Магистрала до Марс

Магистрала до Марс

В светлите времена, хората са склонни да гледат по-скоро към бъдещето, отколкото към миналото. В светлите времена настоящето е само функция от бъдещето, защото то е цел, а не мистерия. Все пак, няма как да построиш стълба до небето, ако основата ти не може да си напише името… образно казано разбира се, но предполагам схващате за какво иде реч. Именно затова учебните заведения в системата на Министерството на образованието започваха интеракция с децата още в тяхната най-ранна възраст и, кооперирайки си с родителите, се грижеха подрастващият землянин да израсне в най-добрата и удовлетворена възможна версия на себе си. Още при постъпване в системата, на всяко дете се назначаваше личен ментор, представител на министерството, който да следи развитието му, да му предава по подходящ начин необходимите за процъфтяването му знания и да го напътства. Основната цел на учебните занятията беше да се анализира потенциалa за развитие на младите земляни – вродените им таланти, заложби и способности.

Когато Филип навърши седем години, – това беше времето необходимото да се проведат всички пробни тестове, генетични съпоставки и психофизически изследвания, – Системата за анализ на данни определи трите потенциално най-продуктивни за него сфери на развитие, степенувани по предварително изчислен коефициента за евентуална успяваемост (по-известен като ПИКЕУ): физика на елементарните частици, философска логика и сладкарство. Оттук натам изборът беше в негови ръце. Филип трябваше да мине първата част от курса на образование и в трите Гилдии, отговарящи за съответните направления, след което да избере в коя се чувства най-на място. Всяка обществена, интелектуална, промишлена, културна и тем подобна сфера, си имаше гилдия, която се грижеше, освен за всичко останало, и за обучението на бъдещите си членове. Ако все пак в последствие на Филип му се приискаше да се занимава с нещо друго, да бъде професионален велосипедист например, никой нямаше да му пречи. От него се очакваше само по най-удачен начин да съвместява новоизбраната си дейност, с една от тези, за които го бива. Дори, ако пък успееше и да докаже, че потенциалните му качествата като велосипедист по някаква причина не са прихванати от системата и той е по-талантлив на колелото, отколкото в лабораторията да кажем, можеше, ако желае, да бъде официално освободен от другите си задължения и да се отдаде на това, което му е приятно. Важното, в края на краищата, беше всеки да изпълнява ролята си в обществото по най-добрия възможен начин, а беше доказано, че това може да се случи само когато знаеш какво правиш и го правиш с внимание… а да го правиш и с любов много помагаше. Затова и в Обединените Континенти на Планетата Земя всичко беше безплатно, стига да даваш своя принос за обществото и да действаш по призванието си. Терминът „работа“ рядко се използваше, защото психолозите бяха доказали, че в миналото тази дума е натрупала отрицателни конотации и употребата й склонява хората към леност, убивайки у тях всяко желание за каквато и да е дейност. Извършеният труд, съответно, не се заплащаше, но същото важеше и за консумативите. Някой някога като по чудо беше осъзнал, че ако хората във всеки един момент могат да получат, каквото и да пожелаят, концепцията за притежанието става напълно безсмислена за тях. Да не говорим, че резкия спад в масовото производство на излишни неща осезаемо беше облекчил дейността на Програмата за целесъобразно управление на ресурси. Изведнъж хората бяха получили възможност да се занимават с много по-важни неща от това да си броят парите, като например да посещават позабравената Луната по-често, да прекарват време с децата си и какво ли още не. Но да се върнем на Филип.

Личният ментор на Филип от Министерството на образованието, Рея, го посъветва да се ориентира към първия избор на системата, защото статистиката доказваше, че в 99% от случаите, този избор гарантира житейски успех на субекта. Макар и само с десет години по възрастна от Филип, Рея беше крайно амбициозната и непоколебимо се уповаваше на собствената си логика и праволинейност. Системата беше отредила първо място на менторските й умения и доверието на Рея в правотата на този избор беше затвърдено от впечатляващия успех, с който премина обучението й в Гилдията на общопрактикуващите ментори. Филип обаче нямаше особено доверие в компетентността й, защото му се струваше, че тя, въпреки самоувереността си, е подозрително млада, освен това намираше за обидна липсата на лично отношение в статистиката (макар и все още да не беше съвсем наясно какво точно е статистика), в следствие на което той реши да се довери на стомаха си и това, че беше закусвал чудесна бананова торта, определи бъдещето му.

