Пустинята
Апокалиптична научна фантастика
Казвам се Комат. Кръстили са ме така, защото, когато съм се родил, мама ме е оприличила на комат хляб. Току-що изпечен, мек като душичка. Другите деца все ми се подиграваха. Те носеха скучни имена – Лъчезар (който вечно бе намусен), Добромир (който замеряше децата с кестени), Стела (която не знаеше какво представляват звездите), Виктория (която вечно бе последна). А аз винаги идвах на училище с парче хляб. И сега ходя с парче хляб във вътрешния джоб на палтото. Мама казва, че хлябът ще спаси света. Ако нямам хляб в себе си, не е на късмет. И аз я слушам.
Работих в един пиано бар. Мога да свиря на пиано. Така и ме възприеха другите – като човека зад пианото. В техните съзнания аз представлявах глава, рамене и пръсти на ръцете. Много малко са ме виждали в цял ръст. Често понакашлям. Очите ми са вечно зачервени и ме болят. Наскоро отвикнах да чета гладко – чета само нотни редове.
Съвсем обикновен човек с необикновено име. Живеех в съвсем обикновен морски град – Варна. Обикновено море, обикновени чайки, обикновено странни хора.
Кой да предположи, че над толкова обикновености би разперил криле един ангел? Ние, обикновените, не видяхме крилете. Видяхме облаци, които с дни, седмици, месеци, закриваха небето. То бе бяло, меко, пухено. Не след дълго започнахме да се замисляме, когато някой каже „небесносин”. Зачестиха случаите на самоубийци – белотата ги влечеше все по-силно към себе си. Птичките се сляха с хората, престанаха да кръжат около главите им, „вървяха” по асфалта. Никой не бе способен да предвиди кога ще вали дъжд и кога ще грее слънце – слънце не виждахме, само усещахме топлина. Необикновеността бе моментално отразена във вестниците. Журналисти сочиха белия небесен пух, предсказвайки апокалипсис, извънземни. Ах, тези извънземни! Днешният човек се е побъркал на тази тема. А що се отнася до края на света – нека дойде, та дано оценят хората, какво са преживяли. Аз лично не умея да си давам сметка за собствената си значимост. Не предавам значимост на нищо около себе си. Не се изумих и на бялото небе. Може би затова ангелът избра да говори на мен – безразличния, спокойния, който трудно би нарушил здравето си заради някакъв си абсолют.
Не, че видях сини очи и руси коси. Не може да се каже, че видях лице. Бе просто едно петно, чийто цвят не можах да определя. Клонеше към виолетово, но някак попило други бои, които не разпознавах. Лепкаво, безформено, разпръскващо искри петно. Приличаше на сърце, прободено от милиони стрели, кървящо, но живо. Ала тази моя представа бе крайно обременена. Всеки човек си представя или сърце, или слънце, или птица, или огън. То си беше просто едно неясно танцуващо петно. Каза: „Трилилулуп!”.
Трилилулуп…. трилилулуп… Толкова позната дума, че никой не я разбираше. Почувствах се като пития. Трябваше да разшифровам това пророчество. Уви, журналистите чуха с някое от милионите си уши, че ангелът ми проговори и видяха моето утвърдително кимане. Разбраха, че съм разбрал. Поканиха ме в студио, да кажа разбраното. Репортажа нарекоха „Разбрахме Бог”. Насочиха всички възможни микрофони към мен. Трябваше все да кажа нещо. Казах, че НЛО идват, за да ни унищожат. Хората това и очакваха да чуят, но изпаднаха в задължителната паника. Гръмнаха телефони, фейсбук профили, научни списания, жълта преса. Нарекоха ме чалнат, поканиха ме в лудница. Учтиво отказах. Мама омеси хляб.
На улицата – паника. В бара – паника. В кухнята – паника. В тази обстановка, в един бурен следобед аз се качих на покрива на блока. Преди мен там стоеше Човек. Искаше да скочи. Казах му, че няма да го спирам, но няма да му навредят още няколко минути живот. Поканих го да седне до мен на ръба и споделих с него парчето хляб от палтото си. Разказа ми, че бил сам. Мързяло го да живее. Наживял се. Искал нещо ново. Казах му, че смъртта ще е още по-скучна. Ами ако се събуди в ковчега? Отговори, че е интересно самото умиране. Как падал. Замислих се, дали наистина могат няколко секунди да са толкова интересни. Разказах му за ангела. Попита ме защо съм решил, че е ангел. Попита ме, дали не правя опит да го разубедя с някакъв си Бог.
