Проект „Ембрион”
Слънцето изгряваше от изток и се прокрадваше между високите сгради на Уествю, докато все още улиците пустееха. Очакваше се поредният приятен летен ден, който да накара хилядите жители на града да се запътят към ранчотата си в покрайнините. Въпреки ранния час из алеите на парка в централната част на Уествю се мяркаха хора, разхождащи кучетата си. Една от тях бе Айлийн, която бе излязла за обичайния си сутрешен крос, но този път на лицето й бе изписано раздразнението й. Бе се събудила с чувство на празнота и в момента се питаше защо нищо не се случва в живота й, а всичко е толкова скучно и монотонно – работеше като учителка по испански в местното начално училище, живееше в малък апартамент под наем и колкото и да й се искаше, не можеше да си позволи да купи едно от онези уютни ранчота в живописната околност. Искаше й се да може да се наслади на идилията на това място, да има коне, с които да се занимава през уикенда, а вечер да събира приятелите си около камината. Проблемът беше, че за нейните двадесет и осем години бе успяла да се сдобие единствено със собствен автомобил и няколко неуспешни връзки.
Беше направила три обиколки на парка и реши, че е време да се прибира, за това забави темпото и постепенно премина към спокойно ходене. Отметна масур от кестенявата си коса, която бе прихваната с гумен ластик, и си помисли колко бе доволна от избора си да направи светли кичури, които подчертаваха големите й кафяви очи. Пресече булеварда, принципно оживен, а сега пуст и тих, и се запъти към автомата за кафе на ъгъла. С пластмасова чаша капучино в ръка зави надясно по пресечката и докато вървеше по сенчестия тротоар, вдишваше от аромата и си мислеше как след следващия завой ще отключи вратата на дома си и ще седне да закуси на балкона. В този момент някой я сграбчи, усети ръката му върху устните си. Изпусна чашата. Горещото кафе се разля по ръката й. Опита се да извика, но не се чу и стон. Силна болка. Отмалели крака. Мрак.
* * *
Айлийн бавно започна да се разбужда от безсъзнанието, в което прекара последните два часа. Единственото, което усещаше сред целия хаос и объркване, бе болката в главата като при махмурлук. Съзнанието й започна да се прояснява и да сглобява пъзела на станалото – някой я бе нападнал на път за вкъщи и сега очевидно бе отвлечена, защото ръцете й бяха закопчани с белезници за стола, върху който седеше. Напрегна останалите си сили и успя да се пребори с тежестта на клепачите си, бавно отвори очи и образите пред нея от мътни и приличащи на цветни петна се превръщаха в ясна картина, придобиваха очертания. Намираше се в стерилно бяла стая, без прозорци, а пред нея стоеше средно висок мъж с прошарена коса, сериозни черти и дълбоки бръчки между веждите и около устата. Той само я наблюдаваше и мълчеше.
– Кой сте вие? – с прегракнал глас се обади Айлийн. – Какво правя тук? Какво искате? – паниката в гласа й напираше.
– Г-це Райли, искам да съберете мислите си, за да ме чуете добре и внимателно да анализирате думите ми. Трябва да Ви предупредя, че всичко, което ще кажа е истина и дори и да не Ви се иска, това е реалност. – Дамата срещу него се опита да каже нещо, но той не й даде шанс. – Името ми е Уийлям Берстън и съм управител на мястото, където се намираме с Вас в момента – Зона 51.
Айлийн повдигна вежди и започна леко да поклаща глава в недоумение, струваше й се безумно. Мъжът продължи:
– Вие бяхте наблюдавана от година и бяхте избрана като най-подходяща за нашата програма. Не сте обвързана, семейството Ви живее далеч, водите здравословен и активен начин на живот, във фертилна възраст сте.
– За какво говорите? – гледаше с все повече уплаха мъжа срещу себе си. Не разбираше откъде знаеше всичко това за нея и за какъв експеримент говореше.
