ПОКОРЯВАНЕ
Хенри затвори емкома и вдигна очи към тавана с ликуваща въздишка:
– Готово!
И рязко замахна с юмрук във въздуха с победоносно изражение на прорязаното си от многобройни белези лице. После се тръшна на въртящия се стол и отмятайки назад гъстите си къдрици, със затворени очи изстена едно „Уф-ф-ф…”.
– В смисъл – наведе се към него Чарли – какво е готово?
– Транспорт, екипировка, спасители, медици! – заръкомаха Хенри – Двадесет души! Най-доброто от най-доброто. След седмица започваме тренировките. И… – усмивката му стана замечтана – потегляме!
Чарли седна насреща му. Наля се кафе.
– Май нещо си забравил – сръбна той от чашата.
Хенри се завъртя на стола и се протегна назад, блажено положил длани зад врата си.
– Нищо не съм забравил. Наградата е такава, че после спокойно можем да се пенсионираме. А от „Билдарт” така си развързаха кесията, че направо…
„Билдарт” беше техният спонсор. Европейска фирма за строително проектиране. Странното беше, че не те я откриха, а тя – тях. Още докато пуснат обявата за експедицията, почти веднага им звъннаха от „Билдарт” и предложиха да поемат пълните разноски – ракетата, обслужването, персонала, екипировката – всичко. До последната консерва. До последното пакетче чай, заедно с чашата и бучката захар, която ще цамбурне в горещата вода. Както и самата вода – в самоподгряващи кутии. Или самоохлаждащи – според случая.
Това отначало постреснало групичката ентусиасти. Знаеха, че една от причините за провала на последната експедиция бе именно спонсорът – някакъв американски холдинг. Беше икономисвал. Беше се навил на спонсорство заради рекламата, която щеше да си направи. Иначе го заплашваше фалит. Експедицията не успя, но рекламата свърши своето – акциите на холдинга подскочиха до небето. На кого му пукаше за неколцина вманиачени щураци?
Затова щателно провериха всичко за „Билдарт”. Но всичко там бе в цветущо състояние. Фирмата работеше, печелеше и се развиваше, нямаше никакви проблеми и изобщо не се нуждаеше от такава бясна реклама, каквато несъмнено щеше да бъде това покоряване.
Това се стори още по-странно на алпинистите: защо пък тогава им се е приискало да ги финансират? Но след дълго и безплодно умуване, решиха, че на харизан кон не се гледат зъбите.
– Мдаммм… – кимна Чарли – хубаво, де – това за наградата е супер. Ще си изплатя проклетата ипотека. Но нямах предвид Кралското географско дружество.
– А?
– Персонал – добре. Но не трябваше ли авангардът да сме петима? Засега алпинистите сме само четирима – завъртя той глава, отпи отново от топлото кафе и обхвана чашата с длани, сякаш искаше да ги сгрее – ти, аз, Джоузеф и Питър.
– Петима сме – заяви Хенри уверено и повдигна вежди в дяволита тайнственост.
Чарли сви рамене:
– Че… кой е петият?
– Стоун – погледна го в очите Хенри – Закари Стоун.
Чарли чак се задави. Името му дойде като рибя кост в гърлото.
– Закари Стоун?… – закашля се той и от устата му захвърчаха пръски кафе.
Хенри долепи пръсти и го изгледа снизходително:
– Дявол да го вземе, това учудва ли те?
– Много! – разтвори ръце Чарли – Той винаги е разправял, че в никакъв случай не би се върнал там. Да не искаш да кажеш, че си му предложил и се е съгласил? Това би било сензация!
Погледът на Хенри стана замислен.
– Засега имам само уговорка за среща. Дори не съм сигурен дали знае кой съм.
– Нищо не си му казвал?
– Нищо.
– Но си убеден, че ще съгласи?
Хенри стана. Бавно се приближи. Наведе се над Чарли:
– Ти… колко пъти си покорявал Еверест?
– Три.
– А колко осемхилядници в Хималаите си изкачил?
– Всичките. Но…
– Има ли нещо, което може да те накара да спреш?
Чарли не отговори. Отново си наля кафе.
– И си… сигурен? – примига.
