На кредит на Марс
Годината беше 2122, което ще рече, че нас от доста време ни нямаше. Земята бе претърпяла своите катарзиси, но търпяла човешката раса хилядолетия преди това, тя все още не се бе отказала от своето най-висше творение. Хората не бяха толкова лоялни и вече си проправяха път из недрата на космоса. Бавно, но стабилно човешкият вид слагаше отпечатъка си върху Слънчевата система, както го бе правил на собствената си планета поколения наред. Технологиите се меняха и напредваха, но човешката природа си оставаше същата.
В едно из предградията на територията на някогашния Пазарджик неонова обява премигваше и даваше червено-сини отблясъци на цялата сграда около себе си. Кварталът бе в по-комерсиалната част на населеното място, което не даваше основание за притеснение на Симеон, поне не и преди комендантския час. Делеше го една крачка до вратата на офиса, но все още не се усмеляваше да я измине. Не беше сигурен в подбудите си, които го докараха тук, но дори и без да ги разбира, той мълчаливо им се отдаде. Връщане назад имаше, тъй като не бе прекрачил прага на вратата, но не виждаше как ще се озове обратно в апартамента си просто така. Какво щеше да прави между четирите стени, молейки се климатизацията да работи и тази вечер. Той стоеше загледан все така във вратата, докато тя рязко не се отвори. Първоначално той се сепна, но успя в някаква степен да увладее вълнението си, породено най-вече от човека пред него.
Малката, закръглена физиономия на собственика на агенцията за космически имоти се прилепи към стъклото на входната врата. Очите му, уголемени от мощните лупи на очилата, успяха най-сетне да се фокусират върху Симеон. По лицето се изписа гримаса на задоволство.
-Заповядайте, заповядайте – с покорство в гласа собственикът на агенцията забута Симеон към креслото срещу бюрото си. Бъдещият клиент явно нямаше нито волята, нито желанието да покаже каквото и да било възражение – Казвам се Владимир Абрамов и ще бъда вашият агент по недвижими имоти за деня.
Подобни събития не бяха новост в света на Симеон. Като че ли целият живот бе преминал пред очите му, а през цялото време на младежа бе отредена второстепенна роля. Беше научен какви са желанията му, какви са мечтите му и какви цели трябва да има. Един безкраен кръг на вартелешката на съдбата, гледайки размазващите се очертания, минаващи на бърза скоророст из паметта му. Най-сетне беше решил да предприеме нещо собствено, нещо за което не бе научил от никого другиго, ако изключим, разбира се, рекламите във виртуалното пространство, които засипваха населението.
Марс, нов и непознат, далечен и мистичен – неговия следващ дом, ако всичко се развие, както си го беше представял. Малка къща на новата колония, нов старт, даващ всичките възможности, които не бяха достижими за него тук на Земята.
-Е, как мога да ви помогна, млади човече – каза срещу него, собственикът на агенцията, в която се беше озовал.
-Интересувам се от имоти на Марс – каза Симеон, но не си бе представял изричането на точно тази фраза. Той очакваше, че при изказването на глас на своите намерения, целият свят би утихнал.
Въпреки това думите оказаха влияние на мъжа, седящ в креслото зад превзетото от хаус бюро, тъй като нищо не издаваше, че в момента той диша. Всъщност невидимият наблюдател би се закълнал, че нейде наблизо отеква шум от отваряне на касова машина.
-Марс…-промълви собственика на агенцията за недвижими имоти, сякаш изпитваше ояинение от произнасянето на чези четири букви.
-Да – отвърна Симеон, който не намери какво може да добави.
-Чудесно, просто чудесно. Предлагаме различни възможности и парцели по цялата повърхност на планетата. Имаме отстъпки за закупуване на цели плата, а намаленията за кратерите стигат до петдесет процента в зависимост от диаметъра им – усмивката от лицето на малкото същество с големите очила не падаше от лицето му.
-Аз по-скоро искам да направя само предварително запитване – изрече Симеон, което предизвика физиономия на отвръщение в неговия събеседник, сякаш тази комбинация от думи не беше просто вулгарна, а едва ли не сатанийска.
-Проучване значи…-Абрамов потъна още по-навътре в кожения стол, който видимо бе създаден за хора с тройно по-голям ръст.
-Да…такова…защото, нали, не съм напълно сигурен.
-Та какво се чудиш, моето момче – подвзе агентът на недвижими имоти. – Та това е най-големият хит на пазара. Огромни неразработени територии, нови възможности за развитие, това е цял нов свят. Всички младежи се натискат за там, партито тече нон-стоп.
-Наистина ли?
-Бих ли те лъгал, синко? – примига агентът с малките си, ококорени в някаква степен невинно очи.
-Нон-стоп купон?
-Естествено, 687 дни в годината, близо 25 часа в денонощието. Представи си възможностите… – посочи мъжа и отправи взора си в тавана, сякаш там бяха обрисувани моментите от бъдещето.
-Също се интересувам от начините за заплащане.
-Заплащането не е най-важното нещо, тук говорим за едно ново начало, за необятни възмоности…Но наистина, нека се спрем на заплащането.
По лицето на Абрамов се бе изписала широка усмивка, която той смяташе за будеща доверие. Всъщност тя будеше много неща, но доверието никак не бе сред тях.
-Моите възможности са ограничени.
-Спокойно, синко! – агентът се бе приближил до клиента си, като сложи покровителски ръка на рамото му. – За миг не си ми изглеждал, като човек, който би имал възможност да плати в брой или пък да ипотекира настоящото си жилище. Нямаш такова предполагам?