– Както казах, намирате се в Зона 51, а Вие предполагам сте чували за нея, г-це Райли. Тъй като сте нетърпелива да научите всичко, ще продължа с малко история, за да разберете каква роля имате в нашия експеримент. Преди повече от 500 години Земята е посетена от същества от друга планета – извънземни, дошли от Марс. Били много по-развита цивилизация от нашата и успели да създадат тайна колония на нашата планета. По- късно започнали да контактуват с управляващите страните, понастоящем правителствата. След този контакт започнали откритията в областта на физиката и астрономията, създали се институции като НАСА и места като това тук. И въпреки всичко новите знания, технологии и най-вече марсианската колония останали тайна за света. Тези чужди същества нямат проблем да живеят на нашата планета, защото дишат въглероден диоксид, съдържащ се в атмосферата както на Марс, така и на Земята, а кожата им не диша за разлика от нашата и няма температурни рецептори – за тях няма значение дали ще е -23˚ като на Червената планета или 35˚ като на нашата. Проблемът е, че ние хората не можем да живеем така лесно на Марс, защото там няма кислород, няма подходяща температура. Затова експериментът, за който ви говоря и в който ще участвате Вие, има за цел да създаде нова раса, кръстоска между марсианци и земляни, които да носят белезите и на двата вида и да са приспособени за живот и на двете планети. За да се създаде цяла раса, са нужни много такива кръстоски, но тъй като не знаем дали резултатът ще е успешен, правим този експеримент. Вие сте първата избрана жена, която да роди дете от новата раса, и ако то успешно може да живее и на Земята, и на Марс, програмата ще бъде продължена.
– Момент, момент, моля Ви! – Айлийн се разсмя невярващо. – Не успяхте да ме измамите, не се хванах! Къде е скритата камера? Странно, защото скоро нямам рожден ден. – Усмивката не слизаше от лицето й.
– Това не е шега. Абсолютно сериозен съм и дори и да не вярвате на думите ми, скоро ще видите доказателствата и сама ще се убедите. Искам да Ви предупредя, че когато моментът да осъзнаете истината, казана току-що, настъпи, не искам да започнете да се съпротивлявате. Няма да имате никакъв шанс да се измъкнете от тук. След малко ще дойдат от здравния отдел да Ви вземат и да Ви отведат там за изследвания. Преди да започнем експеримента трябва да се уверим, че сте напълно здрава. – С тези думи Уийлям Берстън приключи и безшумно излезе, оставяйки след себе си една жена, която не можеше да проумее, че невъзможното, безумното, илюзията е възможно, разумно, истина.
* * *
Из подземните коридори на Зона 51 Айлийн бе прикована към инвалидна количка, бутана от мълчалив и строг служител, който не проявяваше никаква емоция. За разлика от него, в нея вилнееше истински ураган от неопределени чувства и стрелкащи се мисли. Току-що й бяха направени изследванията, за които началник Берстън бе споменал преди повече от час, и младата дама започна да приема думите му една по една за възможни. И все пак всичко й се струваше толкова фантастично, че напиращата паника не бе породена от извънземния проект, в който й предстоеше да участва, а от факта, че бе отвлечена, намираше се на непознато място, бяха й направени някакви изследвания и не бе получила никакво обяснение, освен смехотворните истории за марсианци.
Айлийн и безмълвният й придружител стигнаха до плъзгащи се алуминиеви врати, които сега бяха плътно затворени, а пред тях стоеше един от многото служители, които се разхождаха из коридорите, заети и вглъбени в някакви важни задължения. Служителят даде знак двамата да спрат.
– Ние сме пратени от началник Берстън, преди няколко минути изведох затворничката от здравния отдел. – обади се мъжът с Айлийн. В този момент тя се замисли, че определението „затворничка” се отнасяше за нея. В затвор ли се намира? Но тя не беше извършила нищо противозаконно, а и нямаше никакъв съдебен процес. – Искаме разрешение за достъп в колонията.
– Един момент. – служителят се обърна към екран на стената, който очевидно играеше ролята на компютър с база данни. Потърси с показалец из някакъв списък с информация. – Айлийн Райли, клинично здрава, предназначена за проект „Ембрион”. Можете да влезете.
