящия ги свят само в случай, че някой ги блъсне. Тогава налитат на бой. Аз внимавам с околните и така никой не ми обръща внимание как пърхам около този мъж. Идва почивката, след като раздава сандвичите, и е свободен. Мигва скришом, подавайки ми обяда ми, и усещам, че освен него е оставил и бележка в ръката ми. Това е начинът да се уговорим къде да се видим през почивката. Отиваме на най-скритото и самотно място – в някой склад – и сядаме на земята, прилепили гърбове към стените. Обикновено не ядем, а си говорим. Един ден той ми споделя, че не е местен, а идва отдалеч. Разказва ми страхотни неща. Говори ми за цветове и звуци. В моя свят всичко е бяло-сиво-черно, а в неговия косата ми била кестеново кафява, също като неговата. Това твърдение ми изглежда разумно, но някак далечно и просто не мога да го обхвана с ума си. Затова просто се усмихвам и му се любувам, а той продължава. Казва, че очите ми били пъстри… Какво ли значи това? И той ми обяснява – имали в себе си цвета на есенна гора, примесени с много борове, които са зелени. Знам какво е есенна гора и знам цвета на боровете – сиво-сиви. Питам го какъв цвят са неговите очи, а той казва, че и те са кестенови. Взима ръката ми в неговата – силна и мъжка – затваря очи и поставя пръстите ми на очите си „Слепците така виждат и опознават околните – чрез докосване.” Той е прекрасен. Говори ми за музика и изкуство – неща много далечни за мен; неща, за които само съм чувала и то тайно – прояви на „креативността”, която винаги е била забранявана в училище. Все се чудех защо.
* * *
На 20 съм. Научих се да спя по 4 часа, но психологът в училище кзва, че и това е много. И че имам какво още да се уча. Радвам се, че скоро завършвам. Вече няма да е нужно да ходя при него всеки час по физическа култура. Не ходя на този час, защото имам астма и тичането я отключва. Всички ми казват да се опитвам и да се старя, въпреки болестта, защото без да развия издръжливост, няма да се справям в живота. Аз пък все си мисля, че има и нещо повече в този живот от ходенето на работа в завод, което казват, че ме очаква. А те винаги отговарят: „Ми да, трябва да работим здраво, че да има за следващите от всичко по равно.”
Тази сутрин се събудих, изпълнена с противоречиви чувства. Бях сънувала сън. Това само по себе си беше странно, защото хората не сънуват сънища по принцип. Това се случва много рядко и то само на онези, които обикновено почват да губят разсъдъка си. Поне така ни казват в училище. Още по-странното бяха разцветките в съня ми… Нямаше сиво – а непознати цветове. Слънцето изглеждаше нажежено и готово да избухне, а небето беше далеч от белотата на летния ни небосвод. Сякаш това бе съвсем друг свят и въпреки страхопочитанието, което предизвика у мен, беше топъл и уютен свят – такъв, в какъвто бих живяла. Знаех да не казвам на психолога за съня си следващия път, когато отида при него. Иначе щеше да ме накаже да спя в училище с роботите.
Скоро завършвам гимназия. Само още 4 месеца и идва 15 юли – краят на мъките.
Но не – започвам целодневна работа след завършването. Колко тъжно.
* * *
На 18 съм. Имам приятел. В гимназията съм. Изключиха ни от училището, в което учехме, когато ни разкриха. Един ден учителката ми по „Задължения към обществото” ни видя да седим прегърнати на една пейка на две пресечки от училище. Докладва за нас на директора и ни преместиха в различни училища, на двата края на града. Беше ми тъжно. Психологът в новото училище забрани да ми е тъжно за момчето и каза, че тъгата е неползотворна. Може би е прав. Но дали някога е изпитвал такова усещане? Отрича естествено и аз му вярвам, прекалено праволинеен е: „Тъгата е нередна. Любовта, в малкото измерения, в които съществува – също. Привързаността пречи на спокойствието и продуктивността на човека.”
