Краят на една ера
Рея стоеше загледана в меча пред нея, въпреки че беше на пост, не гледаше в тъмната. Мечът на Марс. Червената дръжка дори сега искреше над нея, рубинът по средата я отразяваше като пламък, а златният обков стигаше до самия край на дръжката и завършваше в блестящо острие. Едно време беше толкова остър, но със старостта остротата се губеше малко по-малко, изтърка се в много брони, много сърца, които беше спрял с последна целувка, от толкова кръв блясъкът беше изчезнал. Пронизал беше много противници и в последната си целувка с плътта вече беше затъпял. Стоманата му беше изсечена от ядрото на Марс и само тя можеше да победи техните врагове. Когато злото дойде в тяхната галактика, само баба й я уверяваше, какво може да спре нашествениците, но никой не й повярва. Дори самата Рея беше възроптала, та те имаха космически кораби, пълни с оръжия, имаха лазери и патрони. Но въпреки това Рея носеше меча със себе си.
На Плутон имаше само база, където служеха войници, за да пазят границите на Галактиката. Скучна работа, казваха повечето. Те бяха от деветте планети. Дори и да се случеше нещо, гигантите Уран и Сатурн са там, но скоро тези гиганти станаха на газови топки, уловени от атмосферата, за всички марсияни[1] те бяха несъществени до онзи момент. Трябваше да са благодарни, че гигантите не се взривиха, но недрата им се стопиха.
Марс владееше познатия свят и трябваше да го защитава, но никой от Плутон не можа да даде сигнал, защото нямаше нито един оцелял. Уран и Сатурн се втурнаха да спасяват положението. Не пратиха повече подкрепление. И сгрешиха. Двете планети станаха синоними на нищо. Сега си стояха там безмълвни и безсилни, очевидци на злото, но запокитени без цел и посока. Тогава, разбира се, всички сили се центрираха на Юпитер, само за да видят залеза на Нептун. Рея също отиде там, на фронта беше и Сирио, нейният годеник, един от най-добрите воини на Юпитер. Самата Рея принадлежеше на клана на воините на Марс. Точно там тя доказа истинността на думите на баба си. Рея убиваше със своя марсиянски меч и сечеше врага. Тя можа да качи Сирио на кораба и да се спасят на Фортуна, планетата между Юпитер и Марс, но дори с това си щастливо име, тя нямаше късмет. Беше разрушена на парчета. Фортуна вече не съществуваше. Марс беше в развалини. Земята беше пред катастрофа, Меркурий и Венера пазеха Слънцето, да не се запилее като Фортуна, макар според нея да нямаше смисъл – враговете им не искаха Слънцето, искаха планетите и ги получиха. Един астероиден пояс бавно навяваше на какво са способни. Меркурий беше толкова малко населен, че на Рея не я бъркаше какво ще стане след това, нейната планета отмираше и с нея и надеждите на древната марсиянка. Тя въздъхна, гледаше зората, която бележеше края на нейния пост. Тази нощ беше взела стража, но сякаш можеше да заспи. Сънят не идваше, но тя все беше уморена. Отново въздъхна, навътре в пещерата беше раненият й годеник . Тя се загледа в тази посока и видя Сайръс, който идваше да я смени, той беше един от последните оцелели след Фортуна. Доста фортунци бяха дошли на Марс, но повечето бяха избити заедно с домакините си.
– Ще видя как е Сирио – каза вместо поздрав тя.
– Спи – успокои я Сайръс.
Тя влезе навътре и се размина с фортунеца, който стисна лъка си издялан от ядрото на планетата си.
– Дали някой кораби са стигнали някъде? – спря я с въпроса си той
Рея се беше отегчила, но въпреки това му каза:
– Може би. От плутонските части няма оцелели, но от Нептун и Уран има оцелял кораб и се рее някъде из вселената, вашите хора, заедно с оцелелите от Сатурн са в друга посока. Юпитерците… – тя заекна – от тях почти никой не оцеля, земляните също са пратили кораби, но ти знаеш какво ще стане и да се приземят някъде. Те никога, повтарям никога, няма да се върнат – потвърди Рея.
– Но ще продължим да живеем след тях – появи се Майрея като някой дух от тъмната дълбина, огромните й сини очи винаги доза надежда и щипка наивност, тя беше заклещена на Марс и не можеше да се върне на родната Венера.
Рея искаше да я опре меча в гърлото й, да разпръсне русите й косички, но това нямаше да накара малката да спре да вярва, като искаше – нека си вярва.
– Майрея е толкова права – появи се още една нейна подръжничка, която се закашля и отново влезе вътре.
Сапфира беше от Уран и Нептун, един от многото смесени бракове от двете планети, това я беше направило дете на галактиката, но сега я караше да тъжи двойно повече. Браковете бяха нещо обичайно, както браковете между Марс и Юпитер , незнайно защо делящата ги Фортуна имаше по-близки отношения със Земята, Венерианците бяха всеобщи любимци, а народът на Меркурий твърде малък, Сатурнците не обичаха да смесват кръвта си и се наричаха чистите, което ги правеше и доста уязвими, а самата Рея беше от марсияните, най-старото население на планетата й. Щеше да бъде най-старо и последното останало. Рея си преговаряше материала, близкото минало, вече унищожено, но това си беше нейната история, нейното наследство.
Сапфира се прибра, там на по-светло ги чакаше Ромеро, който не отдели поглед от монитора и дългите си пръсти от клавиатурата на лаптопа си.
– Не е умряла, нищо не се случва – отговори сякаш на въпроса й той и се обърна към по-малкия лаптоп и след това към големия компютър с многото кабели. Рея си мислеше, че от толкова жици ще се обеси. За какво им беше цялата тази техника, май вече нямаше смисъл да си проверят пощата. Можеха само да разчитат на информацията, на още живите спътници, който намаляваха, скоро цялата техника щеше да се изгуби безвъзвратно заедно със създателите й и техните родни планети.