– И още как! Та той е алпинист, разбираш ли – вдъхновено заръкомаха Хенри – като теб и мен. Каквото и да бръщолеви пред журналята – хората като нас знаят, че би се върнал. Би се върнал – внезапно, безразсъдно, първосигнално… За да довърши онова, което е започнал преди седем години. Та той е алпинист, приятелю – като теб и мен. Алпинист – в душата, в кръвта, в мозъка, в костите, в дъха, в сънищата… Разбираш ли?
Приятелят му само изхъмка многозначително.
– Стоун живее в Сан Диего – продължи Хенри невъзмутимо и без да обръща внимание на ироничния поглед на другаря си, бръкна в джоба на ризата си – Ето билетите. Летим вдругиден.
– И мен ли каниш? – изуми се Чарли и гъстите му вежди се вдигнаха почти до късия му рус бретон, сгъвайки на осем иначе високото му чело.
Хенри дяволито закима. Той много добре знаеше, че Стоун бе един от идолите на Чарли. Цялата стая на приятеля му бе облепена в негови снимки, фотографии на Олимп и изрезки от стари вестници, отразяващи експедицията му. За нищо на света не би пропуснал среща с него.
*
Таксито спря пред неголяма къща в покрайнините на Сан Диего. След продължително звънене, на прага излезе мъж. Атлетичен, превърлил четиридесетте, с преждевременно състарено лице и посребрена, лошо поддържана коса.
Закари Стоун.
В първия миг не успяха да го свържат с фотографиите, запечатали гордия, непобеден лик на човека, стигнал по-високо от всички останали в изкачването на Олимп. Отнесеното му изражение и блуждаещия поглед нямаха нищо общо с тиражираното в медиите обвеяно от марсиански бури лице, замечтано вперило стоманени зеници нагоре. Все натам – където никой до днес не бе успял да стигне.
– Вие… – наруши сухият му глас възцарилото се кратко мълчание – не приличате на журналисти.
– Не сме – със затаен дъх произнесе Чарли.
„Какво ли преживява?” – мина през главата на Хенри.
– Чакай… – сепнато се ококори Стоун – ти си Хенри Джордън! Който тази година за пети път покори Еверест! А преди две години беше останал цяла седмица на Матерхорн.
Младежът сви устни и кимна, затваряки очи.
– А ти си Чарлз Тейлър – продължи Стоун – който преди няколко месеца изкачи К-2 и се спусна с парапланер от там. Помня снимките ви от вестниците.
– Да – потвърди Чарли – ние сме.
– Мечтаех да се срещна с теб – ухили се Стоун и му протегна ръка – за да ти кажа, че си луд!
– Може и така да се каже! – засмя се младият и със светнали очи пое десницата му.
– Влизайте – затутка се домакинът им – в този град на морското равнище… така се радвам да срещна свои! – и потъна в коридора, мърморейки под носа си – Тук ме хваща морска болест, а имам имунитет само срещу височинна…
Домът не беше особено подреден. Навсякъде се валяха туристически обувки, въжета, две раници, алпинистки принадлежности… Сякаш Стоун ей-сегинка се бе върнал от планините. Или се канеше да заминава. Всъщност – това би заблудило най-вече лаиците. Не и Хенри или Чарли – защото техните собствени жилища изглеждаха горе-долу по същия начин.
– Защо живеете тук, след като ви е толкова ниско? – зададе Хенри най-идиотския въпрос, който успя да захапе.
Стоун ги покани да се разположат на старомодния диван, а сам седна на едно поизбеляло кресло насреща.
– Носталгия – усмихна се.
И яростно затърси нещо в джобовете си. Накрая измъкна оттам една електронна пура. Алпинистите рядко пушат тютюн. После блажено задими.
– Тук съм роден – издиша облак дим към тавана – Край морето. Тук и ще умра.
И ги изгледа въпросително:
– Вие не сте дошли току-така.
Хенри се закашля.
– Искаме… Имаме едно предложение.
Стоун втренчено го гледаше с очакване. Но думите като че ли заседнаха в гърлото на младия.
– Предложение… за какво? – димът обгръщаше Стоун като пелена, през която той изглеждаше досущ като някой гръмовержец, готов ей-сега да захвърля огън и жупел.
– За експедиция – изплю Чарли камъчето.
Стоун стисна зъби. Огънят и жупелът заискриха в зениците му, но възрастният все още се сдържаше.