Инвалидната количка започна отново да се движи, а белите алуминиеви врати бавно се разтвориха с едва доловим звук. Когато Айлийн се оказа от другата страна на тази врата, пред нея се разкри свят, дошъл от най-смелите й мечти, свят, който стотици години се е развивал в най-забраненото място на Земята, далеч от широката общественост. Миг след миг тя осъзнаваше как невъобразимите думи на Берстън са самата истина, ужас и неописуем страх сковаха тялото й, защото от съня за отвличането се събуди в един още по-голям кошмар. С премрежен поглед видя как висока жена я пое и я задърпа към голямото помещение, а онзи неприветлив и студен служител се изгуби обратно през алуминиевата врата. Сега той й се струваше по-малкото зло, когато гледаше съществата, които я заобикаляха. Въпреки че бяха хуманоиди и изключително приличаха на обикновени хора, всичко крещеше, че те не са от тази планета. Бяха невероятно високи, едва ли някой от тях бе по-нисък от два метра. Спомни си, че някъде беше чела, че на Марс гравитацията е по-слаба от тази на Земята. Ако тези същества бяха от там, както каза началникът, а Айлийн вече не се съмняваше в нито една негова дума, по-слабата гравитация обясняваше техния ръст. Телата им не само бяха издължени, но и силни, а очите им бяха черни като катран, големи, зеница не се различаваше. Ушите им леко стърчаха от двете страни на главата и бяха леко заострени в края. Това бе всичко, което успя да забележи на пръв поглед. Когато спря да търси други различия, осъзна, че високата жена, която я придружаваше, бе свалила белезниците от ръцете й и сега й говореше на чист английски.
– Добре дошла в нашата колония. Надявам се да се гордееш, че си избрана, за да спомогнеш за един невероятен прогрес както в нашата еволюция, така и във вашата.
Жената имаше руса съвършено права коса, от която краят на ушите й се подаваха, гледаше я приятелски с тъмните си очи и й се усмихваше. Имаше зъби също като нас. Айлийн осмисли думите й и инстинктът за самосъхранение се отключи. Спря да върви до русокосата марсианка и се затича с всички сили в обратната посока към голямата алуминиева врата.
– Спрете я! – изкрещя извънземната.
Веднага между Айлийн и спасителния й изход застана едно от високите същества, протегна ръцете си напред с разперени пръсти, докато същото направи и марсианката. Айлийн не спря да тича, а бе готова да се бори с онзи великан, но да стигне до бялата врата. Още преди да се приближи, на около метър разстояние от него се блъсна в нещо като невидима стена. Опита се да тръгне на ляво, а после и на дясно, но продължаваше да се блъска в подобни въздушни прегради. Двамата марсианци бяха създали магнитно поле чрез ръцете си и сега я държаха в него, тя бе като в клетка. Разярена от безпомощността си, започна да удря с все по-голяма сила по невидимите стени около нея, докато ръцете не я заболяха. Строполи се отчаяно на пода, в топлите й кафяви очи се четеше смесица от ужас и гняв, гуменият ластик се беше скъсал и сега косите и падаха на вълни около лицето и раменете й. Двамата великани се приближаха и я хванаха за ръцете, вдигнаха я и грубо я задърпаха към друго помещение със стъклени стени. Айлийн не можеше да се съпротивлява на тези силни и огромни същества, владеещи непонятни за нея сили. Когато стигнаха до помещението, една от стъклените стени се плъзна бавно и отвори помещението. Марсианците я бутнаха вътре, а след това стъклото се върна обратно. Бяха изключително ядосани, явно неочаквали такава проява от гостенката си. Обидата и възмущението в големите им черни очи накара Айлийн да се запита дали съдбата й няма още повече да се вгорчи и докато ги гледаше как се отдалечават, се помоли да остане жива.
* * *
От около осем часа стоеше в своя стъклен затвор и не можеше да си намери място. Чувстваше се като риба в аквариум и не спираше да крачи от едното стъкло до другото. Помещението, което с право би нарекла килия, бе оборудвано като стая – имаше единично легло, маса и стол.
В главното помещение се усети раздвижване и Айлийн забеляза, че към нейния стъклен затвор се приближаваше един от извънземните. Приближи се до стъклото, допирайки длани до него и попита русокосата марсианка, която го придружаваше, а преди няколко часа бе бутнала тук новата затворничка:
– Това ли е тя? – езикът, на който си говореха, беше неразбираем за Айлийн. В отговор младият извънземен получи кимане. – Красива е. Изглежда като разярена амазонка. Искам да вляза и да поговоря с нея.
– Не мисля, че е редно, защото землянката не е добронамерено настроена. Както казах, опита се да избяга.
– Нека опитаме. Донеси ми приготвения за нея обяд, аз ще вляза, за да й го занеса, а после ще се опитам да поговоря с нея.
