Ръката на времето
Беше краят на септември. Небето бе притъмняло и предвещаваше буря. А аз стоях до езерото извън града, захвърлил колелото си върху изсъхналата трева на поляната. Вятърът шумеше в златистите листа на дървото над мен и преминаваше покрай ушите ми като шепот на отдавна забравени богове.
Хвърлях камъчета във водата и унило гледах как потъват в безкрайната водна шир. Не знам колко точно съм стоял там. Когато човек се самосъжалява, губи представа за времето…
Но първо, как можах да забравя, трябва да ви се представя! Казват ми Алекс (от Александър, сещате се). На дванадесет години съм. Чудна възраст, няма що! И може би си мислите, че няма за какво толкова да се тревожа на тези години. Е, може би щяхте да бъдете прави, ако баща ми не беше астрофизик…
По принцип – нищо страшно и лошо няма в астрофизиката. Стоиш си вечер в тихата обсерватория, гледаш си звездите, чертаеш карти, похапваш от печените картофи, дето жена ти ти ги е оставила до телескопа. Идилия!
Идилия беше. До преди няколко седмици.
В средата на август баща ми завърши научните проекти, по които работеше от години насам. На каква тема бяха – не мога да кажа със сигурност, защото винаги, когато надзъртах в книжата му, срещах прекалено дълги и трудни думи (но май беше нещо свързано лунното сияние). И, горд, замина за Тулуза да защити труда си на престижна международна конференция.
Върна се у дома като болен. С едни ей-такива големи очи. Не спеше, не ядеше, само стоеше и зяпаше през този проклет телескоп!
Чул от някакви естонки, че по последни наблюдения се очаква нещо много страховито в края на годината. Нещо, което можело да предизвика края на света…
Да, като чух това и аз се сетих за календара на маите. Толкова шум покрай него се вдигна… Календар, писан преди стотици години, свършва мистично на 21 декември 2012 година. Апокалипсис! Дрън-дрън… Никога не съм вярвал на тези неща. Ехо, хора, на кого му трябва вечен календар?! Колко дълго трае вечността? Може ли да се измери през призмата на един обикновен човешки живот?! Маите са живели преди векове, дори и да са искали да направят календар, който да обхване цялото време на света, все в един момент ще да им е писнало и ще са си казала „О, я да спрем до тук…”, чиста случайност е, че краят се е оказал точно на тази дата в тази година…
Упорито (с цялата упоритост, на която е способно само едно дванадесет годишно момче) вярвах в тази си теория. Но, уви, тук въобще не става дума за нея…
Естонките разказали на баща ми, че в края на декември планетите от Слънчевата система ще се подредят в една линия, една зад друга. Уникално явление, което не се е случвало никога преди… И което вероятно ще доведе до катаклизъм. До сблъсък на гравитации. До момент, в който големите планети засмукват в орбитите си малките. До момент, в който животът, познат такъв, какъвто е сега, става невъзможен… Защото Земята е… малка планета, в сравнение с Юпитер например – истински гигант!
В продължение на месец татко всяка вечер дебнеше за знаци в обсерваторията, а мама разочаровано изнасяше непокътнатите му печени картофи на сутринта и го завиваше, заспал над голям тефтер с уравнения…
И така до снощи. Когато баща ми влетя в хола, показвайки изписаните листи с числа. „Истина е! Истина е! Това е краят!” – каза с глас, издигнат до фалцет, след което безсилно се строполи на дивана, а мама изтича за валериан…
Не мигнах цяла нощ и сега главата ми тежи, като че е от олово. Чувствам се… ограбен. Обречен. И в същото време имам чувството, че на раменете ми лежи целият свят, който очаква нещо от мен… А аз стоя тук, объркан, сред хиляди думи и въпроси… Защото вече знам, че никога няма да порасна, няма да шофирам, няма да уча в колеж, няма да целуна момиче… И това ме ядосва! Защо?! Защо трябва да идва краят на света точно сега?! Не може ли да изчака още 90 години примерно?! Може би когато си на 102 по-лесно приемаш подобна информация…
Както и да е.
Взех още едно камъче и го хвърлих в езерото. То образува няколко концентрични кръга и потъна във водата. Погълнато от гравитацията… Гравитация… онази невидима сила, благодарение на която и ние сме приковани към Земята и не отлитаме в космоса… А ето какво може би ни очаква: Безтегловност. Полет. Без кислород. Вечен мрак…
Ядосан на гравитацията и на цялата Слънчева система, метнах цяла шепа камъни във водата и гневно станах, изпълнен с решимостта да тръгвам вече към града. Когато се изправих, го видях… Стоял е зад мен през цялото време!
