Най-важната война
1.
Събота, 21 Април, 2057 година, 18:55 часа.
Двадесетгодишният Джон Смит от град Таскалуса, щата Алабама, извади сгънатия на две фиш от лотарията, остави го на масата и погледна нетърпеливо часовника си. Оставаха само пет минути. Включи телевизора. Течаха рекламите. Първата беше на прах за пране, който беше много по-ефикасен от обикновения прах за пране. Втората бе на риалити шоу, което предстоеше да стартира след месец. Следващите бяха на автомобили, мобилни телефони и банкови кредити. Но нито праховете за пране, нито риалити шоуто, нито колите, телефоните и кредитите интересуваха Джон Смит в този момент. За друго мечтаеше той – за мисията на Марс!
2.
Месец по-рано, на излизане от „Макдоналдс”, Джон Смит бе заговорен от двама униформени мъже. Бяха едри, силни, усмихнати и много учтиви. На гърдите им стоеше логото на Марс – стилизирано изображение на щит и копие.
– Извинете, Сър! Можете ли да ни отделите няколко минути? – запита го по-възрастният. Изглеждаше на около 35-40 години, с черна, на места леко посивяла коса и искрящи черни очи. Другият мъж беше десетина години по-млад, русокос, синеок, с ведро, всяващо спокойствие и доверие лице.
– Да, разбира се – отвърна Джон Смит.
– Аз съм сержант Марсън, Джеймс Марсън. Това е ефрейтор Ърл Прайс. Ние сме от Марсианския Полк на Човешката Армия на Мира.
Джон Смит не знаеше много за междупланетните събития. За малкото, което знаеше, се беше информирал от CNN – че покоряването на Марс е от изключително значение за почти изчерпалата своите водни ресурси Човешка Цивилизация, че местните диваци с примитивни схващания са пречка за просперитета на човечеството и че трябва да подкрепяме всячески Армията на Мира (наречена така без капка ирония), която се бори срещу тях.
– Аз съм Джон Смит. Приятно ми е – каза той вежливо. – С какво мога да ви помогна?
Сержант Марсън извади цветна брошура от джоба си и му я подаде. Джон Смит я разгледа набързо – карта на Марс, пейзажи на реки и долини и снимки на усмихнати войници.
– Сър, Войната за Марс е към края си. Вече сме завладели спътниците Фобос и Деймос. По-голямата част от планетата също е под наш контрол. Предстои обаче най-трудната битка – тази за връх Олимп. Марсианските диваци са се окопали и засега дават сериозен отпор. Все пак, макар и бавно, се приближаваме до крепостта на върха.
– А защо не ги нападате и по въздух? – попита притежаващият интелигентност малко над средната за човечеството Джон Смит.
– Организациите за защита на природата се възпротивяват остро на това. Твърдят, че от една страна това е забележителност, която трябва да бъде опазена и от друга, че бомбардирането и може да доведе до екологична катастрофа. Което е пълна глупост. Но знаете ги какви са политиците. Съобразяват се с всички от страх да не им падне рейтингът. В момента текат разговори между еколозите и Министерството на покоряването на Марс. Но мога да ви уверя, че дори и без помощ от въздуха, храбрата ни сухопътна войска може да се справи!
– Дано! – каза окуражаващо Джон Смит.
– Господин Смит – рече ефрейтор Ърл Прайс, – виждам, че сте патриот и че милеете за човечеството…
– Така е! – каза с гордост в гласа си Джон Смит.
– Е, в такъв случай днес е щастливият Ви ден, господин Смит. Срещу само пет долара можете да закупите билет за Марсианската лотария. Всеки месец един щастливец получава привилегията да се присъедини към Човешката Армия на Мира и да участва в историческата битка за връх Олимп.
Пулсът на Джон Смит ускори ритъм. Сърцето му заби лудо. Кръв нахлу в главата му.
– Благодаря ви много! Наистина съм поласкан. Не знам как да Ви благодаря…
– Виждаме, че сте достоен човек, господин Смит. Заслужавате това щастие. Вземете този билет!
