Синя лудост
/по мотиви от действителен случай/
Аз съм обещаващ млад разследващ журналист. Откъде знам, че съм обещаващ ли? Ами знам! При всеки тъп случай, който ме изпращат да разследвам, си обещавам, че повече няма да го позволя. Как иначе ще ме забележат? Как ще разберат шефовете ми, че умея да пиша!
Всеки път си обещавам, че това е за последно, но после се появява онова гадно, тъничко гласче в главата и ми казва: „Ами ако това е големият случай, който чакаш толкова дълго?” После всичко се повтаря отначало… до следващия път.
Тази седмица например ме пратиха в психодиспансера да взема интервю от някакъв луд. Паднал от дванадесетия етаж човекът, през балкона си. Като по чудо се отървал с няколко охлузвания и за капак го прибрали в психото, понеже на всички разказвал, че бил на Марс и при приземяването не успял да влезе у тях през терасата, та тупнал на земята. Съществата, които го доставяли „с бърза поща” едва успели да го приземят „аварийно”… Ама че луд! Така да се нахендри. Да се спасиш от една смърт и да налетиш на друга. То посещението на психодиспансер в наше време си е направо самоубийство. Знам, защото на една моя близка вече много често й се случва да остава там и ходя да я виждам от време на време. Грозна работа. Трябва някога да напиша материал за това. Ще излезе хубава статия.
Когато шефът ми нареди да започна разследването, даже не ми даде възможност да възразя. Каза ми, че всички сериозни журналисти били вече заети и ако съм искал добро интервю, да се качвам на „двойката” и да заминавам.
Ядосвам се мислено на малодушието си – даже не си отворих устата да възразя. Но като знам колко трудно се намира работа сега, а наемът, токът, сметките, храната няма да се платят сами… тръгвам, мрънкайки под носа си.
В двора на болницата съм. Усещам вълчи глад. Спомням си, че не съм ял от вчера вечерта. Когато съм на работа, просто не усещам времето. Ще си докарам я някой гастрит, я някоя язва. Оглеждам се за павилион, искам да хапна нещо набързо. Нямам желание, когато започна интервюто с откачалката, стомахът ми да го провокира със странни звуци. Забърсвам от близката лавка първата закуска, която ми попада пред погледа. Дъвча някаква принцеса с вкус на кашкавал. Оглеждам се наоколо. Покрай мен минава млад симпатичен мъж, усмихва се и ме поздравява. Опитвам се да се сетя откъде го познавам, но толкова хора срещам напоследък! Ровя в главата си. Нямам спомен за него. Има лазурен син поглед, който по принцип се запомня. Паметта ми сигурно ме предава. Сещам се за сока от моркови на мама. Ще започна да го пия… от утре. Ето, пак обещавам.
Човекът отмина. Довършвам набързо закуската и тръгвам. Нямам цял ден за дъвкане. Вървя по алеите към диспансера. Пак се срещаме със „синия поглед”. Вече кимам, без да изчакам за поздрав от него. Не ми се ще да си помисли, че не го помня. Може да е някоя важна клечка, която съм интервюирал и да помогне на „развитието ми в застой”.
На входа на отделението съм. То е малко встрани от другите отделения, намира се в нещо като горичка. На хората тук им е нужно спокойствие. Представям се на охраната. Останах озадачен, някак с чувството, че съм очакван, а не бях се обаждал предварително. Въвеждат ме в сградата. Вървим по мухлясал коридор към кабинета на главния лекар. Боже, каква смрад – и да не съм луд, ще полудея само като гледам стените и усещам аромата на въздуха! Това отделение трябва да го ремонтират или по-добре да го сринат и построят отново. Дали пациентите тук осъзнават в каква обстановка се работи за тяхното психично подобряване, или им е все едно?
