ОКОТО НА БОГА
Шаманът бавно и ритмично размахваше димящите пръчици. Червените му очи бяха вторачени в огъня и от гърлото му се разнасяше глухо, клокочещо ръмжене. В пещерата беше задушно и смрадливо, светлината от огъня и димът обгръщаха с трептяща аура силуета на стария съсухрен върколак. Шаманът Траао движеше ръце все по-бавно и накрая замря. Поседя неподвижно в сгъстяващия се пушек и накрая се размърда непохватно. Измъкна се тромаво и неохотно от душната пещера. Огледа разстилащата се пред погледа му поляна. На нея проблясваха множество огньове и слабата им светлина караше сенките на кожените юрти да се полюшват като живи. Неколцина бойци край най-големия огън притягаха апатично лъковете си, а суетящите се наоколо женски поглеждаха боязливо към шамана, преди да изчезнат в катранения мрак. Шаманът слезе по заснежената пътека до първия огън и сграбчи рамото на най-близкия до него върколак.
– Доведи ми Грон, ловецо! – изсъска шаманът в ухото на вцепенилия се ловец. – Доведи го бързо.
Върколакът скочи на крака и се понесе в мрака като подгонен от звяр. Скоро две жилести фигури, покрити с гъста остра козина, дотичаха в осветения от огъня кръг, където ги чакаше шаманът. Едрият и мускулест Грон се изпъна безмълвно в очакване на заповеди. Сухият като вейка стар върколак впи неспокоен поглед в едрото, пращящо от здраве и мощ тяло. Силен, зъл, предан и съобразителен, несъмнено Грон беше най-добрият избор за свещената задача. Старецът удари три пъти ритуално с юмрук по гърдите на младия ловец и властно му махна с ръка да го последва. Заизкачваха се бавно към пещерата. Беше много студено и снегът скърцаше като ситните камъчета от коритото на отдавна пресъхналата река зад поляната на племето. Когато върколаците най-сетне се настаниха край огнището, в него беше останала изстиваща жарава и сега ги осветяваше само мъждивото кандило с овнешка лой. Шаманът заби поглед в каменната статуя на техния бог. Кухината над клюна на божеството тъмнееше зловещо.
– Днес говорих с бога, Грон – каза тихо старецът. – Той ни е много, много сърдит.
Младият върколак се сви зиморничаво.
– Какво иска от нас богът? Как го разгневихме? – попита той плахо.
– Бог ни е гневен, защото не вижда. Не вижда горите и скалите. Не вижда нас и скалните овни. Той е наш бог от много луни, а ние не сме го дарили с око. Вълшебно око – добави шаманът и зарови ръка в изстиващата жарава. – Трябва да намерим око за бога, Грон.
Грон се оживи и острата козина на лицето му затрептя. В очите му лумнаха червените пламъчета на възбудата.
– Чужденецът от твърдината… Чужденецът с бялата козина има око. То е искрящо като луна и виси на въженце на шията му. Сигурно е от вълшебен лед, защото вътре има пламък, а не се стопява.
Шаманът бавно разтри пепел в шепите си и започна ритуално да я посипва по раменете и ниското четинесто чело на Грон.
– Ти ще спасиш племето ни, ловецо. Бог го каза в моя сън. Донеси окото на чужденеца и богът пак ще ни обикне.
***
Грон се промъкваше по пътеката почти безшумно. Беше покрит с гъста остра козина, която лъщеше на синкавата лунна светлина като намазана с масло. Върколаците бяха надарени с изключително обоняние и миризмата на прегоряло овнешко го теглеше на север. Промъкваше се по снежна пътека през вековната гора от възлести иглолистни дървета и премръзнали трънаци. Луна като буца син кристал надничаше свенливо измежду клоните и озаряваше с нежна светлина притихналата гора. Грон беше водач на шест върколака. Усещаше миризмата и нетърпението им някъде зад себе си. Бяха освирепели от глад и злост. Злост към чужденеца от твърдината, който убиваше скални овни така изкусно и носеше окото на бога. Вече бяха убили трима и онзи от твърдината беше останал последен. Грон хищно се озъби, припомняйки си вкуса на кръвта им. Втурна се нетърпеливо през тръните, зарязал всякаква предпазливост. Усети чужденеца с миг закъснение. Миг, в който тежка брадва се впи в рамото му. Грон отскочи встрани с пронизителен вой и огледа нападателя си с омраза. Бронята му беше намазана със сок от синя хвойна, който беше прикрил миризмата му, а брадвата беше оплискана с кръвта на върколака.
