Миризмата на скафандъра
Миризмата е просто убийствена. Това е най-тежкият ми курс до Марс. Усещам я с всяка своя пора, прониква от връхчетата на ръкавиците до покритото с тънък слой плесен стъкло на визьора. Вчера се опитах да го почистя, но системите за вътрешна циркулация са задръстени. Охлаждащата течност е загубила вискозитет и в нея пълзят пълчища микроорганизми, колонии бактерии пъплят във въздухопроводите и изпълват цялото ми същество. Ако можех да се изкашлям, бих избълвал облак жълтеникави червейчета, анаеробна сган, която ще се сгърчи в смъртна конвулсия при допира си с въздуха и ще се разпадне на воняща каша с висок биологичен риск. Но не мога.
Температурата също се покачва, бавно, но неумолимо. Намалих количеството кислород от 16 на 12 процента, една от малкото функции, които продължават да действат безотказно и поне за известно време забавих процеса на гниене. Нищо обаче не мога да направя за влажността и навсякъде плъзнаха зеленикави петна сулфхемоглобин. В базата ми данни недвусмислено е отразено, че се появяват когато процесът на разлагане се прехвърли от дебелото черво върху стената на коремната кухина. Но изобщо не се споменава как ужасяващо смърди. Миризмата е просто убийствена.
Повърхностните мехури започнаха да се пукат. Не мога да определя дали е причинено от повишеното налягане на гнилостните газове, или от неминуемото отслабване на епидермалната еластичност. Пълни са с някаква кафеникава течност, кървениста и с голямо съдържание на азот. Няма нужда да обяснявам как вони. Почти нямам полезен ход, разполагам единствено с ограничени количества сяра, които опитах да смеся с азота, за да получа нитрид, който според информационната банка има донякъде свойства на метал. Наистина, дори установих известна елекрическа проводимост. Проклетият нитрид обаче също мирише силно. Натрапчиво. Задушаващо…
Подуването също скоро ще се окаже сериозен проблем, макар да имам пространствен аванс от около осем процента. Това са към шест хиляди милилитра, които вече почти на две трети са заети от газове и тъкани. Нямам възможност да определя каква точно кубатура мога да спечеля, ако пренасоча част от количеството към вече ненужните кислородни резервоари. Притеснявам се и от стазата между вътрешното и външното налягане, не мога да си позволя да разхерметизирам точно сега, това със сигурност ще ме унищожи.
Появиха се някакви гъбички. Секретират сивкава течност със, сетихте се, остра воня. Мазна и лепкава, с консистенция близка до тази на боровия вазелин, или поне така показа предварителният анализ. Бързо стигнах до причината за появата им, излезли са от обичайната си латентна фаза поради взаимодействие между две бактерии, които в нормална ситуация не осъществяват контакт. Добрата новина е, че имат много кратък жизнен цикъл, след което ще оставят единствено кафеникава маса с висока токсичност, но без мирис. Толкова ми е приятно, че ще го повторя още веднъж – без мирис. Справочната литература е повече от категорична…
Мастните тъкани също започнаха да се разлагат, отделя се изненадващо сериозно количество глицерин. Интересно, реагира бавно с калциевия сулфат, с който е обработено челното стъкло. Вероятно процесът се катализира от гъбичните колонии, защото не мога да намеря достъпно описание на нещо подобно. Визьорът загуби прозрачността си и външната видимост е намалена до минимум. Образувалото се вещество е силно абразивно, груби резки и неправилни бразди осейват цялото стъкло. Поне там, където не е покрито с жълтеникава плесен. Проучванията ми донесоха интересна информация за калция. Изглежда, най-високото си съдържание в растителния свят достига в сусама. Не разполагам с нищо такова в момента, но го препоръчвам горещо. Ако може да се вярва на източниците.
Изчисленията показват още 46 часа и 22 минути при енергоспесяващ режим на пътуване до кацането в базата Марс – Изток 14. Почти две денонощия, колкото и условно да е подобно определение за времето в създалата се ситуация. Попаднах на интригуваща монография по съдебна медицина, кой-знае защо останала в базата данни, използвана в курс за обучение на служители в космическата сигурност от седемдесетте години на миналия век. До известна степен ми помага да поставя оставащите часове в перспектива, имам някаква представа какво да очаквам, макар условията да се твърде специфични.
Включих вентилацията на максимум, но във вътрешен цикъл, за да не загубя високата температура. Според прочетеното така ще стартирам процес на мумификация, който би трябвало да спре миризмата.
Пълен провал. Гъбичните колонии проникнаха в автономния енергиен център на климатроника и стопираха електролитния процес в нанотръбите. Ще трябва официално да предложа да се обмисли замяната на свръхкондензаторни батерии с традиционните химически. Изчисленията ми показват, че увеличението в обема от 183 процента е напълно енергийно оправдано при полети с продължителност под две седмици.
Разполагам с известно количество широкоспектърен антибиотик под формата на пудра, който се използва при открити рани, причинени от липсата на движение. Приложих 1000 милиграма в най-голямото гнездо анаеробни бактерии в меките тъкани около ушите и носа. Първоначалният ефект беше обнадеждаващ, поне намалих с две трети скоростта на размножаването им. Смятам, че в добавка е непрекъснато намаляващата хранителна среда, ще успея да се избавя от тази напаст.
Предизвиках някаква форма на аргирия, епидермисът започна да се ответява в синьо, отлагат се сулфати и сулфатни соли. Разбира се, всичко това е съпроводено с остра миризма и видимо отделяне на синкаво-зелени газове с разширяващ се обем, от които няма как да се отърва, след като вентилацията остана заяла във вътрешен кръг. Гниенето продължава с очакваните темпове, вместо желаната мумификация обаче стартира остро сапуниране, вътрешните слоеве на дермата реагират с магнезия в костите. Още един процес, в чието описание трябва да се добави, че е свързан с изключителна воня.
Остават 3 часа, 16 минути и 44 секунди до края на полета. Това със сигурност е най-тежкото ми пътуване до Марс, а съм извършил точно 187 курса. Отказали двигатели, астероидни потоци, резки загуби на налягане, преживял съм всичко. Дори пристъп на биполярно разстройство от член на медицинския екип на кораба, който заби форцепса си в лявото око на капитана. Ако не вярвате, имам го на запис, вижте как точно се пръска склерата…
Наричам се ЦТХ-119, автономен, универсален скафандър за къси и средни разстояния с щурмови вал и двойно предназначение. Лейтенант Василий Блашчиковски потегли в мен на единичен курс Земя – Марс в 10:00 на 21 октомври 2046 г. Точно осем часа и четири минути по-късно загина поради скупване на аневризъм в левия фронтален мозъчен лоб. Случи се мигновено, не можех да направя нищо. Сега гние и мирише ужасно. Гние в мен. Това е най-ужасният ми полет до Марс…