* * *
На 17 съм и учителят ни по философия ни разказва, за цветовете и тези, които знаели как да ги ползват. Някога имало големи художници на име Микеланджело, Ван Гог, Дали… „какво ли са художниците?” Артисти, които рисуват; хора, които пресъздават една картина на лист с бои, обяснява той веднъж, след което задава един съществен въпрос „Защо днес няма нови художници? Защо днес никой не пише музика? Знаете ли какво е опера? Да сте чували опера? Да сте гледали балет?” Скоро след това беше уволнен и пропъден от града, след като един мой съученик записа лекциите му на джобния си робот с микрофон и го пусна на директора.
* * *
На 16 съм. Ходя на училище постоянно. В гимназията е тежко. Учим всеки ден. Иска ми се да почивахме поне в неделя, както е било някога. Лятото имаме ваканция две седмици. Не ходим никъде през нея, а все си мисля, че би трябвало да се поразтоварим малко. Мама е постоянно на работа – от 8:00 до 24:00, и се прибира късно, понеже заводът за стъкло е далеч от дома ни – някъде в центъра на града. Ето я, отваря входната врата. Трябва да уча! „Здравей!” – вяла и уморена усмивка – „Как е училището? Нови оценки?”, „Имам петица по история!” – радвам се аз, а тя побеснява – „Така е! Хич не учиш! Никога не учиш! Мислиш, че с 3-4 часа учене на ден ще изкарваш добри оценки! По цяла нощ мързелуваш!” – тя излиза – „5 часа ще ми спи! И да знаеш, ще те пратя на поправителен лагер през лятната ваканция…” – думите й заглъхват. Не знам защо трябва да съм на училище от 8:00 до 20:00. Твърде дълго и уморително е. Учим неща, които ми изглеждат неправилни и нереални. Луи XVI, който изсмукал и последните средства, с които Франция съществувала, и я довел до фалит, до просешка тояга, бил добър владетел и трябвало да го уважаваме, заради строгата му власт. Якобинците след него, които се възползвали от френската революция, също трябвало да бъдат уважавани поради същата причина. Свободите на хората, вписани във „Magna Charta Libertatum”, трябвало да бъдaт забравени, защото, колкото повече свобода даваш на обикновения човек, толкова по-голяма възможност му предоставяш да разруши установения ред. Така е. Съгласна съм. Но ако установеният ред не действа, тогава не трябва ли да бъде разрушен?
* * *
На 15 съм и имаме час по биология. Обясняват ни как работи човешкото тяло. Казват, че всичко, което правим, е подчинено на мозъка, който праща сигнали по нервите до определените точки в тялото, за да заповяда какво да бъде сторено. Казват ни, че това е точно както при роботите, където техният компютър им заповядва. Казват ни, че властта и съвременният строй са най-правилните, защото действат на природни принципи – има един главен мозък – там на централния площад на града в натруфената и скъпа сграда на парламента, сред заводите, който бил длъжен да работи за нас и да дава заповеди по брънките, с които да ни се казва какво да вършим. Трябвало да има някой, който да мисли вместо нас и да ни дава насока, защото ако оставели обществото да се самоуправлява, щяло да загине по един или друг начин, точно както един организъм не можел да съществува без мозък, който да издава заповеди. Те са съществени и ние трябва да ги изпълняваме. Така ни казват. Всички са съгласни – стая със сиви стени, пълна с бели лица.
На 15 съм и си мисля, че има нещо нередно с това. Защо ще има само един, който да заповядва? Защо той мисли, че е по-добър от нас?