Най-после стигаме кабинета на доктора. Мисля си, че поне неговото работно място ще изглежда по-нормално. Нищо подобно… сбъркал съм. Тук цари същата мръсотия и смрад. Горкият доктор! Сигурно има нужда от доста водка, за да изтрива спомените. (Нямаше как да не забележа бутилките в кабинета му.)
Осведомявам се за пациента: 35-годишнен, А. М., от град В. Диагноза – шизофрения. Една от многото разновидности. Много рядка форма. (Записвам си да я проуча по-подробно.) Обикновено се срещат или само със слухови, или само със зрителни халюцинации, а при него има и двата вида – обяснява докторът. (Нещастникът той (хахото), хем чува гласове, хем вижда картини. И това ако не е проклятие…) Няма близки и роднини. Не приема свиждания. Единствено с мен ще разговаря, защото ме познава.
Откъде накъде?! Какво общо може да има с мен, че да ме и познава?! Повдигам вежди. Докторът пропуска този мой жест на възмущение и ме уверява, че човекът не е опасен. Стая № 10. Пациентът е сам. Няма друг при него в стаята.
Тръгваме отново по мухлясалите коридори. Въздухът просто не ми достига. Гади ми се от миризмата. Заставаме пред вратата – аз, докторът и охраната. Чукаме и сме вътре. Лекуващият ме представя, а аз гледам като отстрелян. Първото нещо, което виждам, е синевата на погледа срещу мен. Толкова син, колкото здрачът на Марс – странно хрумване в странен момент. Ха-ха! Усмихвам се и казвам, че сме се видели преди малко в двора на болницата.
– Няма как! Вероятно се припознавате. Това е напълно невъзможно. Пациентът няма право да излиза – обяснява ми лекарят.
Няма как да сбъркам тези очи, видях ги! Даже два пъти! Получавам заговорническа усмивка от лудия, който изглежда някак странно, но все пак нормално. Когато го срещнах на двора, не ми приличаше на пациент, още повече на това отделение. Чувам как докторът ми обяснява, че охраната е до вратата на стаята в коридора. Ако се случи нещо неочаквано, да натисна бутона на стената. Отвън червена светлина ще сигнализира за проблем. И без да отдава значение на думите ми за срещата ми с пациента в двора на болницата, излиза от стаята и ни оставя.
Чудя се откъде да започна. Кога съм взимал интервю от луд, че да съм наясно и първото, което изтърсвам, е:
– В двора на болницата ме поздрави! Вярваш, че сме се виждали, къде?
– На Марс! – отговаря моят събеседник, без да се смути.
И таз добра, що ща аз на Марс! Тоя ще ме побърка, но единственото, което казвам, понеже се страхувам да не го провокирам с нещо (все пак е луд и аз съм на негова територия), е:
– Не си спомням много добре, разкажи ми за това!
– За първи път те видях да влизаш през Олимп. Беше бърз като светкавица. Наистина ли нищо не си спомняш за това?
Помня, как да не помня! Това е един кошмар, който сънувах преди около година. Но ти пък откъде може да знаеш, а на глас казвам:
– Не, нищичко не помня!
– Нормално е да не помниш всичко, когато пътуваш за първи път през паралелните, но чак пък нищо!
Тоя вече започва да ме плаши. Разказва ми за пътуване през паралелни светове и портали, което трае 60 секунди, а не шест месеца, както е с космически кораб. Според него на Марс живеят много напреднали същества. Там става разпределението на заминалите души от ангелите. Едните заминават за Рая, другите за Ада, а трети остават на Марс да се грижат за планетата и за делата на хората на Земята. Той често пътува. Нещо като посредник е! (Тоя ме взе за „канарче”! Живот на Марс, ангели, ад, рай… куку е.)