Тръпки ме побиха. Този тип изглеждаше странно. Беше младеж без обувки. Със сребриста раница на гръб. С черно трико, което го покриваше от ходилата до шията. Първо реших, че е някакъв ненормалник, който причаква хора извън града и… Но после се вгледах в него. Приличаше на татко, макар че имаше волева брадичка като мама… Усмихна ми се.
– Здравей, Алекс! – каза. Ужас! Знаеше и името ми!
– Ъ-ъ-ъ… Кой си ти? – попитах аз. Глупаво, нали? Знаех си, че трябва просто да избягам. Но… имаше нещо, което ме задържаше там. Може би не беше просто любопитство…
– Землянин съм. Тоест бях. – засмя се непознатият. – Идвам от друго време. И… знам за какво се тревожиш…
– Ха! Силно се съмнявам… – надменно отговорих и тръгнах към зарязаното си колело.
– Трябва да поговорим! – настоя той и препречи пътя ми.
– Мама ме е учила да не говоря с непознати! – отвърнах и ядосано свих ръце в юмруци.
– Колко хубаво тогава, че не съм непознат! – ведро отвърна странникът и се приближи до брега на езерото, коленичи и подхвърли няколко камъчета във водата. Гледах го недоумяващо. И откривах познати движения в маниерите му, дори и в тембъра на гласа му, макар да бях сигурен, че не съм го виждал никога преди.
– Познаваме ли се? – колебливо попитах и се върнах крачка назад, сядайки до него на брега.
– Дори нещо повече от това… – отвърна той и се отпусна в меката есенна трева. – С времето ще разбереш… – след тези думи се вгледа тревожно в джаджата, която висеше на китката му. Приличаше на часовник, но с голям циферблат, по който премигваха неясни руни, осветени в червено. – Но сега всяка секунда е важна! Алекс… – въздъхна и се загледа напред към хоризонта, обрамчен от езеро и от гора. – Колко бързо се променя светът, нали?
– Така е… – кимнах в отговор и въздъхнах и аз. Като него.
– Когато дойде краят на този свят, ти не бива да се боиш! – аз опулих очи невярващо, а той се обърна към мен и постави ръка на рамото ми. – Има и други светове, освен този. Просто трябва да си смел! Да бъдеш смел през цялото време! И, моля те, повярвай ми, трябва да направиш това, което ще ти кажа сега!
Непознатият измъкна сребърен цилиндър от раницата си, от който изпаднаха няколко кадифени свитъка, изпъстрени със странни схеми и чертежи, които определено не разбирах (а и никога не съм обичал математиката, ако трябва да си призная…)
– Това е схема на евакуационна капсула. Когато планетата остане без гравитация, подобно устройство може безпрепятствено да напусне орбитата й и да се устреми към по-добро място, далеч във Вселената. Схемата е разработена от други цивилизации, по-напреднали от нас. Благодарение на тях и сега аз съм тук. Те искат да ни помогнат, Алекс, искат да оцелеем и да видим най-доброто от Вселената! Защото ние, земляните, сме малки, Алекс, ние сме най-младата цивилизация в тази галактика. В сравнение с тях сме като пеленачета!
– Други цивилизации ли? – възкликнах аз. – Като марсианците ли?!
– Да – засмя се той. – Но и не само. Не сме сами в космоса, дете, и никога не сме били… А ако ми повярваш сега, човечеството има шанс да направи първата стъпка в прохождането си и в навлизането си в неподозирани галактики! Има шанс да види чудеса и да участва в интерцивилизационна коалиция, базирана на мир, хармония и любов между видовете. Може да живее на друга планета, много различна от нашата, но пък уютна по свой начин. Хората могат да изградят нов дом за себе си и за децата си…
– И… какво се очаква от мен? – не вложих нищо в този въпрос. Дори не бях наясно дали му вярвам или не. Звучеше ми леко като откачалка, но пък част от мен… се питаше защо пък не? (може би това беше онази част, застанала на ръба на отчаянието и вкопчена стремглаво в желанието да оцелее и да изживее живота си…)
– Алекс, ти трябва да вземеш тази схема. И… да я покажеш първо на баща си. Знам, че сега си много разстроен и ядосан, защото си мислиш, че светът се е обединил срещу теб. Но не е така. Още си много малък, но с времето ще разбереш… дори и да беше по-стар, дори да беше на 102, пак щеше да си изплашен, дори и повече от сега. Като баща ти… той много се бои за теб, за себе си, за семейството, за всички! Ти трябва да го успокоиш… и да му вдъхнеш вяра и сили… и след това той ще знае какво да стори. Ще се свърже с медиите, ще намери техници, ще… стане герой! И ти! И ти ще бъдеш герой! Но това зависи от теб, само от теб… Ако ти се провалиш, ние… сме обречени…
– Но… но… ще ме помислят за луд! Едно хлапе, което се размотава с някакви си чертежи и разправя наляво и надясно, че някакъв перко в трико му е донесъл просветление от марсианците! – Да, знам, че думите ми са прозвучали грубо и че сигурно съм го засегнал, но… бях много изплашен, страхът заседна в гърлото ми като буца.