Джон Смит подаде петдоларова банкнота и взе безценния билет в треперещите си ръце. Не можеше да повярва на късмета си. Той, Джон Смит, щеше да участва в творенето на история! Велико!
3.
И ето че дойде време за лотарията.
– Добър вечер, уважаеми зрители – обяви телевизионният водещ, – предстои компютърът да избере щастливеца, който ще се присъедини към Човешката Армия на Мира и ще вземе участие в битката за Олимп. Ще изчакам още малко, след което ще натисна това копче и на екрана ще се появи името на победителя.
Джон Смит гледаше като хипнотизиран бързо сменящите сe на екрана имена. Секундите течаха агонизиращо бавно. Ето че най-накрая водещият натисна копчето.
– Победителят тази седмица е господин Джон Смит от Таскалуса, Алабама. Да му е честито!
– Дааааааааааааааа! – изкрещя Джон Смит. – Да! Да! Да!
4.
Седмица по-късно облеченият в елегантна военна униформа (направена от най-добрия земен дизайнер) Джон Смит заедно с колегите си от ротата седеше в препълнената зала в лунната щабквартира. На подиума пред тях се качи генерал Уилям Питърс – снажен, мъжествен, достолепен джентълмен в началото на 50-те си години. Нагласи микрофона на нивото на лицето си, тъй като беше поставен малко по-ниско и започна мотивационната си реч:
– Привет на всички! – прогърмя гласът на генерал Питърс. – Вие бяхте избрани измежду многото желаещи да участвате в решителната битка за Марс. Надявам се осъзнавате каква привилегия и отговорност е това!
Последваха бурни аплодисменти и възгласи „Да“!
– Минахме през много трудности, сблъскахме се с много бюрокрация, трябваше да водим политическа война на собствената си планета. Слава Богу в крайна сметка лидерите ни взеха правилното решение и позволиха употребата на всякакви военни средства за превземането на Марс – и сухопътни, и въздушни.
Последва нова вълна от аплодисменти и нови възторжени възгласи.
– От хилядолетия хората са мечтали за Рая. Взирали са се в небето, писали са стихове, пеели са песни за този бленуван свят накъде далеч горе. Ето че мечтата на дедите ни е на път да се превърне в реалност. Планетата Марс предлага уникални условия за развитието на човешката раса. И не може един-единствен връх да е пречка за това. Мечтите на прадедите ни са по-важни от една планина.
Отново бе прекъснат от аплодисменти, този път някои дори станаха на крака и завикаха ентусиазирано с почервенели от вълнение лица.
– Искам да влезете в тази битка със съзнанието, че продължавате делото на дедите си и че осигурявате бъдещето на децата си. Размажете проклетите марсиански варвари!
Вече всички бяха на крака, ръкопляскаха и крещяха. Бяха горди от себе, горди да носят униформата си, горди от това, че ще убиват или бъдат убити за своята планета.
5.
Професор Кайл Кънингам, преподавател от Биологическия факултет на Лондонския Университет, почетен президент на Европейската Асоциация на Хуманистите и основател на Организацията за спасението на Марс, седеше на фотьойла в хола си и гледаше унило към телевизора. Предстоеше да стане свидетел в пряко предаване на една от най-глупавите и срамни постъпки в историята на човечеството – „Войната за Марс”. Изражението на лицето му бе мрачно. Гледаше с отчаяние в погледа си и от време на време поклащаше недоволно глава.
По принцип беше енергичен човек, дори може да се каже изненадващо енергичен за вече преклонната си възраст. Всичката си енергия обаче беше прахосал през последните десет месеца в опити да убеди политиците и военните, че бомбардирането на връх Олимп може да доведе до екологична катастрофа. Да, вярно е, че този вулкан бе неактивен, но другите вулкани в равнината Тарсис бяха активни и ако изригнеха, това щеше да се окаже фатално за „червената планета”.
Всъщност професорът не беше съвсем убеден в това. Съзнаваше, че при прецизно проведена операция другите вулкани можеше и да не бъдат засегнати. Но макар да имаше своите колебания като учен, като човек не можеше да приеме, че тази война е необходима и се бореше всячески да бъде избегната. Уви, неуспешно.