– Откъде да знам дали е ангел? Езикът ми е беден, за да обясня какво видях. По-лесно ми е да го нарека с поредното клише.
– Долу Бог!
– Долу Бог!
– Сега давай да помислим над казаното. Трилилулуп.
– Аз зная какво означава. Това бе първата ми думичка. Сам си я измислих. Думите, които мама повтаряше бяха скучни. „Хляб”, „куче”, „кола”, „мама”. Едни такива кратки. Аз първо започнах с „лилилулу”. После „лилилулуп”. Хареса ми „т” и го нарекох „тлилилулуп”. Когато се научих да казвам „р”, се получи „трилилулуп”. Станеше ли ми мъчно, казвах си думата и се разведрявах. Но не я бях изричал от повече от двадесет години. Защо ми я каза ангелът?
– Иска да те успокои.
– Та аз винаги съм спокоен.
– Значи не е за дълго. Хайде, аз трябва да тръгвам.
И той литна. Поплаках. Не го правете, никога! Никога не скачайте от блок! Болезнено е, безсмислено е. Скочете с бънджи. Много плаках. Казах си „трилилулуп” и събрах смелост да погледна към небето. По-бяло отвсякога. Скоро всички хора щяха да литнат. И това „скоро” дойде.
Увеличаваха се случаите с хора-птици. Политаха от тераси, покриви, мостове. Не падаха долу – оставаха във въздуха. Светеха. Хиляди, хиляди светулки. Бяха усмихнати и се издигаха все по-нависоко. Накрая се губеха в белотата. Аз разбрах. Те не скачаха, земята падаше. Те просто избираха да не падат с нея. Трилилулуп.
И то как падаше! Никога не съм се чудил, какво има отвъд Вселената и в какво пространство се разширява тя. Каквото и да има отвъд нея, то притежаваше гравитация. Земята, заедно с другите планети, спътници, комети, звезди, бе силно притеглена. 400 милиарда галактики, 300 секстилиона звезди, 88 съзвездия, близо 13 000 сателита – всички тези знания се „смъкнаха”. Космосът се свличаше. Той беше болен. Първо се разболя Земята. Навъдиха се хора, а те пренасяха опасен вирус. Когато той почти унищожи планетата, се разнесе извън нея. Най-много вируси се съдържаха в човешките мисли, а те ежеминутно обстрелваха с всичка сила Вселената. И тя се спука и започна бавно да се снишава надолу. Мислите пък се съюзиха и възтържествуваха, тъпчейки онова, което ги създаде. Издигнаха се като дим над тъмната тежест. Бяха готови да посрещнат нищото. Трилилулуп.
Несъмнено никой не осъзнаваше този абсурд. Звучи толкова налудничаво, че чак ми дойде да скоча. Обаче отказах. На инат. Седнах си във всекидневната и отворих книга. Мама погледна към небето, прекръсти се, изяде парче хляб и скочи. И всички се устремиха нагоре – към Бог. Аз останах да падам. Дали долу има Ад? Кой знае. Все някога щях да разбера. Пуснах си музика и се отпуснах в креслото. Бях съвършено сам. В града, в държавата, в континента, в света. За няколко месеца всички хора, до един, бяха полетели. Някой скочиха, други просто вярваха прекалено силно, трети страдаха от болести, четвърти претърпяха инцидент, поради стреса. Аз стоях на едно място, търпеливо и спокойно. Поспах, похапнах, пак поспах. Усещах падането все по-силно с всеки ден. Беше като потъване в пясък, бавно, но нежно. Скоро изпаднах в безтегловност. Ах, колко приятно чувство. Ангелът ми говореше как трябва да се спася и да отида при него. Как не трябва да се безспокоя. Трилилулуп, трилилулуп. Помолих го да се погрижи за другите хора и затворих очи.