Записвам си още някои неща от това, което казва. Сещам се за пропиляното време и се гневя отново на себе си и на своята неспособност да казвам „не”. Вземам си довиждане и бързам да си тръгна. Човекът е наистина луд. Учените все още смятат, че няма висш живот на тази планета. Няма начин и според мен да съществува, а този развива едни теории…
Когато напускам болницата, е вече късен следобед. Минавам през офиса. Срещам се с шефа и давам пълен доклад за свършената работа. Обяснявам, че е чиста загуба на време, а той иска статията на бюрото си до края на работната седмица. Значи, ще кипи безсмислен труд. Още загуба на време, хартия и мастило. Полудявам от яд, но пак мълча. Опитвам се да излъжа себе си, че все пак може да излезе добър материал от всичката тая глупост. Ако не, то поне ще разкажа за скапаните болнични условия.
Докато се прибера до дома си, вече е мръкнало. Отключвам вратата. Котката ме чака на прага, както всеки път. Горкото животно има нужда от храна. Тази дума предизвика свирепи спазми в стомаха ми и спомен за мижавата принцеса, която хапнах в двора на болницата. Мисълта ми заскача по случките от деня. Стана ми много странно за всичко, което се случи, чух и видях. Машинално пълня купичките на котката, която в желанието си да ми напомни за нуждата си от храна и вода, а и за самата себе си, вече бе започнала да прави опит да ми смъкне панталоните от протягане по мен. Мой ред е да ровя в хладилника, за да си спретна нещо за хапване. Съдържанието му не е кой знае какво. Бутилка вино, сирене, остатъци от пица… Ако не напазарувам скоро и не започна да готвя, аз и котката ще започнем да се изяждаме от глад.
Сипвам си чаша вино. Сядам на дивана в дневната, пред телевизора. Пускам го. Не гледам, но ме успокоява и ми помага да подредя мислите си. Толкова са странни, бързи, хаотични. Не че това е нещо ново за мен. Не, аз съм самият хаос! Сигурно това пречи на кариерата ми. Най-вероятно и шефът го вижда и затова ме праща в трета глуха.
Мммм-да-а-а! Виното е толкова приятно. Топлината му вече се спуска в кръвта. Тръпчивият му вкус ме кара да ям сирене и хляб. Празнината и болката в стомаха ми изчезват. Клепачите ми натежават. Приятно ми е да се отпусна на дивана срещу телевизора. Намирам мекото поларено одеяло и покривам краката си. Още не са пуснали ТЕЦ-а, а вечер е хладно. Бавно започвам да си припомням един мой сън за пътуване между звездите… Главата ми се замая, ръцете ми се отпускат. Чувствам се като перо, понесено от вятър или по-скоро от силен вихър. Звезден прах и светлини заискряват пред очите ми. Поставям ръка на челото си, напоследък често губя равновесие от световъртеж и виждам „звезди посред бял ден”. Колко е приятно, колко е шеметно това въртене! Да не забравя да проверя каква реколта е виното. Готино е. Спускам се във водопад от звезди. Красота. Ако бях поет, сигурно щях да намеря по- силни думи, за да го опиша. (На кого му пука как ще го опишеш!) Важно е само, че това е много по-върховно от напушване с трева. Май се приземявам – световъртежът се засили.
Бързо разбирам къде съм. Още щом краката ми докосват повърхността, знам, че съм на Червената планета. Не го харесвам този, лудия. Предал ми е заразата – Марс. Как така съм тук? Как пристигнах и как така без всичките му космически оборудвания и тем подобни салтанати? О-о-о! Сега се сещам – виното! Вероятно спя и сънувам. Цял ден се разправям с щуротиите на хахавия за марсианските му истории, че даже ги и сънувам. Еми да, това е – сънувам! Зад себе си чувам глас:
– Не сънуваш! – обръщам се и още по-лошо: виждам лудия! (Какво съм ти направил, че си и в съня ми, бе? Мъчително е! Защо ме преследваш?!)
– Не те преследвам и не сънуваш! Ти си тук и сега!
– О-ох, защо ме щипеш? Заболя!
– Ето, виждаш ли, значи не сънуваш! Приеми го – ти си пътешественик – като мен!