– Експедиция – железни нотки простъргаха в гласа му – а не съвет, не нещо друго… – и присви клепки в болезнен тик, а пръстите му се сгърчиха като крачката на умиращ паяк – След онова… преди седем години, към мен може да има предложение за експедиция само до едно-единствено място.
Двамата мълчаха.
– Олимп… – отрони се хъркащ стон от гърлото му.
Клепките му се затвориха, а по лицето му пробяга яростен спазъм. Хенри изведнъж разбра, че няма да мине толкова лесно. Извади електронна цигара и също запуши. Помъчи се да изглежда спокоен и равнодушен – все едно да покориш най-високия връх в Слънчевата система бе като пикник в гората. После погледна решително към Стоун.
– Олимп! – потвърди – Добре се сети.
Огън и жупел!
Стоун скочи на крака и гъргорейки нечленоразделно замята мълнии наляво и надясно, закрещя, заръкомаха.
– Безумни, глупави момчета! – жестикулираше лудешки той – Това ще ви струва живота! Знаете ли какво е Марс! Знаете ли какво е Олимп!…
Хенри пушеше спокойно, без до гледа в очите.
– Не разбрах – произнесе с равен глас – искаш ли да дойдеш? Експедицията е за петима алпинисти. Все още сме само четирима.
Стоун рухна безсилно обратно на креслото.
– Не знаете… – пое си въздух – Този връх, този вулкан е от Дявола! Сам Дяволът го издигнал там! За да се намират винаги побъркани идиоти, които да го щурмуват – вдигна лице нагоре, а ръцете му бясно заудряха въздуха – да го щурмуват… да го щурмуват… И да гинат. Да гинат.
Гласът му затрепери в беззвучен плач:
– Грегъри… Таня… Курт…
– Те… – преглътна слюнки Чарли.
– Да – изстена Стоун – те останаха… А Роко е половин човек. Всъщност той се казва Рамон. Но от дете му викали „Роко” – и ние го наричахме така. Сега живее в един санаториум. Не е болен… Казва, че искал да си почине от живота. Все за Таня говори – тя му беше годеница. Ние също бяхме петима…
Дръпна дълбоко от ерзац-пурата си и зарида без глас. Сякаш пред очите му минаваха кадри от филм на ужасите.
– Ти… – обърна се накрая към Хенри – как се чувстваше, когато за пръв път изкачваше Еверест?
Младежът изхъмка замислено и изпусна дълга струя дим.
– Като… на война.
Възрастният скри лице в шепи.
– Точно така… Но си имал шанс да я спечелиш. Еверест е наш. Земен. Земята обича и пази върховате си. Но не на всяка цена – не. Защото ние също сме нейни деца, тя обича и нас… Затова винаги ни дава възможност да печелим такива войни срещу нея – и рязко заби поглед в очите му – но Марс, момче… Марс е богът на войната!
–Но на този свят няма невъзможни неща! – глуповато изхъмка Хенри.
– Да – вдигна замаян поглед старият – може и да няма…
*
Нашата експедиция бе четвърта. Първата е била преди около петдесет години. Само от американци. Стигнали до 6000 метра и се върнали. Уплашили се. Не знаех какво ги е уплашило, докато сам не видях онзи дяволски връх.
Втората и третата експедиция загинаха до последния човек.
*
– Не разбираш ли, Стоун – секна Хенри спомените му – на Марс и сега живеят и работят хора! До тридесетина години планетата ще е тераформирана напълно. Хиляди алпинисти ще се втурнат към Олимп! Десетки хиляди, какво говоря… Към Олимп ще хукне всеки алпинист, покорил поне веднъж Еверест! Вярваш ли ми?
Стоун поклати глава:
– И още как!
– Но за нас, Закари – една неочаквана жал изригна в гласа му – за нас вече ще бъде късно… Веднъж си поискал да бъдеш първият – не се е получило. Добре: имаш още един шанс – ела с нас! И бъди първият!
Стоун бавно издиша дима:
– Не аз – ти не разбираш.
– Какво не разбирам?
– Суетата е смъртен грях, синко. – Закари го гледаше с широко отворени, немигащи очи – Нещо повече: на Олимп тя е единственият смъртен грях – и добави с мрачна ирония – на Земята поне имаш по-голям избор.