– Добра среща, Грон – озъби се чужденецът. – Това май ще е последният ни танц.
Грон изрева и острите му като саби нокти изсвистяха. Чужденецът ловко отскочи и с отсечен замах заби втората си брадва точно между червените вълчи очи.
– На ти, гадино, на, на, на! – глухо редеше той, докато сечеше с двете брадви. – На ти за всички кланета и кръв…
Спря чак когато от Грон остана само кървава пихтия. Огледа се, сякаш излязъл от транс, и пъргаво се шмугна в храстите. Мракът и силният мирис на хвойна го скриха от глутницата. Окрилен от успешния лов, той не тичаше, а сякаш летеше, едва докосвайки снега. След няколко минути стигна до поляната с хижата – масивна каменна постройка, покрита с плочи и с висок комин. Изглеждаше непристъпна.
Той приклекна зад един храст, сръчно отвори тежката врата и се шмугна в тунела към хижата. Захлопна с трясък капака и завъртя заключващите лостове. След минута вече беше в стаята и започна уморено да се освобождава от бронята. Приседна до масивна дървена маса и дръпна мощна глътка от плоската си метална манерка. Ухили се щастливо и в единственото му око заиграха дяволити пламъчета. Приглади дългите кичури сплъстена бяла коса.
– Наздраве, Грон, кучи сине – промърмори той, потърквайки с пръсти белега на липсващото си дясно око.
Беше станало студено и Рос, така беше името му, отиде при огромната камина. Разрови жаравата и хвърли няколко яки цепеници върху въглените. Избута полуизгорелия овнешки бут встрани. Вече не му беше нужен. С тромави стъпки стигна до леглото и се срути в него. Много време мина, докато сънят угаси препускащите му мисли.
Кошмарът го връхлетя като гладен хищник. Рос се затресе в леглото като ударен от мълния в бурна нощ. Кошмарът влетя с писък през отворената порта на съзнанието му. Върколаци налитаха към малката група хора от всички страни, като лавина от черен сняг. Налитаха с безмилостно ожесточение и накрая огромният им брой принуди хората да заотстъпват към каменната си твърдина, следвани от черната кръвожадна маса. Дойде последният сблъсък. Свирепият удар на Грон едва не отнесе главата на Рос. Кървавата експлозия в съзнанието му сякаш изхвърли обратно кошмара през портала на сънищата и захлопна с трясък тежките му двери. Той изкара остатъка от нощта в тих, безпаметен сън.
***
Утринта пролази с мека сива светлина през малките прозорци на стаята. Рос дъвчеше студено месо и сухар и се взираше в голите трънаци и отъпкания сняг около хижата. Върколаците напразно бяха блъскали по грубите каменни стени през отминалата нощ. Нямаше как да проникнат вътре. Той и хората му бяха построили хижата като крепост още преди конфликта. Тогава имаха инструменти и влачеха към хълма едри, груби скални късове. Постараха се да си осигурят здрав и топъл дом в негостоприемната пустош и защита от още по-негостоприемните й обитатели. Върколаците, както нарекоха местните жители, се оказаха единствените интелигентни създания по тия места и живееха на малки общности в пещери и кожени юрти. Всъщност бяха доста интелигентни и имаха слаби телепатични способности. Не бяха добре настроени от самото начало и трудно и неохотно контактуваха с хората. Интересуваха ги само храната и обширните горски територии. След първоначалната уплаха бързо се окопитиха и започнаха да притискат малката им група. Мъчеха се да ги прогонят от гората, надолу към пустите голи полета, където вятърът безспирно въртеше ледения си камшик.
Рос си наля овче мляко от дървената кана и мислите го върнаха назад, към първите му срещи с Грон. Грон, младият, напорист и зъл водач на тези полувълци.
Всеки ден той идваше при палатките в стария лагер на групата и започваше да вие предизвикателно. Рос излизаше и отиваше при него.
– Какво искаш от нас, друже? – казваше той. Знаеше, че върколакът усеща мислите му и разбира значението им. Грон злобно фучеше и виеше, но и Рос долавяше мислите му.