Петнайсет години по-късно Филип заемаше най-престижната длъжност сред всички възпитаници на Гилдията на чревоугодниците. Той имаше сладкарница на Луната. Там, разбира се, имаха спешна нужда от добри торти, а никой не измисляше по-великолепни рецепти от тези на Филип. Но простете ми, едва ли знаете за Луната. Там се намират Лунните минерални бани, най-добрият санаториум в Обединените Континенти на Планетата Земята… е, почти, все пак е на Луната. Както е известно, лунните бани са много по-здравословни от слънчевите, а кое място би могло да бъде по-подходящо за лунни бани от на самата Луна? Благотворното им действие беше част от терапията предписвана на всички граждани на Земята със емоционални, психически, подсъзнателни,  хипохондрични и какви ли още не смущения. С други думи всички лунатици се лекуваха на Луната. Сладкарницата на Филип се казваше „Лунни хапки с глазура“ и на никого не му пукаше за нелепото й име, поради простата причина, че всичко, което можеше да се изяде в тази сладкарница, беше умопомрачително вкусно. Филип не бе от най-дружелюбните сладкари, но това също не минава за кой знае каква пречка, когато устата ти е претъпкана с торта, пък и лунатиците вероятно са хората най-толерантните към чуждите странности. На Филип му харесваше да е сред тях, защото не се налагаше да се държи „светски“ и да се прави, че му е приятно да си говори с безинтересни хора – тук всички бяха интересни. Това го правеше щастлив, а и му спестяваше излишни усилия. Затова, когато получи Поканата за участие в Континенталната космическа програма, за пръв и последен път му се отяде торта. Мина му бързо разбира се, но горчивият вкус остана и дори прочутите бананови мъфини с лунен крем не можаха да го заличат часове наред.

„Поканата“ беше по-правилно да се нарече призовка, защото „поканеният“ нямаше право на отказ. От Министерството на космическите дейности се бяха спрели на заглавието „Покана“, единствено защото държаха на любезния тон в кореспонденцията си. Като се замисли, Филип беше забелязал, че броят на космонавтите, посещаващи Лунните бани, бе нараснал главоломно през последните няколко години, но не вярваше, че някога ще останат чак толкова малко от тях, че да дойде и неговият ред в списъка. Както всеки, в чийто ПИКЕУ присъства някаква физика, той беше в списъка за Космическата програма, но никак не му се занимаваше с летене, покоряване на нови територии и разни такива щуротии. Той просто искаше да прави торти. Примиряваше се с факта, че работи на Луната, въпреки че е в космоса, единствено защото, както споменах, наистина му харесваха лудите хора… Пък и спрямо останалата част от космоса, който е доста широко понятие, Луната си беше почти на Земята. Филип разчиташе на доброто си положение в Гилдията на чревоугодниците, където имаше статут едва ли не на рок звезда, и затова вярваше, че ще бъде уважена заявката му на абсолютно нежелание да го пращат където и да е. Но въпреки това Поканата стоеше на масата пред него. Той я смачка и я хвърли в кошчето, но това явно не помогна – на следващия ден в Лунните хапки пристигна изпратеният от Гилдията заместник-сладкар. Филип разбра, че работата е отишла по дяволите. Чувстваше се все едно напуска собствената си кожа, за да се премести в тялото на нещо тъпо, непознато и далечно, което страда от невродермит – така изглеждаше необятният космос в очите на един сладкар.

Филип седеше отегчен до смърт в Лунната гара и чакаше своя ред за проверка, инструктаж и оборудване, за да бъде настанен в совалката. Откакто отвори Лунните хапки не се беше прибирал до Земята и беше забравил колко бавна и тромава е системата за придвижване. Явно добрите хора от Министерството на космическите дейности бяха заети с други неща, защото, имайки предвид натоварения трафик към Лунните минерални бани, беше крайно време да се направи нещо по въпроса с пътуването. Дори му дойде наум, че сигурно затова хората посещават санаториума толкова често – дори да се излекуват, процедурата по завръщането нямаше как да не ги подлуди наново. Е, Филип поне си имаше занимание за из път. От Министерството му бяха изпратили многочасова мултимедийна презентация, състояща се от кратка история на Космическата програма, подробно описание на проекта, в който е включен, и график на подготвеното му обучение. Той не беше очарован от мисълта за предстоящите часове облъчване с данни, но, имайки предвид, че заминаването му беше неизбежно, а той не беше запознат ни най-малко с това до къде е стигнало човечеството с космическата си дейност през последните 20 години, вероятно информацията щеше да му е от полза.