Марсианката се подчини и му подаде поднос с вода и голяма порция месо със зеленчуци. След това стъклената преграда безшумно се отвори, а след като извънземният влезе вътре, тя отново се затвори. Айлийн го гледаше все така ядосано и с предизвикателство за битка в очите, но при всяка негова крачка към нея тя отстъпваше по една назад. Той остави подноса на масата и забелязал нейния страх, се отдалечи почти до стъклото. Последва минута безмълвно наблюдаване. След това марсианецът, също висок около два метра, заговори на английски:
– Аз съм Ариан. Син съм на нашия старейшина, което е равносилно на вашите президенти. А твоето име как е? – не последва отговор. – Наясно съм защо се държиш така. Всеки на твое място щеше да реагира така. Аз също бях на твое място. – Айлийн учудено го погледна. – Да, защото за този експеримент са необходими двама. Ти си единият участник, а аз – другият. Когато разбрах, че трябва да създам дете с някаква непозната землянка, бях бесен и с месеци се опитвах да саботирам процеса, но не успях и един ден се примирих. Днес обаче разбирам идеята и дори й симпатизирам. Когато те видях преди минути, дори те харесах. – усмихна й се.
– Мислиш, че като ми съчувстваш и ми правиш комплименти, ще размисля ли? – изкрещя Айлийн. – Аз не съм играчка и няма да участвам в никакъв експеримент. Искам да ме освободите веднага или в противен случай ме убийте, защото няма да съм ви от полза.
– Това наистина е посегателство над правото ти на свободен избор, не се гордея с това. Но имаш възможност да се докоснеш до знания, които твоят вид не познава. А и ми дай шанс. Не съм толкова по-различен от мъжете, които си срещала, а ти определено си по-хубава от марсианките. Естествено това трябва да си остане между нас. – намигна й и се разсмя. За миг Айлийн забрави гнева си и й се наложи да сдържи собствената си усмивка. – Сега ще те оставя сама, за да се нахраниш, може би да поспиш и да размислиш. – с тези думи се обърна, стъклената врата се плъзна и той излезе.
* * *
Айлийн бе изяла вкусната храна за по-малко от половин час, след което бе легнала и бе спала цели шест часа непробуден сън. Когато се събуди, беше настъпила вечер и главното помещение се бе опразнило, само няколко души дежуряха. Реши да поразмисли трезво върху ситуацията и върху думите на Ариан. Прекара цялата нощ в размишление. Рано сутринта извънземните служители, които неуморно работеха предишния ден в голямата зала, започнаха да се събират отново за поредния ден на неуморен труд. Сутрешната тишина в марсианския офис бе нарушена от виковете на землянката зад остъклението. Незнайно защо упорито и силно крещеше името на сина на старейшината. Това продължи, докато не го видя бързо да се приближава към килията й.
– Започна да Ви вика преди около десет минути и ми се наложи да наруша почивката Ви. – извиняваше се русокосата марсианка.
– Спокойно, взела си правилно решение. Благодаря ти, че ме повика, а сега ще вляза при нашата земна гостенка.
За пореден път стъклената преграда се отвори и Ариан влезе при Айлийн.
– Какво има, красива госпожице? Защо сте се развикали толкова рано?
– Исках да поговорим, а не знаех как да те извикам?
– Хитър начин си намерила. Значи нашата избраница е и изобретателна. – отново се пошегува младият извънземен.
– Мислих цяла нощ и преди да реша имам някои неизяснени въпроси.
– Слушам те. Готов съм да отговоря на всичко.
– Дори и да откажа да съдействам за този експеримент, той ще се осъществи и без моето съгласие, нали?
– Няма да те лъжа, за жалост е така. – въздъхна Ариан. – Дори и да откажеш и да се съпротивляваш, има насрочена дата след една седмица, когато кръстоската трябва да се осъществи. Дори и да се наложи да те упоят, ще участваш – искаш или не.
– Оценявам честността ти. Разбирам, че няма никакъв смисъл да упорствам в такъв случай. Ще се съглася да съдействам, въпреки че ми е ужасно трудно и в момента разбивате живота ми. Но имам едно условие. – заяви Айлийн.
– Нека чуя.
– Каза, че датата е насрочена след една седмица. Искам тази седмица да не я прекарам затворена тук, а да ме разведеш, да ми покажеш технологиите ви, да ми разкажеш за знанията ви.
– Разбира се, имаш право на тези желания. Не са включени подобни неща в програмата, но аз имам властта да ти позволя да надникнеш зад завесата от заблуди на обществото, в което си живяла и да видиш истината.