– Махнете се от гората, чужденци! Вървете в полето, или се върнете откъдето сте дошли. Гората е наша и месото е наше.
Рос всеки път успяваше да го прогони, като размахваше острата си брадва и ръмжеше страховито, имитирайки върколаците. Стана непоносимо, когато Грон се опита да му отнеме кристалното топче, което висеше на врата му. Скачаше срещу него като обезумял и се опитваше да отскубне огърлицата.
Тази игра продължаваше ден след ден и Грон никак не искаше да разбере, че никога няма да получи медальона, нито пък ще отнеме оскъдната им храна. Отстрелваха скални овни и заравяха месото в дупки с лед. Замразяваха и мляко. Когато печаха месо, върколаците сякаш полудяваха и ставаха още по-агресивни. Една нощ бяха разкъсали складова палатка и бяха изровили и отмъкнали месото. Добре че каменната хижа беше почти готова. Вложиха много труд и мисъл в строежа на това убежище. Строяха с каменни блокове и дебели дървени стволове. Довличаха от лагера всичко, което можеше да им послужи – дрехи, месо, мляко и оръжия. Постепенно се получаваше солиден и уютен дом. Грамадната камина с висок комин от плоски камъни беше дело на сръчните ръце на Рос.
Нещастието ги сполетя седмица след като завършиха строежа. Върколаците ги нападнаха по здрач, точно когато пренасяха последния си багаж от лагера. Удариха ги внезапно, с чудовищно озлобление, изскачайки от всички страни. Налитаха като обезумели и някак си успяха да докопат Клаас, въпреки неистовата му съпротива. За секунди от него останаха само кървави петна в снега. Втора падна Мия. Пометоха я като черна приливна вълна и парчета от зелената й дреха дълго се премятаха из този смъртоносен въртоп. В последвалата схватка с брадви и пикели Вик успя да измъкне ранения Рос и избягаха към новото си каменно убежище. Минаха почти два месеца, докато се възстанови, но изгуби окото си. Оживя само благодарение на грижите на Вик и непоколебимата му увереност, че ще оцелеят и някой ден ще бъдат спасени. Надеждата и оптимизмът си отидоха, когато веднъж Вик не се завърна от лов. Останаха само злобата и жаждата за мъст.
Рос се раздвижи бавно и се запъти към килера на твърдината. Зад тежката врата се откри малка стаичка. В средата й стоеше опушен метален пулт с множество екрани. Сноп кабели се виеше от пулта към масивен железен сандък. Рос придърпа удобното кожено кресло и се настани пред екраните. От меката им светлина синята му кожа добиваше зеленикав оттенък. Видя, че и последната енергийна клетка е почти изчерпана. Изключи транспондера, вече нямаше достатъчно мощност и никой нямаше да засече сигнала за бедствие. Свали внимателно кристалната топка от шията си, постави я в отвор на пулта и свърза кабелите, които бяха играли ролята на верижка. Влезе в менюто на бордовия дневник на крайцера „Синя звезда” и записа последните събития в паметта на кристала. Извади топчето и изключи вече ненужната машина.
Стана от коженото кресло и се върна в голямата стая. Бавно доближи изстиващата камина, разрови жаравата и за няколко минути успя да разпали хубав огън.
– Гори, гори, огънче – усмихна се замислено той. Измъкна от килера едра овнешка плешка и я метна право върху пламъците. Докато нахлузваше нагръдника си от титанови плочки, месото зацвърча и черен дим и смрад на изгоряло запъплиха към комина. Придърпа тежките остри брадви и слезе в тунела към изхода на хижата.
Снежната поляна гъмжеше от стъпки и начупени клонки. Бронираната фигура нарами оръжията си и закрачи тежко към гората. Откъсна с отривисто движение медальона от врата си и го захвърли в храсталаците. Не погледна назад нито веднъж.
Три милиона години по-късно – 13.03.2013 год., Хюстън
Джон се беше отпуснал небрежно в удобния офис стол и поглеждаше отегчено плазмения монитор пред себе си. Марсианската мисия на „Любопитко” вървеше противно гладко и роботчето беше открило поредната купчинка валчести камъчета. Изведнъж, докато механичната ръка нежно побутваше камъчетата, от купчината се търкулна искрящо, идеално сферично кристално топче.