Срещите му с политици и военни се оказаха безуспешни. Неуспешен се оказа и опитът му да информира човечеството за евентуалното бедствие, както и да събуди съвестта му. Контролираните от правителството медии не го допускаха до ефира и страниците си, а малкото независими интернет сайта, до които имаше достъп така и не успяха да достигнат до широката аудитория.
Отброяването започна: Десет. Девет. Осем. Седем. Шест. Пет. Четири. Три. Две. Едно. СТАРТ!
6.
В замъка „Олимп” марсианските лидери се бяха събрали около кръглата маса в конферентната зала. За разлика обаче от „цивилизованите” човеци, които бяха оставили незачитащите чуждото мнение политици и военни сами да вземат важните решения, „примитивните” марсианци бяха допуснали в залата и философи, и интелектуалци, и религиозни дейци, и хора на изкуството. Настроението беше минорно. Наясно бяха, че не могат да спечелят войната и че краят е близо. Това, което обсъждаха, бе дали да задействат „системата за повсеместно разрушение”.
„Системата за повсеместно разрушение” беше имплементирана десетина години по-рано. При евентуална атака над планетата им и превземането или разрушаването на крепостта „Олимп”, президентът можеше да натисне „черното копче”, с което щеше да включи скритата в каньона Валес Маринерис в кратера Хелас Планиция апаратура. Оттам щяха да бъде отправени седем изстрела към седемте активни вулкана в равнината Тарсис. Отровената с химикали лава щеше да изригне и да унищожи Марс.
Шумът от куршумите и снарядите отвън нахлу в конферентната зала и предизвика тежки въздишки.
– Започна се – каза Клио Рара, водачът на Марсианската църква, и се прекръсти.
– Нямаме много време – обади се и Гир Сейпт, главнокомандващият Марсианската армия. – Нямаме нито въоръжението, нито числеността на земната войска. След по-малко от час всичко ще свърши.
Гир Сейпт беше млад, едва тридесетгодишен. И той, както и повечето от останалите около кръглата маса, беше получил образованието си на Земята. Всъщност допреди около тридесет години Марс нямаше армия. Дори нямаха думи за „армия”, „война” и „враг”. За тях те бяха непонятни. След като обаче започна културният обмен със Земята, човеците ги бяха убедили, че вселената е опасна и че имат нужда от отбранителни сили. Бяха им изпратили дори техни военни специалисти да ги научат на „изкуството на войната”, както те го наричаха. И ето че сега се беше стигнало дотам учениците да воюват срещу учителите си.
– Само едно нещо ме озадачава – продължи марсианският военен. – Земляните знаят, че разполагаме със „системата за повсеместно разрушение”, та самите те я инсталираха, но въпреки това ни атакуват… Дали пък нямат начин да се справят с нея?!
– Не мисля, че е така – каза Блир Кохей, един от най-авангардните марсиански философи. – Просто не вярват, че ще я използваме. Те много добре знаят, че това противоречи на религиозните ни и морални убеждения и че църковните и духовните ни водачи ще са против – при тези думи той погледна към марсианския религиозен лидер.
Клио Рара издържа няколко секунди погледа му, но в крайна сметка сведе глава. Въздъхна тежко и каза с тих, но въпреки това уверен глас.
– Не можем да унищожим планетата си! Не можем просто да взривим всичко. По този начин не взривяваме само Марс, взривяваме и душите си. „След нас и потоп!”, това ли е философията ви?! Личи си, че сте живели на Земята. Прихванали сте от техните егоизъм, безразличие и враждебност.
– Точно в това ще се превърне планетата ни, ако я предадем на човеците – обади се Корар Хаса – писател, един от най-уважаваните марсиански интелектуалци. – Попадне ли под тяхна власт, след време, до две-три поколения, и малкото останали марсианци ще бъдат покварени. Това ли бъдеще искаме за децата си?! По-добре да умрем.
– Не всички човеци са зли и коварни – намеси се певецът Хохо Вари. – Мога да ви уверя, че сред музикантите на Земята има много, които осъждат остро тази атака и въобще склонността на човеците към насилие и стремежа им към доминация.