*
Имахме всичко. Техника, лекари, оборудване… Авангардът бяхме петима ветерани. Всеки бе покорил всички осемхилятници. Курт – шест пъти – Еверест. Имам чувството, че този човек буквално бе станал част от Хималаите. Той бе най-старият. Шефът. Роко и Таня се бяха запознали в подножието на Еверест. После го покорили заедно. Всъщност… той се казва Рамон. Мексиканец. Да се чудиш как човек от прерията е обикнал планините така, че да се посвети на тях! Тя беше рускиня. Върховете й бяха като братя. Беше родена и израстнала в Алтай. Обичаха да се шегуват, че покорят ли Олимп – ще се оженят на него. И ще прекарат медения си месец на Мон Блан. А да ги ожени можеше Грегъри.
Грегъри беше най-интересният човек, с когото някога ме е срещала съдбата. Дребен чиновник в някакво кметство. От тези, дето не ги забелязваш. Обичаше триолети.
– Виолети? – предположи Хенри.
Стоун завъртя глава:
– Не. Триолети.
– Триолети – смутено сбърчи вежди Хенри – не съм чувал за такива цветя…
Старият пуфна мъгла от електронната си пура:
– Не са точно цветя – и погледът му се зарея през прозореца някъде далеч зад хоризонта – това е вид стихотворна форма. Но Грегъри ги наричаше именно „цветя” – цветя от сърцето:
В душата ми лавината е зима,
в която вият вълци на Смъртта.
Луната там е прима в пантомима.
В душата ми лавината е зима,
от лед са чувствата и хората любими,
останали по пътя към върха.
В душата ми лавината е зима,
в която вият вълци на Смъртта.
По гърба на Хенри сякаш полазиха мравки.
*
Полетът до Марс премина в мечти.
Аз мечтаех да стъпя на върха. Роден съм край океана, синко. Където няма върхове и висоти. Там виждаш една безкрайна, синееща се шир, играеща си с лъчите на Слънцето. Знаеш ли какво е за едно дете, докато чете „Капитан Блъд” и за миг вдигне поглед – на хоризонта да се мержелее кораб? Тогава, синко – само тогава можеш за разбереш значението на думата „мечта”. Обикнах този океан. И корабите. И грачещите ята чайки, които ги изпращат и посрещат. И даже плацикащите се на плажа туристи, три сезона живеещи с мисълта какво ли прави техният океан без тях – като че ли са толкова важни – и с надеждата следващото лято отново да се изсипят тук и да освинят крайбрежието. Дори тях, синко!
Но това никога не ми е стигало. Душата на морския човек не е широка, както пишат разни блудкави писарушки, заблудени от широтата на морето. Тя е висока. Висока, синко – като погледа на рееща се в облаците чайка, полетяла и стигнала там, където никой човек не би я достигнал.
За това мечтаех – да достигна чайката. Да я надмина. Да покоря височините. Да се издигна високо. Където никоя чайка не може да долети.
Слушайки ме, Грегъри даже съчини триолет. Особен беше Грегъри. Работеше като служител по гражданско състояние в някакво малко градче. Тих, един такъв… Мечтаеше за нещо съвсем друго: да избяга. А после – да се върне. Хората от неговия провинциален градец никога не бяха го приемали като свой. Може би защото такива като него имат мечти. И перо, с което да ги предават на листа. И смелост, с която да вървят към тях. Все неща, непонятни за обикновената провинциална душа, която е свикнала с дъха на изораните ниви, и за която безкраят не означава нещо повече от безкрайните царевични полета. Грегъри умееше да къса синджира на провинциалното битие, в коeто живееше. А после си идваше обратно, за да седне тихо зад бюрцето си и отново да влезе в спокойния коловоз на предишния си живот. Но винаги, когато някой го погледне в очите – да вижда там върха, на който никога няма да стъпи. Да съзре онова, за което никога няма да мечтае. Камо ли – да има. И така – всяка година. До следващия път.
Затова и не го гледали често в очите.