Общо взето това, което Филип запомни от цялата работа, беше, че след доста главоблъскане, множество опити и изследвания и известно количество изпратени роувъри, хората бяха достигнали до знанията и технологиите необходими, за да се поддържа живот на Марс. Захлупен под така бленувания от човечеството купол със самостоятелна атмосфера, успешно беше построен Еквирия – първият експериментален град на друга планета. Името му било вдъхновено от древноримските тържества в чест на бог Марс, защото града символизирал успеха на човешката мисъл в състезанието й със самата себе си… или нещо подобно. Доколкото Филип разбра, захранването на града и поддържането на атмосферните условия се осъществяваше посредством мощни биореактори, представляващи нещо като високотехнологичен еквивалент на земни гори, отглеждани в гигантски саксии. При успешно функциониране на пилотния проект, се очакваше да се изгради система от подобни градове и постепенно да се достигне до облагородяване и залесяване на мащабна част от повърхността на Марс, където една избрана част от човечеството да заживее щастливо. Да, обаче се беше оказало, че да пратиш на Марс група високо образовани, физически здрави и изпълнени със желание за прогрес хора е много по-лесно, отколкото реално да ги заселиш там. Отначало всичко вървяло по план, но скоро се появила една непредвидена подробност. Когато преодолеели първоначалния ентусиазъм, възстановили се от, хм, да го наречем „културния“ шок и успешно се адаптирали към условията за живот на Марс, а именно месец и половина след пристигането им, всички космонавти от мисията изпаднали в непреодолима депресия, срещу която нищо не помагало. Предполагало се, че не трябва да се случва така, все пак били минали всевъзможни обучения и тестове, а финалният етап от подготовката им на Земята протекъл в точно копие на космическия град, където условия на Марс били симулирани до последния детайл. Е, явно учените пропускали нещо, защото въпреки това депресията на „новодомците“ била факт. От Министерството сформирали нов екип, след това друг – все пак желаещите да са първите заселници на Марс не били малко, – но не след дълго всяка мисия завършвала в Лунните минерални бани, където астронавтите за неопределено време се лекували от остра маниакална депресия. След възстановяването си, всички до един заявявали желание да се върнат на Земята и да се занимават със земеделие, животновъдство или риболов и никога повече да не се отдалечават в радиус от двайсет километра от родното си място. Всички до един. Учените не можели да установят причината за тази тревожна тенденция, но упорито изпращали групи ентусиазирани космонавти, които вярвали, че ще са първите различни. Уви! След един определен момент имало реален изглед скоро да свършат годните за изпращане в космоса жители на Земята, а да не говорим, че в безпомощността си голяма част от екипа на Министерството на космическите дейности също били на ръба перманентно да се преселят в Лунните бани. Горе долу така се стигнало до групата от космически неудачници, част от която на Филип му предстоеше да бъде.

В Обединените Континенти рядко се говореше за административните институции. Може и да ви се стори странно, но, когато една такава система функционира адекватно, дейността й дори не се забелязва от обществото, както примерно никой не злослови по отношение на функционалността на Слънчевата система, да кажем. Благодарение на поредицата провалени мисии до Марс обаче, Министерството на космическите дейности беше особено актуална тема, истински прецедент в историята, и всичките му служители, особено тези от Космическия център към земната Еквирия, бавно, но сигурно, изпадаха в тиха паника. Именно затова, когато пристигна в Центъра, Филип беше посрещнат от екип полуотчаяни учени готови на всякакви компромиси само и само да заселят някого на Марс. Поканиха го на уводна лекция, която вероятно трябваше да е един вид тържествена церемония по посрещането, но гореспоменатите обстоятелства и фактът, че се провеждаше за n-ти път, я обричаше на нервното и пред-апокалиптично състояние, в което я видя Филип. Уведомиха бъдещите първенци на човешкия род, че им предстои ускорен курс на обучение, защото, освен че всяка Гилдия покриваше минималните изисквания на Космическата програма, при дадените обстоятелства от Центъра преценили, че подготовката явно не е от първостепенно значение за постигане на желаните резултати. Последва и неособено вдъхновяващата реч на ръководителя на проекта, обобщаваща че е дошъл моментът да пратят случайна група от обикновени хора и да се надяват на най-доброто. Разбира се всичко било напълно безопасно, Еквирия била чудесно място за живеене, а тях ги очаквало светло бъдеще и сигурно място на пиедестала на човешката история – разните такива стандартни празни приказки. През цялото време Филип, който вече беше започнал да се депресира, си мислеше единствено за това колко хубаво ще бъде, ако, когато мисията им се провали и го пратят да се лекува на Луната, му позволят да си остане там и да страда на спокойствие в сладкарницата си.