-Имам квартира…
-Честито! Та, нека обсъдим опциите ни. Как са бъбреците ти?
-Моля?! – капка пот се спусна по челото на Симеон.
-О, питам за това, за Марс де. Знаеш, тези пътувания из космоса…Но да не се отплесваме! Настроен ли си положително към кредитите?
-Ами, да, защо да не.
-Е, имаш късмет, аз съм и лицензиран представител на „Първа Междупланетарна Банка” – при което Абрамов пъхна набързо лист хартия под лицето на клиента си, навярно удостоверението му за упоменатата длъжност.
-Трябва ми само подпис тук, тук и тук.
-Но не сме се договорили за цената и местоположението на имота.
-Не е време за пазарене, момко. Знам всички номера и не можеш да ме прекараш. А в тази динамична икономическа среда с тези промени на пазарите, не би рискувал покачване на цената, нали?
-Не бих – с уплах отговори Симеон.
-Ето, виждаш ли? Тогава подписвай, за да се сдобиеш с кратера Симеон Карлов – не звучи ли величествено.
Наистина така звучеше за бъдещия притежател на имота, който под влиянието на момента подписа документа без да погледне и дума, а какво остава за цифра. Като на магия той напусна офиса със снимка в ръце, която го уверяваше, че това е новият му имот.
Щастлив той се прибра и излегна в леглото си, като изключи част от мониторите в стаята. Усмивката му все още се очертаваше на лицето му, но изведнъж, както често става, съмнения започнаха да терзаят душата му. Какво всъщност стана? Как така той подписа нещо, без да уточни никакви подробности? Не разбираше, какво точно се бе случило и как бе подписал документ за кредит, като в замяна бе получил снимка на кратер и шепа бързо изтреляни думи.
Симеон искаше да стане и отиде до офиса още на мига, но съзнаваше, че никой не би му позволил да се разхожда по време на комендантския час. Въртеше се в леглото, а стомахът му се бе свил на топка – нямаше и помен от усмивката.
Сутринта не можа да пристигне и секунда по-късно. Изтезаван от мислите си, от всички негативни сценарии, Симеон нервно движеше коляното си нагоре-надолу, сърбайки чашата си горещ шоколад. Погледът му бе вперен в стенния часовник, сякаш с помоща на волята си, щеше да накара стрелките му да се въртят по-бързо. Не изтрая още дълго и наметна палтото си в подготовка за излизане. Едва не падна, докато връзваше едната си обувка, но се строполи при слагането на втората, защото звука от интеркома го изплаши.
-Дааа- каза той, гледайки навън през визьора към двамата мъже пред вратата му.
-Симеон Карлов, ние сме от „Междупланетарната агенция на реда”.
Думите шокираха младежа, тъй като той никога не си бе имал вземане-даване с властта и бе изключително доволен от този факт. Въпреки това, а и главно поради липса на избор, отвори вратата с душа, изпълнена с фатализъм.
-Заповядайте – покани мъжете, които се настаниха на малкия диван във всекидневната му. – Ще желаете ли нещо за пиене, има горещ шоколад.
-За съжаление трябва да откажем, тъй като нямаме излишно време за губене – отказа мъжа, за видимото съжаление на неговия партньор. –Тук сме, за да говорим за вашия…кратер.
Симеон се строполи в креслото зад себе си. Безсънната му нощ бе някъде далече в миналото и не изглеждаше толкова неприятна в сравнение с неочакваната визита. Все пак той събра сили и изрече:
-Слушам ви.
-Както казахме, интересуваме се от вашия кратер и по точно от закупуването му.
-Мога да обясня – започна Симеон.
-Да?
-Всъщност не мога – призна си младежът.
-Не става въпрос за обяснения господин Карлов, а за пари, адски много пари – влючи се в разговора втория мъж, на когото бе направено знак, че мълчанието му би било далеч по-ценено.
-Моят колега иска да каже, че Независимото правителство иска да откупи вашия имот и то на добра цена.
Лицето на Симеон в момента можеше да представлява чудесен, нагледен пример за думата слисан. Преди миг той бе готов да бъдат хвърлени срещу него обвинения от най-разнообразен характер, а ето че сега му предлагаха пари срещу нещо, което никога не бе виждал.
-Разбирам изненадата ви – продължи агентът от „Междупланетната агенция на реда”. – Та вие притежавате имота не повече от ден, а ние идваме с предложение да го откупим от вас, на двойна цена.
Младежът все още даваше смисъл на думите. Той нямаше понятие от платената от него цена, а сега му предлагаха двойна такава в замяна на неизвестното място на неизвестната все още за него марсинаска повърхност.
-А защо сега? – попита той, което накара гостите му да се спогледат.
-Закупуването на парцела ви го вкара в регистрите. Преди това не беше известен собственикът и нямаше начин да се свържем с него, но след вчерашната ви покупка и вписването ви в кредитните регистри…
-Продавам го – прекъсна ги Симеон.
-Наистина ли? Това е чудесно! В такъв случай се нуждаем от подписа ви тук, тук и тук, за да можем да изпратим парите в сметката ви.
Мъжете напуснаха апартамента по бързия начин, по който бяха дошли. Симеон беше стъписан, тъй като животът му до този момент не познаваше подобна динамика. Той поседя за миг и се опита да даде смисъл на станалото. След като не успя, той взе кардиналното решение да не се преселва никъде, като живее живота си по установеното русло. Животът на Земята не бе толкова лош, а с пълна банкова сметка щеше да е още по-приятен.