* * *
Още същия ден Айлийн напусна своя стъклен затвор и бе преместена в друго ниво на колонията, намиращо се доста по-високо, за нея бе приготвена просторна стая с голямо меко легло и приятно дървено обзавеждане. Таванът на стаята бе целият от стъкло и от там навлизаше светлината от лятното слънце. Това беше единственият прозорец в стаята и Айлийн предположи, че цялата колония е изградена под земята – нивото, където беше преди, бе на голяма дълбочина, а сегашната й стая се намираше почти на повърхността.
Половин час след нанасянето й Ариан я завари да подскача боса върху мекото легло като върху трамплин. Заприлича му на малко дете и това го очарова.
– Г-це Райли, искате ли да опознаете мен и моя свят или предпочитате да продължите със забавлението си? – весело наруши тишината.
– О, не забелязах кога сте влезли. – смутено отвърна Айлийн и слезе бавно от леглото.
– Предлагам две неща – да престанем да се държим толкова учтиво един с друг и да се поразходим.
– Съгласна съм и за двете. Води ме. – усмихна се за първи път от престоя си тук.
Ариан я отведе на повърхността в градината на колонията, където цъфтяха многобройни цветя, от които се носеше приятен аромат. Няколко пчели кръжаха около тях и жужаха мелодично. Обстановката напомняше райска идилия.
– И така ще ти разкажа за способностите на моя вид. – започна Ариан, взирайки тъмните си очи в хоризонта. – На Марс няма вода, като изключим шапките на полюсите, а на нас ни е нужно както за пиене, така и за отглеждане на различни култури. За това сме изградили напоителни системи, опасващи цялата планета и черпещи вода от тези ледници. Придвижваме се не чрез автомобили или машини с двигатели с вътрешно горене, а чрез телепортация. – забеляза как Айлийн повдигна вежди и побърза да продължи. – Телепортираме се чрез силата на мисълта си, ето така. – за един миг се оказа до едно дърво на десетина метра от предишното си място. Айлийн беше смаяна и не можеше да повярва на очите си. – Ние правим много неща чрез мисълта си.
– Звучи като магия. – отбеляза все още слисана дамата.
– Но не е. Това е древно знание, което можете и вие, земляните, да приложите, но не сте се обучили да го правите. – обясни Ариан. – Друга област, в която прилагаме това знание, са комуникациите. Ние нямаме телефони, електронна поща, дори обикновена поща. Комуникираме телепатично, сега например мога да ти внуша някакво изречение или образ и така да комуникирам с теб. Ти не си тренирана, за да ми отговориш, но след обучение и постоянни упражнения, ще можеш.
– Звучи ми като научна фантастика, но едновременно с това звучи прекрасно като мечтата на всеки човек.
– Естествено, че е прекрасно и невероятно полезно. И е сто процента възможно. Но искам да знаеш, че ние сме различни само в постигнатото разбиране за законите, които управляват вселената. Иначе и ние се раждаме и умираме, макар че живеем много по-дълго от вас. И ние страдаме, нараняваме се, кървим, единствено не боледуваме. И ние се радваме, плачем, смеем и като цяло изпитваме емоции. – наведе се, откъсна красиво, нежно цвете и й го подаде, гледайки в очите й. – Също така обичаме.
Айлийн пое цветето от ръката му и остана безмълвна. Срещу нея стоеше мъж от друга планета със сходни белези, но и различен. Катранените му очи я гледаха с нежност и тайнствеността на способностите му вече не й изглеждаше ужасяваща като преди, сега й се стори интересна, завладяваща.
– Когато дойдох тук, срещнах само враждебност. – поде Айлийн. – Или ми се заповядваше, или ми се показваше колко съм безпомощна, или бях държана в плен. Щом се появи ти, бях освободена, отнесе се с мен като с равна, единствен ти ме разбра. Искам да ти благодаря, че подходи с такава топлота към уплашената ми душа.
– Както ти казах, Айлийн, ние не сме толкова различни, колкото си мислиш. Когато те видях за първи път зад онова стъкло, видях една изплашена жена с разрошени коси, която бе готова да пожертва живота си, но не и да позволи да й отнемат свободата и правото на избор. Видях себе си тогава, видях своята борбеност в твоите очи. Затова те харесах и затова ще продължа да се грижа за теб и да те защитавам.
Погледът му, тайнствен и неземен, прониза сърцето й.