– И аз съм следвал с много достойни земляни – обади се и художникът Боке Фарф. – Нека не ставаме крайни като тях и да поставяме всички под един знаменател. Не всички са изгнили.
– Така е! – включи се най-изтъкнатият марсиански социолог и психолог Перен Йома. – Не само сред хората на изкуството е така. И сред обикновените хора има много свестни. Проблемът е, че ги държат неинформирани и им промиват мозъците. Натрапват им „патриотизма” (още една внесена от Земята чуждица), измислят „справедливи каузи” и ги насъскват срещу поредния избран враг. Изпитано ефикасна тактика е, историята им го доказва.
В този момент компютърът пред главнокомандващия започна да писука.
– Разрушили са крепостните стени и в момента нахлуват в двореца – обяви той. – Време е да вземем решение.
Всички погледи се насочиха към президента Куей Жлан. До този момент той беше слушал мълчаливо. Но макар лицето му да оставаше безизразно, вътре в него, в душата му, бушуваха огньове. Той обходи с поглед останалите от Марсианския съвет, прокашля се и каза:
– Ние, марсианците, сме такива, каквито сме! Имаме наша си душа, наш си морал, наш нрав, наши си духовни учения, вярвания, въжделения и мечти. Не можем да се променим. Но ето че сега сме изправени пред угрозата да загубим една война. Война, която е жизненоважно да спечелим. В името на традициите ни, в името на философията ни, в името на дедите ни и най-вече в името на нашите деца. И войната, която имам предвид е не тази, която се води отвън, а тази, която в момента водим на тази маса. Ако натисна „черното копче”, това означава да стъпча всичко, което сме. А това е нещо, което не мога да сторя. Да, убеден съм, че земляните ще се отнасят зле с нас марсианците. Да, ще ни лъжат, ограбват и експлоатират. Но аз вярвам в нас. Вярвам в нашия дух. Вярвам в нашите идеали. И вярвам, че един ден справедливостта на тази планета ще възтържествува. Вярвам, че в крайна сметка доброто ще победи. Не! Няма да натисна „черното копче”!
В този момент вратата на заседателната зала бе взривена. Няколко бомби бяха хвърлени вътре. Гъст дим обгърна помещението. Земните войници нахлуха и започнаха да стрелят напосоки. Последва тищина. Постепенно димната завеса се вдигна. Всички марсианци бяха мъртви. „Мисия изпълнена. Повтарям. Мисията е изпълнена!” изкрещя в радиостанцията си водещият ротата офицер. „Разбрано – му отговори някой от другата страна. – Поздравления, сержант!”
7.
Четвъртък, 28 Април, 2107
Двадесетгодишният Джон Смит, трето поколение марсианец, и приятелят му Кора Клиф, коренен марсиански жител, седяха на два люлеещи се стола и гледаха телевизия. На връх Олимп течеше церемонията по случай планетарния празник, на който почитаха жертвите от Войната за Марс. Траурното шествие измина последните петдесетина метра и участниците в него, земляни и марсианци, положиха цветя пред паметника на загиналите. Последва химнът на Зерс (ЗемноМарсианската конфедерация) и издигането на зерския флаг. Остана последната част от ритуала – президентът на Зерс, губернаторът на Земята и губернаторът на Марс заедно натиснаха „черното копче”. Седем ракети се изстреляха в небето и се взривиха. При взривяването на небето се образува светлинният надпис „Заедно в мир” – мотото на Земномарсианската конфедерация.
Джон Смит се изправи, отвори бутилка шампанско, сипа пенливата течност в две чаши и подаде едната на другаря си.
– Заедно в мир – каза той и вдигна ръка за наздравица.
– Заедно в мир – отвърна Кора Клиф с усмивка.
След като отпиха от шампанското си, двамата приятели седнаха отново на столовете си и продължиха да се люлеят безгрижно и да гледат телевизия. Течаха реклами – на прах за пране, който беше много по-ефикасен от обикновения прах за пране, на риалити шоу, което предстоеше да стартира след месец, на автомобили, мобилни телефони и банкови кредити.