Посещение
Седят на пейката под голямата липа и мързеливо си говорят. Казват си по някоя дума и после дълго време мълчат. Наслаждават се на пролетното слънце, на лекия полъх на вятъра, на зеленината завладяла, сивите само до преди седмица, хълмове наоколо.
Двамата старци седят така почти цяла сутрин. Бъбрят си безгрижно и за никъде не бързат.
– Мислиш ли, че ще дойде? – пита Тошé, дребен мъж с набръчкано от годините лице. Рови с пръчка в някаква дупка пред себе си и като не получава отговор продължава: – Може пък да пропусне този път, а? Пък ние висим тук и чакаме.. Кажи де, Стоиле.
– Ще дойде, – отвръща бавно Стоил, загледан нейде в дънера на дървото, където неуморни мравки припкат по техните си мравешки задачи – Винаги е идвал.
– Ами, щото се бави. – промърморва Тошé и продължава да рови с пръчката.
– Ще дойде, ще дойде. – повтаря Стоил продължавайки да гледа мравките, сякаш се опитва да ги преброи.
Седят така близо час. Слънцето се издига, започна сериозно да напича и решават да се преместят на сянка.
– Може днес да пропусне, – мърмори Тошé – може днес нещо да се е объркало…
– Идва! – възкликва Стоил и се изправя.
Зад завоя се показва Аце, висок, пъргав, не ходи, а сякаш подлитва над стария, напукан асфалт.
– Ей, младежи, – провиква се той, като ги вижда – Как сте? Държите ли? Татко, има ли риба в блатото? Да не си я изловил? Тошé, ама ти не остаряваш ли, човече? Правиш ли си петкилометровите разходки сутрин?
– Десет, десет въртя, Ацко. – отвръща Тошé, засмива се и бръчките му се плисват като малки вълнички по цялото лице.
Стоил само се подсмихва и прегръща Аце през рамо.
– Как си, момчето ми? – стига до рамото му и трябва леко да се надигне, за да обгърне широките рамене на сина си.
– Прекрасно. – отвръща Аце – Оставих машината долу на завоя, исках да походя малко. Е, запарил ли си чай?
Баща му се усмихва, хваща го за ръката, стиска я хем нежно, хем по мъжки и тръгват към къщата.
Пият горски чай, направен, както Тошé казва, от 30 билки и треви плюс един таен корен.
Защо е таен, пита Аце, а Тошé през смях отвръща, че е таен, защото досега никой не го е открил, включително и той.
Ядат препечени питки със сладко от боровинки и ягоди, а Аце си слага отгоре и натрошено сирене.
– Малко ти е странен вкусът. – казва баща му – сладко и солено…
– Прекрасно е – отвръща с пълна уста Аце. – Знаеш, че обожавам такава закуска.
– Трябва да пробвам и аз. – Стоил пълни чашата му с ароматен чай.
Не е ясно дали е от тридесет билки, може би е най-обикновен чай от риган, машерка и още един-два треволяка, които баща му и Тошé скубят през дългите си разходки, но е невероятно ароматен и вкусен. И с този мед вътре…
После седят на терасата, допиват си чая и сладко си говорят.
За новата работа на Аце като оператор на комбайни нейде из безкрайните степи на Украйна.
– Значи си комбайнер? – хили се Тошé и бръчките пак хукват по лицето му, като подплашени скакалци.
– Ами, да. Не им е сложно управлението, но тези модели, с които работя, имат някои проблеми с механиката. Оправям се. За сега управлявам десет, но мога до двадесет. Хайде за риба. – Аце става.
Баща му го гледа отдолу и му се радва – висок, чак слънцето затулва, засмян, силен…
– Аз, ще донеса такъмите. – рипва Тошé – Вземете хляб за стръв.
Седят на прогнилия дървен кей край заблатеното езеро, краката на Аце, нали е дългуч, са във водата, повърхността е гладка и тъмна, плувките мързеливо лежат и не помръдват, нищо не шава. Само пъргави водни бегачи се хлъзгат по неподвижното стъкло на водата. Тримата мълчат, гледат нейде във водата и се чувстват щастливи.
Нищо не хващат. Рибата сякаш е отишла да си почива. Седят така повече от час. Само на Тошé плувката един път потръпва, накланя се леко, а-ха да потъне и после подскача нагоре и се укротява.
– Брей, – тюхка се Тошé – изпуснах я.
– Някоя жаба се ударила във влакното – обяснява Стоил.
– Жаба друг път. Нали и видях силуета. Като кораб беше.