Обучението беше насочено към максимално за ограниченото време развиване на способностите на бъдещите астронавти. Годините в сладкарската професия не бяха простили на Филип и макар и да не беше със „стройния“ профил на полегнала панда, му отне доста време да влезе във форма. Физическата подготовка, която за останалите беше в концентрирана само в първия модул от обучението, за Филип беше удължена за целия му престой в Центъра, а освен това менторът му настоятелно препоръча да продължи усилени тренировки и в базата на Марс. За сметка на това, въпреки че се наложи да съчетае мисловната дейност с безмилостно потене във всевъзможни симулатори, следващият модул от обучението на Филип се оказа неочакван (поне от него самия) успех. Той се състоеше в задълбочено изучаване на единствената сфера в неговото ПИКЕУ, от която можеше да има полза на Марс – физика на елементарните частици. Филип с изненада откри, че физиката му се отдава подозрително лесно и отбеляза за себе си, че може би в миналото наистина е подценил точността на статистиката. Е, нямаше как да се отрече и ролята на предварителната подготовка, която беше получил в началния курс на Гилдията на физиците, но така или иначе резултатите бяха на лице и бяха многообещаващи. Новооткритата любов на Филип към физиката за жалост не остана непомрачена.

Крайният етап от пребиваването в земната Еквирия, а именно третият модул, беше тиймбилдинг. Поради различните профили на научната си дейност, на участниците в мисията едва сега беше дадена възможността да се запознаят помежду си. Целта разбира се беше да се сработят и да им бъде спестено неудобството от това да се озоват посред космоса с две дузини непознати. Филип с ужас откри, че между останалите „марсианци“ беше Рея, неговият първи ментор. Е, ужасът трая само кратък момент, но беше последван от внезапно смущение. Не за друго, ами заради физиката. Лекотата, с която премина обучението му, горящата в съзнанието му нужда да научава още и още, смелото убеждение, че е способен да стабилизира Хигс бозона, и всякакви други фантастични неща, го караха за пръв път да се съмнява в правотата на житейския си избор. Да, несъмнено беше най-добрият сладкар, но… може би щеше да е още по-добър физик, може би в света имаше нещо по-важно от перфектната прелъстяваща небцето глазура. Тази еретична мисъл преобръщаше цялата житейска философия на Филип през последните месеци и проявата на Рея почти съсипа психиката му. Преди петнайсет години тя го посъветва да избере физиката и Филип още си спомняше разочарованието на лицето й, когато той й съобщи, че ще посвети живота си на тортите. Филип беше първият й подрастващ землянин и фактът, че не й се довери се оказа сериозен удар по самочувствието на Рея. Тя с цялото си сърце вярваше, че е права и дори, в изблик на възмущение, го обвини, че, пропилявайки потенциала си, той е срам за планетата Земя. Сега не само можеше да се окаже, че наистина е била права, а и тя щеше да получи възможност да триумфира с правотата си – право в лицето му. Това просто не беше честно. Филип оцени иронията и това, колко подмолна може да бъде Кармата понякога, но реши все пак да направи всичко по силите си да стои колкото се може по-далеч от Рея. Имайки предвид, че им предстоеше да поживеят заедно на Марс, това му се стори практически невъзможно, но решителност не му липсваше – гордостта му в случая беше по-важна. Измежду тези кроежи, тихомълком се промъкваше и един спомен, който Филип не биваше да пропуска в „изчисленията“ си, но все пак някак си му убягна – може би заради цялата тази гордост, която се зароди у него изневиделица. Рея беше първата му любов, е, или поне това, което едно седем годишно момче смяташе за любов. Харесваше я, защото беше много умна, поне по неговите стандарти, макар и да не беше кой знае колко хубава. Прекарваше почти цялото си време с нея, и се радваше, че тя го разбира и, за разлика от родителите му и всички останали, го приема на сериозно, както той приемаше самия себе си – все едно е истински човек, а не просто дете. Тя единствена бе на негова страна. Затова когато Рея не го подкрепи в избора му на Гилдия, той беше също толкова разочарован от нея, колкото и тя от него. Изведнъж изглеждаше, че за нея той не е бил приятел, а просто ученик, обект на професионалната й дейност. Беше предала доверието му. Филип не можа да й прости, затова изтри спомена от съзнанието си. Подсъзнателно обаче всяка негова крачка през годините беше по посока на това да стане най-добрия сладкар и да докаже, че той е бил прав, а тя, забравената тя, е сгрешила.