Най-мълчаливият мечтател от нас беше Курт. Беше израстнал в интелигентно семейство. Баща му бе един от най-изветните архитекти в Германия, а фирмата му бе изключително търсена. Курт безумно обичаше баща си. Като него, той също бе завършил архитектура. Алпинизмът му бил само хоби. Той обаче нямал успеха на баща си, който се очаквало да постигне. Не успял да се реализира, даже провалил няколко проекта… Накрая баща му го изгонил. Но знаеш ли, синко – в този човек я нямаше онази отмъстителна злоба, характерна за американците! Той продължи да обича и уважава баща си. Въпреки всичко. Една мечта имаше той през целия си живот – да му се хареса. Пишеше му писма. На хартия. Всичките започваха със „Скъпи татко…”. Описваше как живее, какво прави, какво интересно е видял, какво е почувствал, какво е надживял… Никога не му изпрати нито едно. Разривът между тях бе стигнал до степен старият Мюлер да отрича, че изобщо има син.
Курт беше единственият от нас, който не само бе прекарвал известно време на Марс, но даже и бе успял да поскита из планините там.
А Роко и Таня мечтаеха да са първи. Винаги. Навсякъде. Тя беше изоставено дете. Не познаваше родителите си. Беше израстнала по сиропиталища и интернати. Там – в Русия – те често са в планините. Далеч от хората. Впрочем… навсякъде обществото винаги се е опитвало да скрие плодовете на греха си. И да ги скрие на места, където побоят се счита за нормален способ за комуникация, а изнасилването – за обяснение в любов.
Марс ни посрещна бурно. Осем часа не получхме разрешение за кацане – над космодрума бушуваше ураган, какъвто земният човек не може да си представи. Всъщност, кацнахме преди той да отмине – в едно от затишията.
Веднага ни натовариха на марсоходите и поехме. А около нас фучеше бурята. Всичко бе потънало в пясъчна мъгла.
След близо осем часа път фъртуната утихна и когато стигнахме подножието, успяхме да разположим първия лагер. Олимп не се виждаше – току над главите ни облаците пълзяха толкова ниско, че видимостта не надхвърляше няколкостотин метра.
*
Най-сетне след няколко дни времето се проясни. Няма да забравя онази утрин в подножието на Олимп – такова нещо просто е невъзможно да бъде забравено от никого.
Събудих се още когато първите слънчеви лъчи надникнаха през прозореца на палатката. Станах. Курт го нямаше. Излязох навън. Заварих го да стои на десетина крачки от лагера, вперил взор нагоре.
По небето нямаше нито едно облаче, а вятърът бе приятен и леко облъхваше раменете ми. Но онова, което се бе изправило срещу нас, синко… не може да бъде описано с думи – то трябва само да се види!
Олимп…
Олимп има диаметър в основата си над 540 километра, от изходната точка до кратера са повече от 240 километра. Невъзможно е нито да обхванеш с поглед полите му, нито даже да видиш върха, към който си тръгнал.
Разбрах защо първата експедиция се върнала така панически – без да рискува да го изкачва.
Не виждаш къде свършват склоновете, а самият връх се губи зад хоризонта. Свободен и чист изглежда единствено пътят назад – как да не се върнеш? Пред теб е необятът – как да щурмуваш безкрая? Пред нас стоеше не просто връх, а вледеняваща дъха кафеникаво-оранжева грамада, от която ти замира пулса.
Далеч пред нас се стелеха мъгли, бушуваха бури – а ние виждахме всичко това като мънички, треперещи в неумолима закана бръчки по лицето на Олимп. Сякаш ей-сега щеше да изсъска: „Махайте се!”
Да беше го направил – Господи, щяхме да побегнем!
– Исусе! – тихо прошепна зад мен Таня.
Обърнах се. Беше обвила ръце около раменете на Роко, а в очите се четеше ужас, какъвто не бях виждал никога по-рано. Роко изглеждаше по-малко шокиран, но пръстите на дясната му ръка държаха сребърното кръстче на врата му, а устните му безмълвно потрепваха в молитва.
Всъщност, той се казва Рамон.
– Исус гледа Земята – глухо отвърна Курт, без да се обръща – тук е Марс.
И се възцари тишина. Спусна се над нас, дошла неканена, неизвестно откъде, обви ни в хладния си плащ, просмука се в телата и мислите… Стана толкова тихо, че не чувах даже туптенето на сърцето си.