* * *
На 13 съм. Разказват ни в час по физика за светлината и цветовете. Вдигам ръка и питам учителката: „Колко на брой са цветовете?”, „Безброй много. Колкото можеш да видиш през пречупена призма, плюс техните нюанси – толкова са.” Но аз все си мисля, че всички цветове, които виждам, много си приличат, сякаш всичките произлизат от смесицата между бялото и черното. Все ми се струва, че има нещо нередно с това. Но учителката ми се скарва и ме праща при училищния психолог, за да ми обясни как стоят нещата. Мразя го, а той твърди, че тази разрушителна реакция от моя страна трябва да бъде изкоренена. Твърди, че омразата и любовта, като две абсолютни крайности, не бива да съществуват и че трябва да се стремя да ги отричам, превъзмогвам и изхвърлям от съзнанието си. Той иска да не се поддавам на чувствата и сетивността си, защото те можели да объркат преценката ми. Но аз не искам. Това, което той ми казва да правя, ми прилича твърде много на онези измислени и сътворени от човека машини, за които казват, че имали „изкуствен интелект”. Не знам какво разбират под „изкуствен интелект”: нашата машина вкъщи се подчинява само на външни заповеди на ГСП, не мисля, че има собствени стремежи и желания. Докато ние, хората – имаме. Или поне така си мисля.
* * *
На 10 съм. Ходя на училище всеки ден от седмицата, освен в неделя. Иска ми да почивахме и в събота или за Нова година, например. Добре, че поне лятото имаме ваканция един месец. Тогава с мама ходим на море за няколко дена. Никога не съм влизала в морето, защото хората казват, че е опасно, но на мен не ми се струва толкова страшно, даже изглежда приветливо. Мама е на работа всеки ден от 8:00 до 24:00, но понеже заводът е далеч от вкъщи – чак в центъра на града, й трябва поне още час и половина, докато се прибере. Липсва ми, когато я няма толкова дълго.
Тя все ми казва, че спя прекалено много: „Кога смяташ да си учиш уроците?! Събуждай се! Ще ми мързелуваш!” – излиза от стаята и гласът й заглъхва на път за кухнята – „6 часа ще ми спи!”. Смее се, но всъщност е малко сърдита, защото се притеснява, че като порасна, няма да се нагодя към света и ще изпадна от него. Поне й минава бързо. Хайде, трябва да уча! Прозявка.
Понякога, дремя в клас или пък си драскам някакви цветя със сивата ми химикалка по белия лист с черни редове по време на някой по-скучен час. После се карат на мама, че не ме учи добре и че ми позволява да рисувам. Учителите са сърдити, мама е сърдита, всички се карат, докато чернокосият ни директор изглежда сякаш всеки момент ще заспи, както си е седнал в черното кресло в сиво-сивия си кабинет, с леки отблясъци тук-таме на някакви странни нюанси… мисля, че това са прокрадващи се други цветове. Дори сега, на 10 годинки, знам, че това е странно и че повечето хора не виждат друго освен бяло-сиво-черната гама. Все се чудя и понякога питам мама, докато ме завива преди заспиване, ако е в малко по-добро настроение: „Мамо, виждала ли си други цветове, освен сивите?”; „Да” отговаря тя и се усмихва „Бяло и черно”; „Ама, мамо, те не са ли просто нюанси едни на други? Аз те питам за съвсем други цветове дали си виждала?”; Тя се замисля „Много отдавна, когато бях колкото теб голяма, но това беше за кратко. По-добре ги забрави, само могат да те объркат.”
* * *
На 6 съм. Лягам да спя. Мама работи до по-рано спрямо другите хора, понеже има малко дете у дома си – мен. Затова се прибира някъде към 20:30
„Мамо, защо изглеждаш нещастна?”, а тя отвръща: „Защото много работя, миличка.” след което ме погалва по главата. „Заспивай сега, че трябва да ставаш скоро, за да си учиш уроците.”, „Трябва ли да ставам скоро… искам да спя… толкова е хубаво на топло под завивките” , а тя: „Трябва да се учиш отсега, малката ми – като пораснеш ще спиш само по 3 часа.” „Колко тъжно е това… Мамо, и другите хора ли изглеждат сърдити и тъжни, защото много работят?” питам пак аз, защото любопитството е качество, което винаги съм притежавала. Тя се замисля – погледът й изглежда далечен и в очите й проблясват искри – изглежда различна и толкова млада: „Да, скъпа, ние всички работим много, за да можете вие да живеете по-добре! Лека нощ.” На 6 съм, но знам, че тя повече няма да говори с мен за тези неща. Усеща, че пораствам и че трябва да стана част от това общество, такова каквото е, затова смята, че не трябва да говори с мен така. Това „лека нощ” и последвалата целувка по челото са категорични и не подлежат на обсъждане. Тя ме обича, усещам го. Усещам го и в следващите години, въпреки че не можем да се гледаме и въпреки че си крещим – просто сме твърде изморени – вечно залъгвани, че трябва да построим един свят на изобилие, за да има повече, по равно и достатъчно за следващите.