Рея разбира се не подозираше нищо за цялата тази плеяда неизказани и неосъзнати чувства, пренареждащи се зад студената физиономия на Филип. Тя също до скоро не беше очаквала да й се наложи да се мести на Марс и никак не гореше от ентусиазъм за предстоящото пътуване към непознатото, затова най-искрено и невинно се зарадва да види Филип. Когато се опита да го заговори обаче, беше пометена от първоначалната му враждебност и последвалото активното безразличие. Но, може би Кармата наистина имаше някакъв свой замисъл за техните отношения, защото специалността, последна според нейното ПИКЕУ, с която Рея беше избрана за мисията, беше невропсихология. Възмущението на Рея от държанието на Филип се съюзи с недоизяснените им отношения от миналото и го превърна в основен обект на първите й по-сериозни опити да разгадае човешката психика. На Марс, разбира се, тя щеше да следи мозъчната активност на всички членове от мисията, да провежда аналитични сесии с тях и да води дневници на състоянието им. Но Филип щеше да е личният й проект – всяко негово действие щеше да бъде подложено на задълбочен анализ, всяка слабост, която той проявеше, щеше да е оръжие в нейните ръце. Мислеше си, че му е простила обидата, която й нанесе с неуважението си към професионалното й мнение, но това необосновано, безобразно поведение от негова страна нямаше да остане безнаказано. Щеше да разнищи мозъка му да такава степен, че дори женомразецът Фройд би й изръкопляскал от отвъдното.

Целият този деструктивен ентусиазъм от страна и на двамата издържа не повече от седмица на Марс. Дали тя разобличи причината за неадекватното му поведение, или той успя да се усети, че вероятно всъщност я обича, е трудно да се каже. Скоро обаче Рея беше точно толкова влюбена във Филип, колкото и той в нея. Първата любов в Еквирия стана истинска медийна сензация и всички в Министерството на космическите дейности бяха очаровани, че поне тази мисия има някакъв успех и, заедно с цялата Земя, чакаха със затаен дъх да видят какво ще стане. Сред цялото вълнение и космическа романтика Рея и Филип почти бяха забравили за съдбата на предните мисии. Марсианската депресия обаче явно нехаеше за тяхната звездна любов и като по часовник, точно месец и половина след кацането, повали всички жители на града. Не е никак пресилено да се каже, че Обединените континенти до последния си жител бяха дълбоко разочаровани от липсата на такт в космическите закономерности. Възродената детска любов беше накарала и най-големите реалисти да повярват в чудната предопределеност на събитията, която неизбежно трябваше да има щастлив край за цялото човечество. И никой не искаше да приеме, че придобилите култова величина личности, легендарните Рея и Филип ще трябва да приземят любовта си в буквалния смисъл. Просто трябваше да се случи още нещо, някакво чудо. Ако все още се практикуваха религии, хората със сигурност щяха масово да се молят, но религии отдавна нямаше, затова, затаили дъх, всички упорито стискаха палци. Оставаха два дни до насроченото отпътуване към Лунните минерални бани, когато новината за неочаквания обрат гръмна в медиите. От Земята се откъсна една обща въздишка на облекчение, която, според по-романтичните натури, дори изместила орбитата на луната с милиметър-два. Рея носеше дете. Докато двамата с Филип подновявали познанството си, припомняли си миналото и изглаждали старите си неразбирателства, в някакъв момент, ъм, от дума на дума, така да го кажем, тя беше забременяла.