– Не крия, че ще има много неверници, но… в много моменти от живота е така. Не обръщай внимание на думите им! Просто прави най-доброто, на което си способен!
– И… всички ще оцелеят?
– Алекс… ти си просто човек, не забравяй… И те съветвам от сега да спреш да мислиш по този начин, защото, вярвай ми, с времето чувството на вина не намалява. Напротив. Ти си просто едно момче на дванадесет години, не си супергерой. Ще оцелеят тези, които те послушат, но вземат живота си в свои ръце!
– О… – непознатият имаше право и все пак се почувствах много тъжно и някак много отговорен към бъдещето. Мислите ми бяха объркани. Повече от объркани. Блъскаха се едва в друга и се отричаха взаимно. Имах усещането, че мозъкът ми започва да пари и ще избухне всеки момент…
– Знам какво ти се върти в главата… Но нищо не губиш. Помисли. Ако се окаже, че греша, Земята просто ще бъде погълната от Юпитер или от Сатурн. И това е. Това ще бъде краят й. Краят на човечеството. Никой няма да помни думите ти, за никого няма да има значение. Но ако съм прав… тогава има шанс. Има надежда…
Протегна свитъците към мен. Аз ги гледах объркано и колебливо няколко секунди. После плахо ги поех и се взрях в очите му. Лешникови. Като моите…
– Защо аз?! Защо избрахте точно мен за тази задача?! Та аз съм само едно хлапе…
– Децата са по-отворени към новите идеи, Алекс. А и, ако трябва да съм честен, са по-смели от възрастните…
– По-безразсъдни искаш да кажеш…
– Извъртай го както искаш – засмя се той. – Смисълът няма да избяга… А и… има още нещо. – Лицето му стана сериозно. – Аз те познавам. Знам на какво си способен. Знам как мислиш. Знам от какво се боиш. Знам, че нищо няма да те спре, ако ми повярваш. А аз знам, че ти ще ми повярваш, защото завися от това и без теб и мен няма да ме има…
– Как може да си толкова уверен в мен, когато аз самият нямам вяра на себе си?! – възкликнах аз, по-скоро обиден, от колкото ядосан или обнадежден. Но в този момент онова, което приличаше на часовник, нададе пронизителен звук и руните запремигваха като светкавици по дисплея. Непознатият се изправи и ми подаде ръка. А аз се загледах в нея и тогава чух гласа му за последен път…
– Вярвам ти, защото ти си част от мен, аз съм част от теб. Ти си аз. Аз съм ти. Но идвам от бъдещето… – Усмихваше се. И тогава нещо вътре в мен трепна. Разпознах се в очите му, в сериозното изражение като на татко и във волевата брадичка на мама. Ахнах. И не можех да откъсна очи от дланта му, от ръката, подаде ми през времето и пространството. Моята ръка… Поех я и се изправих. Усмихнах се и понечих да кажа толкова много неща…
Но той (тоест моето пораснало аз) се стопи във въздуха и остави само спомена за случилото се. И думите, които отекваха в съзнанието ми. И онзи свитък, в който болезнено бях вкопчил пръстите си.
Нямах повече време за губене. Яхнах колелото и запрепусках към града. Облаците, които обещаваха буря, изпълниха обещанието си. Капките бяха студени и тежки и жулеха лицето ми. Но аз карах. Почти бях останал без дъх. Но не спирах. Усещах свитъка до сърцето си. Усещах топлината и тежестта му. Усещах силата и смелостта, която ми носеше… и вярата, че аз съм землянинът, избраният, че аз ще успея да изпълня мисията си!… И ще изживея живота си! И… някой ден сигурно ще уча в нещо като космически колеж и, вероятно, ще целуна момиче…