Отворих ги на дъното. Всичко бе претопено. Стъпвах в локва. Течността бе още топла. Светът бе сплескан. Само аз не исках да се сплескам и останах прав, за да видя нищото. Една съвършена пустиня. Гладък под, като в балетна зала. Мокър.
Докъде я докарахме, а? Ако ги нямаше звездите, нямаше да ни има нас. Сега звездите ги няма, защото ние мислихме. Все нещо не ни беше достатъчно. Храната, светлината, топлината. Все искахме да знаем откъде идваме, къде отиваме, защо живеем, колко прави корен от четиридесет и седем. Едни такива важни въпроси, чиито отговори измъчваха клетите ни мозъчета. Уж човек разбирал истините, когато му дойде времето. Аз се огледах и ги видях – едно голямо нищо. Даже и времето ми не беше дошло. Какво значи да ми дойде времето? За мен беше важно да ям хляб. Друго не ме интересуваше. И сега тази пустиня ме дразнеше, защото ми сплеска хляба. Онези, духовно извисените, там горе, сега сигурно се смееха на безсмислието на материята. И как се очакваше изобщо да ги има без нея? Седнах в локвата. Ангелът пак проговори:
– Ще се качиш ли горе при нас?
– Какво правите там?
– Създаваме нов свят.
– Разкажи ми за него.
– Има много дъги. Къщите са пъстри и са по дърветата. Има много плодове и джунгли. В джунглите няма зверове. Хора и животни са приятели. Има училища, където се учи история. Там децата могат да рисуват, да пеят, да танцуват, но трябва да знаят за своето минало.
– Че защо им е? Нали е нов свят?
– За да не допускат да се стигне до стария.
– Брей. Свят-мечта, а? Милиони пъти съм чувал това описание. Радвам се за вас. Сигурно има равенство между хората, вечна любов, няма зло и престъпления, нали? Няма суета, грях.
– Има много майки с деца и играчки. Има детегледачки, които летят с чадъри. Има еднорози. Момичетата са принцеси, момчетата притежават свръхспособности.
– За какво са свръхспособности, щом няма от какво да пазят този съвършен свят?
– Ще ти хареса, Комате. Има и хляб.
– Не ми се живее в утопиите на моето минало. Не ми се живее в скуката на мира и доброто. Твърде съм безразличен, за да оценя красотата, която ми обещаваш. Тук си ми е добре, като за непукисти.
Ангелът замълча. Аз потопих ръцете си в локвата и извадих от нея пианото. Леко сплескано, но успях да го повдигна и оформя. Извадих и няколко филии хляб. Засвирих. В пустинята отекна моята музика. Съвършено сам, леко нещастен, но пък крайно земен, дори подземен.
И сега свиря. Измъкнах едно иглу от локвата и заживях на дъното. Добре ми е, в реалността съм. Няма с какво да ме изненада, няма с какво да ме ужаси. Аз се приспособявам. Онези горе не успяха да се приспособят и имаха нуждата да създадат ново, свое. Съжалявам ги. Апокалипсисът им бе нужен, за да ги научи да творят, но така и не ги научи да се приспособят. Те избягаха от него, а не го приеха. Аз отказах да забравя миналото, без да си спомням добре историята. Възродих от него онова, което ми е нужно тук и сега и не ме е грижа да бъдещето. Човек може да живее цял живот, правейки едно и също нещо, дори да не намира смисъл в него. По-страшното е да живее цял живот в търсене на смисъл, достигайки до вечното разочарование. По-страшно е да избере утешителната илюзия и да фантазира. Аз съм щастлив. Ям хляб. Онези горе ме гледат, когато им е скучно и описват моята история. Затова я чувате и вие. Трилилулуп! И живейте спокойно! Ако се случи нещо нередно, плачете, но се инатете! Не се давайте и не бягайте! Децата знаят най-много – те знаят всичко! Оставете ги да говорят на техния език, защото той е ключът към смисъла на живота, който всички възрастни търсят! Хайде да живеем и да пеем! Пея само аз.
Читателю, приятелю, ако още си горе, събери смелост и слез! Няма да ти обещая чудеса, но ти обещавам мъдрост от опит, а не от история.