Макар и далеч от чувствителни, на учените от Министерството на космическите дейности им отне известно време преди да преценят дали да плачат или да се радват. Избраха второто, разбира се, но, оставяйки чудото на живота настрана, имаха да се справят със ситуация изключително деликатна и безпрецедентна сама по себе си. Подобен ход на развитие на мисията не бяха предвиждали и в най-смелите си мечти, но на всички им беше ясно, че, каквото и решение да се вземе, би било рисковано. Пътуването към вкъщи беше немислимо в състоянието на Рея, защото не беше известно как ще се отрази криогенния сън на бременността й, а совалките за дълги разстояния не предлагаха достатъчно пространство и удобства, че да поберат темперамента на бременна жена в будно състояние, още повече че неконтролирано преждевременно раждане в космоса, по средата на нищо, беше пълен абсурд. В същото време обаче никой нямаше представа до какви усложнения може да доведе и една бременност на Марс, при това придружена от неидентифицирана патологична депресия. След безкрайни дебати, разсъждения и хипотези, вторият вариант чрез хвърляне на монета беше определен за по-безопасен или поне по-малко рискован. Основните притеснения, естествено бяха за сигурността на Рея и бебето, но рискът за Филип също не беше за подценяване – сам на далечна планета с жена под влиянието на буря от хормони и хронична депресия, всичко можеше да му се случи. Небезоснователно имаше известни съмнения дали ще оцелее, затова от Министерството му предложиха да се прибере на Земята и да се върне за раждането, заедно с медицинския екип. Филип беше смел мъж, освен това сладкар, при това с дългогодишен опит в общуването с емоционално нестабилни хора, затова реши да остане – любовта му към Рея нямаше да се даде на някаква си марсианска депресия. Той беше убеден, че, каквото и да предстои, трябва да го посрещнат заедно… А и все пак за разлика от Рея, той имаше право на антидепресанти, макар и те да не вършеха почти никаква работа срещу марсианката депресия. Така, въоръжени с сладкарските умения на Филип, самоувереността на Рея и много любов, двамата се приготвиха да творят история.

Деветте месеца редуващи се периоди на апатия и еуфория не бяха идеалното условие за меден месец, още по-малко за пълноценна научна дейност, затова като компенсация Филип и Рея се тъчеха с неизчерпаеми количества торта, която между другото и при двамата извърши чудеса за преживяването на бременността. Скоро „постоянното“ населението на Марс рязко се увеличи. Рея напълно безпроблемно роди прекрасно малко момиченце, което кръстиха Нике, на името на старогръцката богиня. Планетата Земя ликуваше, а най-щастливи от всички бяха хората от Министерството на космическите дейности, тяхната мисия да заселят Марс беше се превърнала в истинска сензация и вълнуваше не само ума, но и сърцето на цялата планета Земя. Те бяха готови на всичко, за да удължат престоя на семейството в Еквирия, но за тяхна изненада не им се наложи да правят каквото и да е. Скоро след раждането Рея и Филип обявиха, че възнамеряват да изчакат детето да навърши първата си година, за да укрепне физически и да понесе по-леко пътуването до Земята. Любовта иска жертви и родителите почти винаги са сред тях, в замяна обаче получават несравнимото благо на споделената чиста радост. Рея и Филип разнасяха депресията със себе си на седмото небе, но въпреки това се чувстваха късметлии. Малката Нике се развиваше чудесно и не показваше никакви признаци да се влияе от факторите предизвикващи подтиснатото емоционално състояние на възрастните. Поне не и на Марс. Неприятната изненада дойде, когато се върнаха у дома.