Не знам колко време продължи това. Помня само как един тих глас внезапно прогони мълчанието от душите ни:
Не казвай на върха – скала!
Когато в него се оглеждаш
и сам ще разбереш това –
не казвай на върха – скала!
Скалата има ли душа?
Скалата мами ли те с нежност?
Не казвай на върха – скала,
когато в него се оглеждаш!
Грегъри.
Изведнъж разбрах защо следващите експедиции все пак са поели.
Избрахме най-полегатия склон. Разделихме маршрута на 90 точки, всяка от които беше пещера или по-дълбок естествен заслон, където бе възможно да се пренощува.
Изкачването започна.
Бързо преодоляхме първите десетина части. И на точка 14 ни връхлетя буря. Беше ранно утро. Бяхме все още в пещерата, в която прекарахме нощта. Слънцето изгряваше и първите му лъчи ни бяха събудили.
Знаеш ли какво е марсиански ураган, синко… Започват внезапно – като отникъде. Метеорологичните спътници не смогнаха да го засекат навреме и да ни предупредят.
Облак прахоляк, носещ се към теб като стена – не, като няколко стени едновременно. Добре, че още не бяхме тръгнали. Усетих как в ушите ми нахлу един болезнен тътен. Наляганането стана такова, сякаш бях на30 метрапод водата.
И светлината угасна.
Вихърът нахлу.
Макар и на завет – всички вещи, по-леки от десетина килограма, полетяха безразборно из цялата пещера. През пясъчната мъгла безброй камъчета със скоростта на куршум пищяха над главите ни.
Никой не виждаше другия. Единствено ругатните на Курт и изплашените викове на Таня понякога успяваха да се извисят над воя на стихията.
Стори ми се, че продължи години.
Беше… кошмар.
Когато накрая утихна и най-сетне успяхме да излезем, Курт само промърмори:
– Провървя ни.
И това беше всичко.
После извади тефтер и седна да пише.
Надзърнах иззад рамото му – беше на немски. Успях да разбера само началото: „Скъпи татко…”
Бяхме изгубили почти половината екипировка. Свързахме се с базата – обещаха до ден-два да доставят някои неща с хеликоптер.
Продължихме.
Вече знаехме какво е Марс. И някъде дълбоко в сърцето си всеки се опитваше да задуши поникналия страх, да отреже филизите му, да изтръгне корена – и все не ставаше. При първото сравнение със Земята той покълнваше отново.
Няколко пъти ни застигаха вихрушки. За щастие – не чак толкова силни. Какво ли го разправям на алпинисти – знаете как е. Знаете как силно се надяваш на човека до себе си и как душата триумфира, когато срещнеш подкрепата на другарите. Сякаш отвътре в теб избуяват цветя.
Бурята, в която попаднахме на точка 49, беше още по-страховита. За нея вече ни бяха известили, но това стана час и половина, преди да достигнем заслона. Разбързахме се на последните километри, но така и не можахме да я изпреварим. До заслона оставаха по-малко от300 метра, когато видяхме стената на урагана.
В последните секунди успяхме да се изпокрием в пукнатините наоколо и да се приковем към скалата с всичко, с което разполагаме.
Стъклата на шлемовете запукаха. Кевларните екипи ни пазеха от каменните шрапнели, но раниците се съдраха. За миг над нас преминаха тонове скална лавина, всяко камъче от която притежаваше енергията да ни разкъса.
Размина ни се и този път – но вече почти нямахме екипировка.
От базата съобщиха да се връщаме. Спосорът отказа нови доставки. Били сме стигнали най-далеч. Нямало смисъл да рискуваме повече.
Събрахме се на съвет.
Бяхме изминали почти половината от пътя. Храната и въздухът щяха да ни стигнат, но щяха ли да издържат шлемовете и облеклата? На такава височина там няма кислород – въпреки тераформирането – и ни се налагаше изобщо да не сваляме шлемовете. А по стъклата им вече имаше пукнатини.
Ако се бяхме върнали – щяхме да станем знаменитости. Най-високо изкачилите се хора. Сигурно физиономиите ни щяха да цъфнат във всички вестници, а всеки ден ята журналисти щяха да се роят около нас. Сигурно щяхме да натрупаме състояния от участия в телевизионни програми, реклама, филми… Блазнят такива мисли, синко! Само че колко струва всичко това пред мисълта, че си победен?