* * *
Цяла седмица двамата се отдадоха на дълги разходки в градината на повърхността. „Земната природа няма равна на себе си. Където и да съм пътувал из космоса, не съм виждал по-голяма красота и съвършенство.” – обичаше да й казва Ариан. Той я караше да се чувства толкова спокойна в това непознато, чуждо място. Караше я да се замисли за това какво имаме тук на Земята, да го оцени, да е благодарна за него. Всички разговори и споделени тайни ги бяха сближили, а колкото повече се опознаваха, толкова повече започваха да държат един на друг. И днес, в деня на експеримента, Айлийн осъзнаваше, че това бе любов, онази любов, която Ариан безусловно й даваше още от първата им среща. Седмица по-късно една земна жена щеше да създаде дете с един марсианец, но не насила, принудително, а без да съжалява, с любов и страст.
Една година по-късно
В марсианската колония бе настъпила радост, защото преди три месеца се бе родил внукът на старейшината, а дълго подготвяният експеримент бе успешен. Айлийн и Ариан бяха едни влюбени и щастливи родители, които нежно и търпеливо се грижеха за детето си ден след ден. Щастието им обаче бе нарушено от заповедта, дошла от Марс, която налагаше преместването на новороденото на Червената планета. Това бе нужно, за да се провери дали ще може да живее в тамошните условия, тъй като вече три месеца нямаше проблеми със средата на Земята. Можеше да го придружи единствено бащата, тъй като Айлийн нямаше да може да живее без необходимия й кислород. Тази новина разтърси младата двойка.
– Ти и детето ни сте най-хубавото нещо, което ми се е случвало в живота, а сега трябва да се разделя с вас, ще ви изгубя. – неспирно ридаеше Айлийн. – Как може да разделят майката от детето й?
– Не плачи, Айлийн. Няма да сме вечно разделени. Има начин да ни посещаваш веднъж месечно. – срещна надеждата в очите на любимата си. – Чувала си за „Лицето на Марс”. Тази структура е изградена специално за земни посетители, а такива често има на планетата ни – главно политици от вашите държави. Съоръжението, известно с това име, е оборудвано с всичко необходимо за живеене на един землянин, включително кислород. Когато дойдеш, няма да можеш да излизаш от там, за да не умреш, но ние с малкия ще идваме. Проблемът е, че всеки земен жител има право на еднодневно посещение веднъж в месеца, иначе ще се свършат запасите от кислород, ако започнат да идват често и за дълго земляни. Така ще се срещаме, докато не ни разрешат отново да се върнем. Целият комплекс „Сидония” представлява нещо като НАСА.
– Не знам как ще издържа да ви виждам толкова рядко.
– Ще запълваш времето си с тренировки на новите знания, които имаш. Обещавам ти, че много скоро отново ще сме заедно. – прегърна я и я целуна нежно по челото.
* * *
Преди няколко дни Ариан и детето бяха пристигнали на Марс. За сега малкият не даваше никакви признаци на непоносимост към тукашната среда, затова Ариан реши да го изведе на дълга разходка. Взе го на ръце и концентрира мислите си към мястото, където искаше да отидат. След миг вече се намираха на върха на скалист хълм. Под него се разпростираше безбрежната пустиня, често срещана на планетата. Беше се свечерило и на небето се виждаха очертанията на двете луни – Фобос и Деймос, но Ариан се обърна с гръб към тях, защото те не го привличаха. Загледа се отново нагоре към небето, но този път там се виждаше синьо кълбо, толкова красиво и толкова далечно. Там беше щастието му, любовта му, семейството му, там искаше да остане до старини и да се наслаждава на чудната природа. Сега му се налагаше да бъде откъснат от мечтите си, защото трябваше да довърши експериментът, който щеше да доведе до невероятния прогрес за човечеството – хората щяха да могат да живеят и на Марс. Може би тогава те щяха да спрат да търсят рая и щяха да осъзнаят, че истинският рай е Земята. Тогава всичко щеше да е различно или не точно, защото някои неща бяха непреходни. Любовта бе едно от онези неща. Любовта си беше любов и на Земята и на Марс, тя окриляваше, успокояваше, изваждаше наяве най-доброто както у човек, така и у извънземен. Тя бе онзи дар на Твореца, който бе достъпен за всички и който така е трудно да открием. Трудно е, защото я търсим навън, а не в сърцето си.