– Не искам да съм пътешественик, не искам да съм като теб! Ти си, ти си… луд!
– Свиквай, пътешествениците сме много малко. В началото е трудно да го приемеш. Ела, ще ти покажа неща, за които учените ще спорят още много време.
Тръгвам, нали съм обещаващ млад журналист! Ще напиша „материала на века”. Чувам гласа на спътника си:
– Намираме се на върха на Олимп, най-големия вулкан в Слънчевата система. Той е три пъти по-висок от Еверест и е дълъг колкото щата Аризона. Наклонът му е толкова лек, че ако се намираш в основата му, върхът ще бъде над хоризонта.
Мозъкът ми ще експлодира всеки момент. Толкова много неща ми се случват изведнъж! На мен, защо точно на мен?!
– Ти си пътешественик, затова!
Сигурен съм, че нищо не казах. Все повече не го харесвам тоя! Чете ми мислите.
– И ти можеш! Аз не разговарям с теб. Просто ме чуваш в главата си.
Да чуваш гласове в главата си е лоша работа, откъдето и да го погледнеш. Надявам се скоро да се събудя, ама е толкова красиво. Небето на хоризонта розовее – дължи се на червения прах. Прилича малко на нашия изгрев. Слизам надолу по склона. Навлизаме в нещо като процеп и пак усещам шеметното завихряне. „Екскурзоводът” ми обяснява, че минаваме в друга реалност. И това ако не е лудост…
Всичко ми е като насън. Пристигаме. Красота – вероятно така изглежда раят! Това място е подготвено за хората, които ще съумеят да го опазят. В момента се стопанисва от много напреднали същества и от човешки души, които вече са напуснали Земята. Виждам ангели – за първи път ми е. То май много неща ми се случват за първи път. Кожата им блести, сякаш е покрита с диамантен прах. Всичко наоколо блести по същия начин. Недокосвано е от човешка ръка. Цялото това великолепие, всичката тази красота и хармония е сътворена за хората. Тези, които ще обитават това небесно кътче, ще са толкова напреднали, че няма да имат нужда от технологии. Хората ще са други, различни от това, което са сега. Начинът им на живот ще е съвсем не такъв, какъвто ние познаваме и с който сме свикнали на нашата планета. Ние, пътуващите, сме първите, на които е оказана тази чест. Нашата работа е да дадем началото и да подготвим хората за новата ни същност.
Изведнъж започвам да усещам спокойствие от всичко, което виждат очите ми. Красотата и хармонията наоколо са заразителни. Иска ми се да остана тук завинаги. Виждам познати лица на хора, които са извървели земния си път. Получавам обяснение за разпределянето на душите. Това е раят, който ще посрещне и нас. А тези, които не са готови за него, се връщат и се раждат отново. Така докато си научат уроците, докато се справят по-добре. Като се замислиш, излиза, че чистилището е на Земята.
Отново познатото завихряне. Прибираме се. Чувам спирачките на автомобил. Крясъци и суетня.
– Ей, тъпак! Откъде се появи?!
– Господине, има ли Ви нещо? Зле ли Ви е?
Гледам умно, все едно… все едно съм паднал от Марс. Намирам се на улицата, пред дома си. А-а, да! Грешка в навигацията и отклонение в приземяването. Ще е добре да го оттренирам.
Ставам, отърсвам се, извинявам се и тръгвам. Отказвам линейката, която някой иска да извика, отказвам да говоря и да обяснявам появата си. Сещам се за психодиспансера и мълча, мълча. Не ми се иска да свърша между мухлясалите му стени.
Качвам се по стълбите към моето убежище. Отключвам вратата. Котката ме чака на прага. Отърква се в крака ми с надеждата да изпроси храна. Обръщам се към огледалото до вратата. Надявам се да открия нещо, което да каже: „Сънувал си”, но откривам в очите си единствено синевата от здрача на Марс и вече знам със сигурност, че съм обречен да посветя живота си на тази лудост.