ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА МИСТЕР РАЙТ
Когато мистер Райт придоби право на пенсия, реши да напусне Земята. Подложиха го на медицински преглед и след като програма „Оракул” предсказа колко горе-долу ще живее още, пенсионната служба му изплати предварително 51 процента от предполагаемата сума, а останалото удържа за всеки случай.
Райт успя, с цената на изтощителни пазарлъци, да закупи накрая от „Гробище за космически ветерани” едно корабче тип „Меркурий”.
Направи му козметичен ремонт – единствено възможния изобщо, натовари го със семена и с какво ли не друго и в една свежа лятна сутрин се издигна над планетата. Напускаше завинаги земното пространство, където беше се родил и лутал цял живот, подобно на частица, участваща в изморително и безсмислено Брауново движение. В съседното кресло дремеше вярната мисис Роуз Райт.
Двигателят на старата машинка работеше като тиктакащ часовник с навита пружина, добре почистен и смазан. А начинаещият пилот се справяше задоволително за възрастта си. Гледаше с удивление върху навигационните екрани как небесните тела – изпускащи светлина или единствено осветени, идваха стремително насреща, обтичаха бронята на „Меркурий” отдалече и бягаха встрани, за да се съберат отново зад кърмата на кораба. Имаше чувството, че е застанал върху неподвижен планински мост над буйна, разпенена вода, изтичаща някъде надолу.
Най-после престана да среща и последните самотни корабчета от земния флот. Настъпи моментът за скок във Времето и Пространството. Вярата му в колегата-автопилот бе безрезервна! Но не от излишна доверчивост или безкритичност. Просто нямаше избор.
Два месеца по-късно, според хронометъра, отчитащ уж точно земно време, Райт реши да акостира. Изкуственият интелект тип „Аристотел” обаче пресметна, че на родната Земя вече са изминали години!
Тъкмо бе стигнал до подходяща планета. Сондите откриха вода и кислород – в изобилие, макар че и с просто око се виждаха девствени гори върху единствения континт, ограничен с океан. После се оказа, че тук живеят примитивни червенокожи същества. Обличаха се единствено в естествени кожи. Не познаваха по-съвършен инструмент за изтребване на себеподобни от съчетанието между лъка и стрелата.
Спуснал се в плътните слоеве на атмосферата, Райт избра огромен остров със ситен крайбрежен пясък. Първата му грижа бе да отстрани аборигените. Веднага след това – да изгори до корен всички диворастящи видове. За съжаление и едните, и другите, не само изглеждаха така, но и в същност бяха съвсем непълноценни!
Когато пожарището изгуби своите жарки огнени градуси, новият островен жител обиколи владенията си. Изтляла покривка от пепел, вече съвсем студена, скриваше повърхността – дълбока до глезените или до коленете на места. Разлиташе се при докосване, при най-лекия допир, при полъх на вятъра. Каква чудесна естествена тор, наистина, за нуждите на земния живот!
И мистер Райт заживя природосъобразно. Отначало се будеше рано, още при първите розови лъчи на тукашното Слънчице и после цял ден със своята съпруга честно се трудеше. Пот се лееше от огромното му библейско чело.
Непълноценните доплуваха отвреме-навреме на лодки-еднодръвки или с катамарани и оставяха в мокрия пясък боси примитивни следи. Все едно, че бе преминало безредно диво стадо, според мисис Роуз.
Те не успяваха да стигнат по-далеч от силовата бариера, където се блъскаха в стените й, като насекоми в стъклото на прозорец. Опипваха с ръце невидимата преграда. Почесваха ядосано къдравите си страшни глави. Ритаха в нищото, забиваха пръсти. Шепнеха, бъбреха и се споглеждаха. Накрая всички, като правеха подражателни жестове, с часове наблюдаваха как собственоръчно се трудят двете божества.
– Ние трябва да направим нещо за тях – замислено промълви господин Райт веднъж, изправяйки отмалелия си гръб.
– Това е наш дълг! – плесна с ръце досетливата госпожа Райт.
Туземците можеха да бъдат полезни, но се нуждаеха от поне мъничко култура. Затова Райт им даде на първо време колелото, ракията и дъвката! Мечтаеше за ония дни обаче, когато щяха да пораснат толкова, че да не е рисковано да им бъдат поверени стоманени ножове и щикове, автомати, ракетни снаряди – при строга военна дисциплина. Когато тукашните жители ще имат нужда от високи комини и от претъпкани небостъргачи-кошерища, когато ще започнат да си купуват вода за пиене, вместо да пият от замърсени извори.
В същност, на младини самият Райт не беше нищо повече от доверчив наивник. Тогава все още възприемаше нещата почти буквално, едно към едно. Прочел доста книги, бе ужасен от жестокостите на Стария свят и Средновековието. Съвремието, в което му се падна да живее, също не го радваше много, както и по-близката история…
Обаче понапредна в бизнеса. Създаде семейство. Понапълня. Полека-лека възвърна душевното си равновесие. Единствено Богинята Необходимост започна да ръководи постъпките му. Мечтаният Златен век наистина щеше да дойде някога – само че без него! Биологичният му мандат неудържимо изтичаше, като пясък между сухи пръсти. Твърде за кратко щеше да е жив, в сравнение с безкрайните времена, през които не е съществувал, а след това пак няма да бъде сред живите.
Затова повече не губеше нито една секунда за глупости. Юнашкото му сърце делово заби в безстрастните му гърди. Така доживя до побеляла коса и собствено имущество.