Скоро след завръщането им в Лунните бани, Рея установи рязка промяна в поведението на Нике. Анализът на данните от мозъчната активност на детето показа отклонения, сходни с тези на родителите й и на останалите космонавти по време на престоя им на Марс. Тази съкрушителна новина потвърди една от хипотезите, над които Реа се опитваше да работи в Еквирия, а именно че депресията най-вероятно има нещо общо с различаващите се електромагнитни импулси на планетите. Биоритмите  на човека са в синхрон с тези на родната му планета и всичко останало е като непоносима какафония за третото му ухо. Човекът роден на една планета, не може да функционира на друга… или поне все още не знае как. Простичко казано, песента на Земята се различава от тази на Марс и ние не я разбираме по особено болезнен начин. На Луната пък важеше точно обратното правило – тя е прекалено близо до Земята и орбитата й функционира като буферен усилвател. Това даваше ново обяснение за благотворното влияние на лунните баните, но в случая с Нике само влошаваше нещата. Хипотезата на Рея изясни и защо антидепресантите не вършат почти никаква работа на Марс, тяхното действие срещу нарушените биоритми  беше все едно да тръгнеш с лъкове и стрели срещу атомна бомба.

При едно такова положение единственият шанс за нормален живот на Нике беше да се върне там, където е родена и е прекарала първите месеци от живота си – на Марс. Рея беше наясно, че не разполага с време за размисъл по темата, защото детската психика е крехка и в ранната възраст на Нике един по-продължителен престой на Земята или Луната би бил фатален. Както всяка една майка, Рея постави щастието на детето си пред своето и избра да се върне в Еквирия, където да се грижи за Нике и да измисли как се гради щастие в условия на депресия. Научната й дейност на Марс постави началото на нова наука – Космическа психология, и на базата на данните от нейните изследвания, екипи учени на Земята се заеха с разработването на нови медикаменти и нетрадиционни методи, чрез които да направят престоя на Марс поносим. Междувременно за Рея беше изчислен график за периоди на лунна терапия, които да я поддържат в кондиция за сравнително нормален живот. Когато една жена стане майка, мозъкът й се променя, препрограмира се така, че всяко нейно действие, всяка нейна мисъл да е в защита на детето й. Затова тя е способна да понесе всичко, така е устроена – да бъде невероятна, да знае и може всичко. Такива са майките. Рея щеше да се справи.

При бащите обаче нещата не стоят по този начин, на тях природата е оставила място за избор, което означава възможност да се докажат или да се откажат. Колкото и Филип да обичаше Нике, колкото и да искаше да е с нея и Рея, нямаше как сам да препрограмира мозъка си. След прекараните почти пълни две години на Марс, всеки по-продължителен престой щеше да представлява сериозна опасност за психическото му здраве. Единственото, което можеше да направи е да прекарва по един месец в Еквирия, последвани от два месеца лунна терапия, и така до края на живота си. От Гилдията на чревоугодниците обещаха да му върнат Лунните хапки с глазура и да го оставят сам да избере и обучи заместник си за периодите на отсъствието си. В живота на Филип обаче вече имаше нещо много по-важно от тортите. Това беше дъщеря му. Макар и да беше най-добрият сладкар, захарта нямаше как да му помогне да бъде с Нике, да я гледа как расте, да я обича на живо. Когато нямаш бог, на чиято милост да чакаш, се научаваш да се уповаваш на себе си, затова Филип взе нещата в свои ръце и се закле пред себе си да намери как да отгледа дето си по пълноценен начин, дори ако за целта трябва да преобърне физиката с главата надолу. И точно това направи. Отне му години упорита работа, но благодарение на заложбите си в необозримото поле на философката логика, заедно с помощта на Министерството на космическите дейности и Гилдията на физиците, Филип създаде това, което днес бихме нарекли чудо. Устройство, чрез което за части от секундата се променя отношението между материята и време-пространството. Свързването на две подобни устройства позволяваше на даден обект за точно тези части от секундата време да премине от местоположението на едното устройство до това на другото, независимо от разстоянието между тях. Създаваше се нещо подобно на червейна дупка, с тази разлика обаче, че обектът наистина изминаваше разстоянието, само че нито материята на обекта „осъзнаваше“, че това се е случило, нито време-пространството. С други думи, ако обектът е в точка А и бъде повлиян от устройството, за обекта времето спира, пространството изчезва и докато се усети, той вече е в точка Б, където е другото устройство; спрямо времето обектът за части от секундата въобще не съществува, а на пространството като цяло не му пука, че се е преместил. Можем да го наречем нещо като свръхскоростен асансьор, но хората на Земята го нарекоха Магистрала до Марс. Така Филип остана в историята не само като велик откривател или пък като първия баща на марсианско дете, но и като първият сладкар победил физиката, за да може всеки ден да пие въображаем чай с дъщеря си.


Оставете коментар