Тримата се смеят весело и скакалците по лицето на Тошé радостно скачат навсякъде.
После се прибират в къщата и приготвят обяд. Тошé реже зелена салата и трупа отстрани репички – срамежливо зачервени от пролетното слънце.
Ядат спокойно, подхвърлят си някакви думи, някой нещо разказва, някой нещо обяснява и този момент хем е безкраен, хем е по-къс и от най-късия миг във вселената.
След това пак сядат на терасата и Стоил вади шах. Правят блиц турнир. Стоил бие Тошé с мъка, Тошé прави реми с Аце, а накрая Аце бие (без мъка) баща си. Стоил се нерви, ама на ужким, този ден е прекрасен, дори и в загубата на някаква игра.
Денят тича към своя край и Аце се приготвя да си тръгва. Вървят бавно по пътя, асфалтът е стар, напукан, на места има огромни дупки, в които се е настанил треволяк и храсти. Стигат до завоя и спират. Аце не иска да го изпращат нататък. До завоя стига.
– Е, младежи, – смее се той – До другия път. И, Тошé, приготви по-хубава стръв.
Стоил го гледа и очите му са бездънни като нощното небе лятно време. Приближава се до сина си и стиска ръката му.
– Бъди здрав, Аце. – тихо му казва – До следващия път.
Колебае се за миг, после го прегръща и стиска в прегръдката си. Главата му е до гърдите на Аце. Притиска се силно все едно иска да чуе пулса на сина си. Не е ясно дали чува нещо. Пуска го и се отдръпва крачка назад, сякаш се срамува от този бащински изблик на чувства.
– Лек път – маха с ръка Тошé.
– Лек път, Аце – вдига ръка и Стоил.
– Със здраве – отвръща Аце и тръгва.
Върви леко, сякаш прелита над асфалта, камъните изкочили отдолу и дупките завзети от треволяци. След миг и се скрива зад завоя, зад огромния шипков храст извил се като зелен тунел над пътя.
Стоил и Тошé гледат пътя и завоя където изчезва Аце. Стоил даже май пуска сълза. Подсмръква и се закашля. От сто метра си личи, че кашля насила. Май още една сълза пъпли по носа му.
Тошé го гледа със съчуствие.
– Добре де – успокоява приятеля си той – По-спокойно. Не го взимай толкова навътре. Все пак… Нали…
Млъква за малко и после изтърсва:
– Все пак нали не е истински. Много е близо до истински, но не е. Няма смисъл да ревеш. Фантомните двойници са страхотни, но все пак… Много добре знаеш какво е. Това си е като оживяла снимка.
– Така е – съгласява се Стоил – досущ като моя Аце е. И се смее като него. Защо пък да не го преживявам като истински. Два пъти в годината.
– И ти си прав. В крайна сметка нали затова го създадоха в Юнайтед Фантомс – съгласява се Тошé – Да ти носи радост. И на мен ми е хубаво като идва тук. Какво, като не е истински? Какво, като е фантом?
– Да, – повтаря Стоил – какво, като е фантом?
Обръщат се и бавно тръгват към къщата, където само те си знаят какво ще правят.
Аце стига с лека стъпка до коптера, спрял встрани от пътя. Вътре е Кáто, дребен японец с очи като амбразури, служител в Юнайтед Фантомс, и пилотът – младо момче с червендалесто лице и тънки устни. Той е помощник-стажант при Кáто.
Аце скача в коптера.
– Готов съм – казва той.
Кáто го гледа внимателно.
– Тръгваме – нарежда японецът и младежът включва двигателя. А-моторът замъглява пространството наоколо и коптерът тихо се издига.
Аце гледа назад и надолу, където се вижда къщата на баща му. Гледа, докато тя не се скрива от поглед. Въздъхва тихо и навежда глава. Кáто го чува и слага ръка на рамото му. Очите му се присвиват и стават тесни като крило на пчела.
– Не го взимай толкова навътре. – успокоява Аце той. – Все пак не са истински, нали. Доста са близо до истинските, но не са. Срещите ти с тях са прекрасни, но все пак са продукт на Юнайтед Фантомс. Не забравяй това.
– Няма. – отвръща Аце – Просто ми е мъчно. Както когато гледаш стари снимки или видео.
– Така е, – съгласява се Кáто и леко отваря очи, колкото там да се проврат две-три крила на пчели. – Два пъти в годината е прекрасно да срещнеш миналото, но не забравяй, че това са фантоми, биодвойници, едно прекрасно произведение на Юнайтед Фантомс. Създадени за да носят радост и утеха.