Защото Грегъри щеше да вижда в погледите на съгражданите онази ирония, на която са способни тесногръдите страхливци – че оня, дето сигурно се мисли за кой знае какво, все пак си е намерил майстора. Таня и Роко щяха да се оженят някъде другаде и най-вероятно завинаги щяха да забравят за върховете. Всъщност… той се казва Рамон.
Що се отнася до Курт – в неговия речник изобшо не присъстваше думата „поражение”. Той бе роден победител, за него мисълта да обърне гръб бе толкова далечна, че изобщо не можеше – не просто да премине през главата му – а даже и да се задържи в пространсвото около него. Бях убеден, че този човек би продължил нагоре, дори и всички други да се откажеха.
А аз… аз просто не можех. Така… На Марс няма чайки, а и да имаше – никоя от тях не би стигнала до тук. И все пак, вдигнех ли поглед, далеч над мен – високо в небесата – се рееше ей онази, същата чайка, която преди толкова години ме бе предизвикала да я настигна…
Продължихме, синко. Изпокарахме се с всички в базата. Спонсорът отказа да поема каквато и да било отговорност за по-нататък. Само метеорологичната служба обеща да ни помага както до сега.
И приятно, и ужасяващо е да знаеш, че сте сами – един малък, сплотен авнагард – срещу цялата тази чужда планета.
Далеч пред нас вече се виждаше точка 61. Това бе ръбът на ската. Там наклонът от полегат рязко става още по-полегат – почти хоризонтален. Там ветровете, гонещи се над Олимп се срещат с идващите от подножието. Резултатът е… чудовищен.
Пещерата беше на стотина метра под ръба и в нея се спотайвахме няколко дни – да се изясни времето, поне за малко.
Най-накрая дочакахме. Излязохме на щурм. Бяхме готови всеки миг да залегнем, но не стана нужда. Струваше ни се, че Марс се предава.
Стигнахме ръба като на парад.
Грегъри се изправи на една канара и разпери ръце както правеше, докато рецитира. Може би щеше да съчини най-красивия си триолет.
Може би…
Не знам.
В миг връхлетя бурята и докато успея да вдигна очи – Грегъри го нямаше.
Писъкът на Таня сякаш разцепи рева на урагана. Беше успяла да се привърже към една скала, но въжетата бяха хлабави и нямаше да издържи. Роко бе далеч, но се опитваше да допълзи до нея, крещейки нещо нечленоразделно.
Курт се бе приковал добре и бе по-близо. Стана и протегна ръка към нея. Господи, държеше я здраво, когато един облак ситни камъчета надупчи гърба му.
Видях как пръстите му бавно се разтварят и Таня полита в бездната…
Курт се извърна, някак учудено. Иззад стъклото на шлема искреше бликащата от устата му кръв.
После полетя и той.
Това е, синко… Нищо велико, нищо славно.
От раницата му се разпиляха листи и вятърът ги завъртя във фуния.
Каквото успях да събера – после дадох на баща му.
*
Всяко изкачване е покоряване, синко. Ти – върха или той – теб.
Покориш ли го – ще се върнеш долу. Ще се върнеш, синко – просто няма къде другаде да се денеш.
Затова човек е в състояние да се върне само от оня връх, който е покорил.
Но ако той те покори – не се връщаш, оставаш си там. Завинаги. И всеки ден, всяка секунда от живота си пъплиш по оня скат и драпаш нагоре! Бориш се, проклинаш, виеш…
Как да дойда с вас, момчета – та аз съм там!
Аз никога не си отидох от онзи връх. Всяка частица от душата ми е там. И до ден днешен пълзя по склона и щурмувам точка 61, падам, ставам, боря се с вихъра, с проклетата каменна градушка и плача за загиналите си другари.
Не аз, синко, те – Курт, Грегъри и Таня – те стигнаха най-високо.
Толкова високо, че престанаха да гледат назад.
Толкова високо, че прекъснаха нишката, която ги свързваше със света долу.
Толкова високо, че похлопаха на Божиите двери.
И Господ им отвори.
