Марш обратно на Марс
В едно жежко лятно утро в двора на бай Коста Кибритлията се приземи не друго, а истинска летяща чиния. Една такава обла, черна и лъскава, точно както биха ги рисували в детските книжки, ако в детските книжки се разказваха приказки за извънземни. Та въпросното чудо на галактическите технологии кацна не особено елегантно – да си кажем правичката, по-скоро се разби – баш насред лехата с лютите чушлета, голямата гордост на бай Коста (специална селекция, сам си ги беше култивирал и отгледал от ей такива семчици). И сега тая ми ти летяща чиния да вземе да се изръси право върху тях и без време да ги направи на лютивка! И с цялата си наглост, току пред погледа на гордия селекционер, който тъкмо беше излязъл да нагледа питомците си и да ги поосвежи с маркуча.
Ударната вълна отвя капата и разроши перчема на бай Коста, за който той се грижеше почти толкова отдадено, колкото за своите чушлета, и всяка сутрин усърдно приглаждаше с щедро наплюнчен пръст. Завладян от справедлив гняв, собственикът на поругания перчем се запъти към новоизтърсилата се черна машинария, като пътьом предвидливо захвърли маркуча и нарами сопата. Точно беше стигнал до лъщящия ръб и се канеше, ей така, за всеки случай, да го халоса мъжката, отстрани със скърцане се отвори един люк… и от космическия кораб изскочиха две – никога няма да познаете – малки зелени човечета. Да, именно, от онези с големите очи и антенките, точно както биха ги нарисували в… сещате се. При вида на пришълците бай Коста далеч не се опули, не побягна с писъци, и дори не му дойде на ум да се просне по очи и да моли извънземния разум за милост. Само вдигна още по-високо сопата.
– И-и-ид… – запелтечи едното зелено човече, а големите му очи бяха станали двойно по-големи при вида на надвисналата над антенките му заплаха.
– Иска да каже, че идваме с мир – услужливо се включи и втория дребосък.
– Мир значи, а? – процеди през зъби бай Коста. Заради тия проклетници любимите му чушлета вече почиваха в мир. – Ще ви дам аз на вас един…
– Чакай де, чакай! – изпищяха в един глас човечетата и отскочиха от пътя на сопата точно преди да ги сполети участта на лехата с чушлета.
– Така ли посрещате вие земляните гости от чужда планета? – възмути се по-нахаканото. – Да ви имам обноските…
– Хич не ме е еня, ако ще и от Луната да падате! – сопна се бай Коста. – Как можахте баш в моя двор, мътните да ви вземат!
– Не падаме от Луната, а от Марс. И всъщност изобщо не биваше да падаме, ама антигравитационният модул в последния момент сдаде багажа.
– От Марс, тъй ли? – ни най-малко не се впечатли нашият герой. – И като сте от Марс, как така плямпате по нашенски?
Извънземните отегчено се спогледаха.
– Ама ти в кой век живееш? За телепатия не си ли чувал?
Бай Коста само вдигна вежди. После размисли и вдигна и сопата – един вид, я веднага всичко да си кажете, щото…
Аргументът му начаса беше уважен.
– Можем да говорим на какъвто език пожелаем – обясни припряно първият чуждопланетен обитател, – понеже умеем да проникваме в съзнанието на събеседника и да извличаме цялата необходима информация, включително…
– С други думи, влизаме в главата ти – намеси се вторият, – и си взимаме, каквото ни трябва, в случая езика. Братлето все се хвърля на сложните думички, пък аз…
– Ясно, ясно – прекъсна бай Коста лекцията по лингвистика, а на ум си каза: „Шмекери с шмекери, от Марс ми били… Телепатия чушки, сложили едни зелени костюмчета и си мислят, че ще ме преметнат. Ама бай ви Коста не е вчерашен!“ После изведнъж му хрумна страшна мисъл. Конкуренцията! Ама разбира се! Искаха да саботират представянето му на ежегодния Панаир на лютата чушка в Павликени!
Внезапното прозрение възпламени с нова сила поуталожилия се гняв на бай Коста.
– Извънземни, а? От Марс, а? – крещеше той и подчертаваше всяка дума с мощен размах на сопата. – И как ще сте от Марс бе, безобразници такива, като на Марс живот няма? Дошли да ми разправят приказки от Хиляда и една нощ! Марсианци вятър! След малко да не ми доведете и Дядо Коледа? На друг ги пробутвайте тия бабини деветини!
Бай Коста млъкна за секунда, за да си поеме дъх, но събеседниците му бяха твърде заети да залягат зад летящата чиния, за да се включат в разговора.
– Само дечурлигата още вярват във феи, дракони и марсианци! – поднови тирадата си разлютеният домакин. – Марсианци! Пфу! – изплю той последната дума, сякаш нагарчаше. – От сума време откриха, че на тая планета освен камънаци и прахоляк, друго няма! Вода няма, чувате ли? Значи, и марсианци няма! А вие сте едни долни лъжци, дошли да ми съсипят чушлетата!
На „долните лъжци” вече им беше ясно с какво бай Коста е заслужил прякора си и отдавна се бяха отказали да призовават към междупланетно сътрудничество. Сега само се молеха мерникът му внезапно да не се подобри.
А разяреният землянин млатеше ли, млатеше със сопата де що свари – космическият кораб благородно обра по-голямата част от ударите – и не спираше да нарежда:
– Навлеци безподобни, я да ми се махате от главата! Марш обратно в дупката, от която сте изпълзели!
Заслепен от ярост, покрусеният бай Коста внезапно се препъна в развързаната връзка на обувката си и се пльосна по очи в лехата с краставичките – другият му любим зеленчук, с който пък достойно се представяше на традиционното Изложение на корнишона в Костинброд.
Ненадейното му сгромолясване доведе до две неща. Първо, осигури на нежеланите гости нужната пролука и те, без да се туткат много-много, скокнаха в летящата си чиния и за нула време се превърнаха в черна точка сред безоблачното лятно небе. (Антигравитационният модул явно беше решил да се смили над тях и отново проработи.) Второ, и далеч по-важно, безценните краставички на бай Коста вече правеха компания на чушлетата му на едно по-добро място, а сто и трийсет килограмовият им собственик горко оплакваше загубата на цялата си реколта за сезона… и от време на време ядно замахваше със сопата по посока на изгубилата се от погледа летяща чиния:
– И да не сте посмели да се върнете, ей!
Не посмяха. Всякакви опити за контакт със Земята от марсианска страна бяха официално прекратени. Че знаеш ли, другия път можеше да попаднат не на любител на зеленчуци, а на колекционер на картечници, и тогава…