– Какво, като са фантоми? – тихо отвръща Аце.
Коптерът набира височина и изчезва подобно на забързана птица нейде в синевата.
В един от кабинетите, някъде по безкрайните етажи на огромния, приличащ на замръзнал гигантски гейзер небостъргач на Юнайтед Фантомс седят Кáто и помошник-стажанта.
– Значи той си е поръчал две копия – на баща си и на приятеля на баща си? – пита младежът и се мъчи да нареди някаква холоигра, която искри в ръцете му с всички възможни цветове. – Е, доколкото знам, има хора с пари, които са си поръчали не два, а десетки двойници и си изграждат цели села от такива. Така, че поръчка на два фантома не е странно.
Кáто гледа светът ширнал се под него и от тук от сто и не знам си кой етаж на Юнайтед Фантомс той му изглежда фантомен. Малко нереален и сякаш сглобен от някое дете от блокчета Лего.
– Това е най-странния случай в историята на Юнайтед Фантомс – тихо казва той сякаш не чул думите на младежа. – Бащата, предусетил наближаващия си край поръчва собствен двойник-фантом. Нещо като спомен за сина му, който да му напомня за него. Богат е, иска най-новите достижения в тази област. Инвестира и за години напред. Нещо повече, поръчва двойник-фантом и на свой приятел. Така де, като идва синът му да се вижда с него, поне да е по-весело. Доста скъпо удоволствие, но пък инженерите се потрудиха и поддържат фантомите в перфектна форма. Биосиликон, лингвистични алгоритми, поведенчески структури, връзки с пси-сървърите… Изобщо всичко най-ново в технологията на биодвойниците. Два пъти в годината, такова бе желанието на поръчителя, синът му отива да ги види в онова място, където е живял баща му. И също така държеше синът му да знае, че това са двойници.
Кáто млъква и продължава да гледа Лего света. Стажантът става, наредил е холоиграта и застава до него. Той е свикнал да гледа света отвисоко, така че гледката от висините на Юнайтед Фантомс не го впечатлява. Освен това дали светът е построен от Лего или не, не го вълнува особено.
– Е, – казва той – нормално. Все повече и повече хора си поръчват двойници за спомен. Било на себе си, на някой роднина, на… Един мой братовчед си поръча двойник на…
– Да, да – прекъсва го Кáто – Поръчват се какво ли не, на кучета, на котки, на Елвис, на Хитлер… Светът се обърква, светът се фантомизира. В един прекрасен ден няма да знаем кой човек е истински и кой фантомен. Когато подобието няма да се различава от оригинала, когато тестът на Тюринг няма да действа.
Но това не е всичко. Синът на този човек, който си поръча два двойника-фантома, Аце също си поръча двойник-фантом. На самия себе си. Сякаш е предчувствал, че може да стане нещо с него и е искал да остави част от себе си, пък макар и изкуствена част за баща си. Също не пожали средства и остави огромен влог за поддръжка и развитие на двойника. Два пъти в годината трябва да ходи на среща с баща си. Изискването бе баща му да знае, че това е фантом.
– Да, да – Кáто изпреварва слисания въпрос на младежа – Точно така. Това бе среща между двойници-фантоми. Но това си е изискването по поръчката. А нашите инженери ги правят все по-добри и по-добри. Сега даже ми се стори, че Аце пророни сълза. Знам ли.
– И докога така ще се срещат? – пита слисаният младеж.
– Може и векове. Та те на практика са безсмъртни.
Кáто се отделя от прозореца, със силни подозрения, че светът долу като нищо може да е направен от блокчета за игра.
Младежът върви след него.
– Невероятно. – смаян е той – Среща между фантоми. И какво правят като се срещат? За какво говорят? Какво си споделят? Дали изпитват някакви чувства?
– Каквото и обикновените хора. – отвръща Кáто. – А за чувства не знам, трябва да питаш софтуерните психолози.
– И какво правят между срещите два пъти годишно?
– По желание на клиентите инженерите ги усъвършенстват. На много високо ниво са стигнали. Младият, условно казано, Аце даже работи като оператор на комбайни нейде из степите на Украйна ли, Русия ли, не знам. Така де, такъв мощен позитронен мозък да остане неизползван.
– Моля? – младежът е напълно слисан.
– Да, точно така, – отвръща Кáто – комбайнер е. Какво като е фантом?
Излиза от стаята, взима скоростния асансьор и след пет минути вече и той става част от Лего света.