И ето го сега – при непълноценните… От тях непокорните и вредните избиваше, но без злоба, както и без някакво особено съжаление, убеден че стъпките на развитието могат да смачкат някоя и друга дребна мравка.
Частният му живот обаче протичаше единствено на островчето. Никой от аборигените нямаше достъп до защитения с бариера периметър. Обслужваха само роботи. Тук мистер Райт и съпругата му вече привършваха експериментите си с някои дървесни култури. Увлякоха се и в отлеждането на цветя – живи картини с естествен колорит. Правеха каквото си искат. Напоследък дори все повече само блажено мързелуваха. Пиеха разхладителни напитки, разхождаха се, подремваха си. Радваха се, че са така далеч от безобразията на Земята и си внушаваха непоколебимо, че са щастливи и независими.
Така, с невидими крила, отлетяха като птици, сякаш насън, няколко безгрижни години.
Но една сутрин се случи нещо странно:
От най-хубавото плодно дърво – което беше на специален отчет, от клонка, отрупана с плод, изчезна цяла току-що узряла смокиня.
Не можеше да има грешка. Интелектът „Аристотел” няколко пъти преработи данните, със същия отрицателен резултат. Пресметнати бяха всички варианти смокинята сама да се е оронила и да се е търкулнала по надолнището; да е била клъвната от птица или похитена от червенокож. Никъде обаче не се откри нищожна следа или остатък от зрелия плод. Над островчето пиле не прехвъркваше. А туземец и мъртъв не би могъл да мине бариерата. Смокинята просто беше и-з-ч-е-з-н-а-л-а!
Десетки още зрели плодове имаше по дървото, ала необяснимата загуба на един от тях сериозно разтревожи мистер Райт. И имаше защо.
През второто денонощие изчезна нова смокиня от същото дърво. Господарят на тукашния свят се видя принуден лично да разследва случая. Въоръжен с боен лъчев пистолет, все още на въоръжение някъде в космическия флот, малко след полунощ Райт се скри в гъсталака, но така, че да може да наблюдава.
На сутринта, когато изгревът оцвети със свежо изчервяване цялото островче, изведнъж се появи един летящ диск пред очите му. От по-малките – с диаметър около осем метра. Бе малко поомачкан, стилизирано напомняше каубойска шапка с огъната широка периферия.
Апаратът увисна от другата страна на плодното дърво и пенсионираният ветеран видя отварящия се насреща люк, приличащ на дълбока лакома паст на чудовище. Можеше да глътне варел от двеста галона.
По необясним начин една от най-зрелите смокини сама се откъсна от клона, едра и сочна, и полетя, описвайки парабола, право в дълбокото гърло на люка.
Белите редки коси на собственика Райт настръхнаха нагоре, като заредени със статично електричество. Гневно освободи предпазителя, насочи тежкото оръжие и натисна веднъж спусъка.
Не можа да стреля повторно. Защото апаратът-крадец отвърна с насрещен огън. В нищожно малкият интервал от време, в който енергиите – земната и извънземната, се срещнаха, унищожителен взрив издуха в океана близкия пясък от крайбрежието.
––––––-
Свести се в тясно, затворено и осветено пространство. Скафандърът – спасил живота му от експлозията, не беше вече на него. Пет-шестина, може би разумни живи същества, далеч от земните представи за хармония и изящество, комуникираха помежду си, без да му обръщат никакво внимание. Защитникът на човешките нрави възприемаше телепатично мислите им:
– Това непълноценно същество… Ей тоя тук! Щеше да ни изтрепе.
– Оказа се, че с нищо не превъзхожда червея. Само че дъждовният червей от неговата планета, промушващ тялото си през почвата, е кротък и безвреден. А този тип е вредител със самочувствие!
– Безобразие! – възмути се трети.
– За жалост, експериментът потвърди очакванията! – намеси се четвърти от екипажа. – Заради тези нещастни и глупави, генно модифицирани смокини, заради две-три от тях, съдържащи ограничено количество плодова захар, фибри и семчици, това нищожество щеше да ни види сметката! С тая своя тъпа играчка, ето, вижте я!
– Нямаше друг начин – добави индивид, към когото всички се отнасяха с уважение. – Нашият земен братовчед бе успял да обърка по свой образ и подобие цялото бъдещо развитие на тукашното население. Бяхме длъжни да прибегнем до теста със симулирана кражба на зрели плодове, за да се убедим, че имаме морално право и няма да сгрешим, ако отстраним натрапника принудително!
– Който е за експулсиране, да гласува!
–––––––––––
След десетина завъртания на планетата около теоретическата й ос, древното корабче на мистер Райт претърпя основен ремонт. „Меркурий” заблестя, отвън и отвътре, сякаш току що излязъл от космическа корабостроителница.
Мистер Райт и мисис Роуз бяха напъхани най-вежливо в командната зала, така както се напъхват рибки в консервна кутия, преди да я затворят. Най-важните уреди от пулта за управление бяха надеждно пломбирани, така че „Меркурий” можеше да се движи само по точно определен, предварително очертан маршрут, на автопилот.
Забоботиха двигателите и огнената колесница прелетя с гръм и трясък по цялото небе, преди да се изгуби завинаги от очите на местните жители. Съпровождаше я един по-малък от нея, прост диск, приличащ на стилизирана каубойска шапка. На границата на звездната система дискът бе сменен от друг, подобен на него и пътешествието продължи. Така, по етапен ред, мистер Райт и жена му бяха върнати обратно на Земята, където някога той с почтен бизнес бе придобил право на пенсия. По-тежко наказание едва ли би могло да се измисли.