Там съм, синко. И гледам как трима мечтатели влизат в царството Божие. Чисти, отмили от душите си земната суета. Виждам ги – облени в ангелска светлина, чувам гласовете им – като химни за възхвала на живота. И Роко е с мен. Нищо, че рядко говори. Вкопчил се е в онази канара и протяга ръка към своята Таня. А тя му маха и го вика по име…
Всъщност, той се казва Рамон…
И знаете ли какво, младежи? Аз няма да се кача във вашата ракета. Вече имах своята ракета.
Няма да изкачвам с вас Олимп. Защото ми е писано да го изкачвам до края на живота си. От всичко, което видях и изпитах, най-доброто, което мога да ви посъветвам, е никога да не тръгвате натам и да забравите за него. На този свят може и да няма невъзможни неща, но Олимп не е от този свят. А на точка 61 – стои Смъртта и търпеливо чака. Вас и такива като вас. Тя има време да чака – има всичкото време на света – тя е вечна. Вие обаче нямате това време. Живейте!… И я оставете там.
От онзи ден ми остана само болката. Ето тук – Стоун положи длан на гърдите си. И с всеки удар на онова нещо вътре – боли, синко.
Боли…
*
Единственото, която Хенри произнесе в таксито беше: „Летището!”. Двамата не си продумаха нито дума в нито в колата, нито чакалнята на аерогарата.
Мълчаливо подадоха билетите си на момичето пред дългия коридор към самолета. С разсеяно завъртане на глава отклоняваха въпросите желаят ли питие. Бавно и безмълвно изядоха поднесената им вечеря. По време на целия полет не си проговориха. Мълчаха и на летището в Далас. Без да кажат нито дума се сбогуваха, влязоха в различни таксита и поеха в различни посоки.
*
В едно ранно утро след близо седмица, емкомът на Хенри зазвъня истерично.
Той вдигна и сънените му очи се облещиха невярващо в екрана. От там го гледаше озареното от някакво безумно вдъхновение лице на Закари Стоун.
– Момчета… – гласът му зазвуча сякаш се извиняваше за нещо – Ами… промених решението си. Надявам се петото място все още да е свободно.
Хенри изведнъж се разсъни. Скочи от леглото и с искрящ поглед заговори въодушевено:
– Да, свободно е! – извика – Ти… Наистина ли?
Стоун кимна.
– И… какво те накара да си промениш решението?
Ветеранът поклати глава в тиха въздишка:
– „Билдарт” – произнесе замислено той, но очите му светеха – вашият инвеститор.
Хенри седна. Наля си от кафето, което машината автоматично бе сварила още преди да се събуди.
– Какво за „Билдарт”?
От екрана отново задимя електронната пура на Стоун.
– „Билдарт” е собственост на Йорг Мюлер – усмихна се той с една странна, хем трагична, хем победоносна усмивка – бащата на Курт Мюлер!
Хенри успя само да изхъмка едно „Да-а-а-а…”
– Ще се наложи обаче да почакаме още малко – примига той.
– Защо?
– С теб отново ставаме четирима – изохка Хенри безпомощно – Един се отказа. Джоузеф.
Стоун грейна:
– Наистина ли? Но това е чудесно!
– Защо да е чудесно? – не разбра младежът.
Закари Стоун преглътна с известно неудобство:
– Ами… знаеш ли… говорих с него. Не можеш да си представиш колко се зарадва! Беше толкова въодушевен… Помоли ме да му ходатайствам, но май няма да е необходимо.
– Чакай, чакай – седна Хенри обратно на леглото и неразбиращо се опули пред емкома – кой ще е петият?
– Как „кой”? – засия Стоун – Роко Мартинес! Всъщност – замълча няколко секунди, сякаш в кратък размисъл – той се казва Рамон.
Ръцете на Хенри трескаво се защураха за писалка:
– Ще ми го продиктуваш ли по-бавно? –зазвуча в гласа му зле прикрито неудобство – Хич не съм в час с тези латиноимена…
– „Р” – като „ракета” – зарея се погледът на Стоун някъде далеч – „А” – като „алпинист”. „М” – като „Марс”. „О” – като… – лицето му изведнъж замря – като…
Брадичката му затрепери. Като мъничък брилянт, една непослушна сълза блесна внезапно в ъгъла на окото му, остана там за миг, а после бавно се спусна по набраздения склон надолу.
– Като „Олимп”.