КЪДЕ СА ЛАУРЕАТИТЕ?
В един майски ден на 2012 година, седнали на черното кожено диванче във фирмената книжарница на варненското издателство „Нептун“, собственикът му Никола Мавров и писателят Кирил Мезеклиев , негов верен приятел и автор на исторически романи, замезваха сладко и пийваха водка, когато ненадейно влезе ясновидката Светлина.
– Ха! – възрадва се Мезеклиев и не усети как скокна от диванчето. – Тъкмо исках да разбера отнякъде дали сред лауреатите от тазгодишния конкурс за хумор и сатира в гр.Тренто, Италия има и варненци.
Светлина затвори очи, вдигна заклинателно ръце, пошепна някакви странни думи и току изрецитира вдъхновено:
– Виждам!
– Какво виждате? – в един глас запитаха Мавров и Мезеклиев.
– Виждам нещо като златна мъгла, а от нея изплува диплом, на който пише:“Награда на Италианското национално радио за хумористична проза“.
– А-а-а-а-а… – не сдържа изумлението си Мавров.
– Името, името кажи! – настоя нетърпеливо Мезеклиев.
– Името е…името е…Край! Видях го. Името е Велислав Стамов.
– О-па!- изпусна се от Мавров. – Значи Стамов пак печели награда в Тренто.
– Да, абсолютно сигурно е.
– А друг в мъглата няма ли? – запита чистосърдечно Мезеклиев.
– Има още един. Това е Минко Ставрев, който е получил поощрение.
– Браво на него! – не сдържа възторга си Мезеклиев. – Значи цели двама варненци са ни представили достойно тази година. Благодарим ти, Светлина! Ти ни отвори очите, като затвори своите. Ти си тази, която разпръсна мрака на невежеството със светлите лъчи на своята пророческа дарба!
– Мезеклиев, че ти от кога стана поет бе? – подигра го Мавров.
– От кога съм един или друг това не е много важно – махна пренебрежително с ръка Мезеклиев. – По-главното сега е да ги открия тия двамцата, за да им честитя наградите.
И Мезеклиев насмалко да излети навън, но гласът на Светлина го спря.
– Едва ли ще ги откриеш във Варна – кротко забеляза тя.
– Какво като не са във Варна? – току се въодушеви Мезеклиев. – Ако трябва, чак до другия край на България ще отида, но ще ги открия!
– И в другия край на България ги няма – все така неумолимо охлади възторга му Светлина.
– Добре де! – издразни се Мавров. – На единия край, на другия край, не знам къде още… Ако знаеш нещо, казвай! Не го увъртай! Но даже и към епохата на хан Тервел да са отпрашили, пак ще ги открия, защото издателството ми притежава машина на времето, с която Мезеклиев си се разхожда назад във времето, когато трябва да проучи дадено историческо събитие и да напише роман за него.
– А мене къде ме оставяш? – сбърчи чело Мезеклиев. – Не стига, че редовно аз съм този, който се бърка, за да плаща автокаското на машината на времето, ами и ще ме пренебрегваш на всичкото отгоре!
– Никой не те пренебрегва. Тебе ще те взема със себе си, естествено. Ти ще си ми екскурзовода, понеже като историк знаеш добре пътя.
– И Машината на времето няма да ви свърши работа – поклати тъжно глава Светлина.
– Че какво пък тогава бе?! – пак загуби дипломатичността си Мавров. – Щом знаеш нещо, сподели го! Не ни мъчи! Казах ти вече, да говориш направо.
– За да отидете при Стамов и Ставрев, ще ви е нужна не машина на времето, а космически кораб – съобщи внезапно Светлина.
Издател и писател опулиха очи.
– Ама да не би…
– Почти познахте, г-н Мавров – усмихна се загадъчно Светлина. – Велислав и Минко не са на земята. Те са чак на седмото небе от радост. Само там ще можете да ги откриете.Тъй че скачайте в кораба и отлитайте!
– Ама… – започна Мезеклиевв, но не успя да довърши.
– А къде са по-точно? – запита делово Мавров, верен на бизнес-навика си да преценя трезво. – Защото то небето е нещо огромно, а пък седмото небе може да е и още по-голямо, знам ли…
– В момента двамата лауреати са се запътили към космическата станция Байконур.
– Брех, да му се не види! – сащиса се Мезеклиев и от вълнение не усети как гаврътна на екс чашката водка пред него.
– Ама ние…такова…няма как да отидем до седмото небе, защото не сме толкова щастливи колкото тях – призна смутено Мавров. – А пък с издаване на книги от бедни писатели как да спести човек за космически кораб…
– О, има начини и още как! – окуражи ги Светлина. – Участвайте догодина в следващия конкурс в Тренто, спечелете и вие награди и ще видите как от радост за миг ще изхвърчите чак до седмото небе и ще се спрете право в обятията на Стамов и Ставрев!
– Аз се отказвам – застрахова се Мавров. – Аз съм издател, а не писател.
– Пък и ако заминем за седмото небе, то все едно, че сме отпътували към царството небесно – изтегли се заднишком и Кирил Мезеклиев. – Не, не ми харесва идеята.
И в този миг…
Запъхтени и потни, не други, а самите Велислав Стамов и Минко Ставрев влетяха като снаряди в книжарницата.
Издател и писател опулиха очи.
– Къде бе? – разпери ръце Мавров, уплашен, че двамата ще преминат през него като стадо диви коне през сламена колиба.
– Към седмото небе! – отговори задъхано Стамов, полагайки две пълни найлонови торби на масичката пред дивана..
– Какво ти седмо небе бе, това тук е книжарница „Нептун“! – стегна се на свой ред и Мезеклиев, без да осъзнае, че тези, които беше готов да дири чак в космоса, всъщност са му дошли на крака. – Сгрешили сте посоката, приятелчета!
– Не, не сме я сгрешили – оспори убедено Минко Ставрев.- Само в книжното царство на книжарница „Нептун“ един писател се чувства като на седмото небе. Единствено тук се намира най-доброто място, където един лауреат от литературен конкурс може да отпразнува победата си.
И те заизваждаха от претъпканите торби напитки, ядки и колбаси, за да отбележат събитието така, както са го отбелязвали тук не един или двама победители в литературни състезания.