На 40 съм и мисля тази идея за утопия. На 40 съм и виждам истинското лице на нещата, защото в този момент си спомням.
Бях на 5 и сънувах постоянно. Всичко беше цветно и изпълнено със звуци и музика.
Бях на 3 и за първи път видях мама. Веднага усетих вътре в себе си, че съм свързана с нея. Тя ме пое и се усмихна. Беше щастлива, че най-накрая социалните ме връчват на нея – на тази, която ме е създала.
Бях на 2 и цветовете бяха навсякъде. Всичко беше шарено, топло и приветливо – дори най-студената зима, дори най-тъмната нощ. Бях забравила тези спомени. После зрението ми започна да закърнява. После потънах в бяло-сиво-черния свят на хората.
Бях на 1 и още не можех да говоря, но затова пък слухът ми бе силно изострен и през прозореца чувах песента на птичките.
Бях на няколко месеца, когато за първи път отворих очи и пред себе си видях не силуети, обвити в сенки, а светъл пролетен ден, синьо небе и златно слънце през прозореца и те успокоиха плача ми. Тогава знаех много неща. Сякаш всичките спомени на човечеството бяха в ума ми. Сега знам, че само е трябвало да си спомня.
На 40 съм. Стоя със затворени очи.
– Спомняш ли си? – далечен глас, като от един свят, отвъд тежка завеса, долита до мен.
Минутка тишина – Изолирам се от околния свят, обвит в бяло-сиво-черни цветове. Минутка тъмнина – затварям се далеч от смътните птичи звуци. Обръщам се навътре към себе си и откривам, че истината е съвсем различна от тази, която познавах и на която ме учеха. Откривам, че не мога повече така. Откривам, че всъщност цял живот съм търсела нещо. Откривам, че съм търсела свободата. Свобода, заключена в идеята сама да избирам пътя си, без някой да ми задава правилната според него посока. Без да бъда контролирана от зачеването ми до смъртта ми. В този момент откривам, че свободата се намира в мен самата и че само трябва да отворя съзнанието си и да й направя път да излезе. Откривам, че изведнъж съм пораснала и надраснала всичко, научено досега.
Отворих очи. Не помнех нищо. Къде бях? Бях в една гора. Пред очите ми гореше огромен лагерен огън. Цветът му беше… огнен… мисля, че се наричаше червено или оранжево. Около него бяха насядали хора: мъже и жени – руси, тъмнокоси, сенките играеха по лицата им в различни цветове; Бяха прегърнати и пеещи. Наистина чувах песен, мелодия – за първи път от толкова време. Деца тичаха и се смееха наоколо. Луната надзърташе чисто бяла откъм черно-синьото небе, ако го определям правилно, сякаш от онзи друг сиво-сив свят, в който живеех до преди минути. Усетих близко мъжко присъствие до себе си. Една силна ръка ме прегърна, една бяла усмивка и кестенови очи се обърнаха към мен и до себе си видях онзи млад мъж от завода. Вярно! Той се беше върнал за мен. Спомените бавно нахлуваха в ума ми и го изпълваха. Всичките години живот, училището, работата, майка ми… денят, в който той дойде изневиделица, гонен от роботската полиция, понеже нарушил заповедта да не влиза в града ни. Той дойде и ме отвлече. Не се съпротивлявах. Беше преди 5 години, два дена след като ми пратиха отговор от болницата, че пробите ми са загубени.
Днес аз се събудих за нов живот.
Сега само трябваше да разкажем на всички за свободата.