– Какво чака? – попита Майрея, все още по петите на Рея.
– Той чака Земята за загине. Когато всичко наоколо, следи и чака – пак се заяде с момичето тя, но Майрея продължи да служи за сянка, тя имаше копие от венерианска стомана, но го използваше рядко, Сапфира имаше две ками от родните си планети и често ги ползваше, макар да не сменяше синята си нептунова рокля и рядко да прибираше кестенявата си коса. Той нямаше оръжие, но имаше прекалено много техника.
– Венера атакува – появи се Сайръс – виждам оттенъка на небето.
– Ти какво правиш тук, трябваше да пазиш! – възпротиви се Рея
– От какво по-точно, тях ги няма, те са на Венера, опустошиха Земята, а Меркурий пази напразно слънцето.
– Земята обаче, се регенерира, най-бързо, опустошиха я, а тя отново се изправя, не знам как това е възможно – той се обърна към другия компютър – но възможно или не си е истина.
– Трябва да летим натам – настоя Сапфира – тук атмосферата замира… оръжията на Злото ги бяха повалили, на тях останаха последствията.
– Да, кога ще летим? Меркурий и Венера още воюват, Земята е по-близо до тях, отколкото от Марс – дали разумът или носталгията по дома говореха вместо Рея.
Тя се доближи и седна до постелята на Сирио и сложи ръка на челото му.
– А от моята планета останаха само камъни…
– Както вече казах, връщай се на пост! – обърна се към него Рея.
– Както ти казах, няма от какво. А Земята си стои там цяла целеничка, тя не умира. – замисли се на глас Сайръс
Сапфира се закашля отново:
– Тук няма скоро да оцелеем.
– Сирио не е укрепнал още – но когато наведе към него, тъмните му очи я гледаха с предизвикателство:
– Но там е по-добре, трябва да идем!
– Все още не си добре. – упорстваше Рея.
– Аз няма и да укрепна – погледна я тъжно той и хвана ръката й.
– Можем да тръгнем още утре – потвърди Ромеро, той беше се втренчил в тях – тук става по-лошо.
Рея стисна ръката на Сирио, Сапфира се доближи до тях и клекна от другата страна на Сирио, Майрея стискаше копието си, но сълзите се търкаляха по бузите й, в този момент може би родната й къща гореше, а Сайръс кимаше утвърдително.
– Никъде няма да ходим, където и да идем, ще умрем – възропта Рея.
– Ако останем тук, също – намеси се Сапфира, Майрея само кимна.
– По дяволите – изфуча Ромеро – вече не се усеща никакво присъствие на Меркурий, тя е пуста… вече – той се просна върху клавиатурата и тъмните му къдрици покриха масата
Всички сведоха глави в знак на мъка. Само Сирио се изправи с усилие и седна.
– Нима изгубихме? – стисна зъби Сайръс – както загубихме Фортуна – той помнеше огъня, паниката, димът, после не помнеше нищо, защото самото нищо се беше загнездило в сърцето му. Сам беше отишъл да огледа останките от астероидите.
Сапфира сложи ръка на челото на Сирио, без да го докосва:
– Той ще се оправи.
– О, стига с тези глупости – възкликна Рея – тя не вярваше в лечебните сили на жената – трябват ни лекарства.
Марсиянката докосна с пръсти влажната кожа и погали скулата му, той затвори очи и приближи лицето си по дланта й, за да се по потопи напълно в нейните пръсти и след това докосна устните й само леко.
– Моята малка, надута, ужасно дразнеща древна марсиянка – каза, но се закашля. Тя му помогна пак да легне.:
– И с какво съм заслужила такова отношение – попита с престорена обида тя.
– Не оставяш другите на мира – присви бадемовите си очи той и се засмя.
Сапфира па положи ръце над тялото му, без да го докосва и спазмът изчезна.
Рея го наблюдаваше с насълзени очи, тя беше тази, която гледаше как огънят на любовта й гасне пред нея, та тя беше марсиянка, огънят ги държеше живи, те бяха негови чеда. А нейният годеник беше тук и болен, пред очите й. Тя изтри сълзите с опакото на ръката си и погледът й се върна на неговия, по болката в тъмните му очи, тя знаеше, че той е разбрал мъката й, той беше нейната мъка. Рея беше наказана най-много от всички и той й го причиняваше.
– Не – прошепна тихо тя, сякаш прочела мислите му – аз се радвам, че си тук.
Той поклати глава и стисна юмрук, като пусна другата й ръка. Тя усети пристъп на задушаване, сякаш дробовете й горяха, но атмосферата на умиращата планета нямаше нищо общо, тук роля играеше изгарящото й сърце. Вместо да гори в пламъка на живота, то отмираше в пламъците на мъката.
Тя се обърна, за да излезе, но Майрея си беше наумила да я занимава:
– Но, Рея, – каза тихо момичето – всички знаят, че лечителите от Уран и Нептун са най-добрите, особено когато детето е потомък на двете школи.
Като ответен отговор Рея само я жегна с поглед.
– Древните марсияни не вярват току-така! – засмя се Ромеро. – Е, какво ще правим, ще пътуваме ли?
– Защо всички питате мен? – ядоса се Рея – Това не е само моят дом, но и твоят, Ромеро!
– Е, аз не съм от твоя произход.
– О, я стига – всички сме от една галактика, братя и сестри! – сключи ръце за молитва Сапфира.
– Вие спокойно можете да тръгнете.
– Ние сме тук, благодарение на теб. – отново се беше появил Сайръс, май Рея пак трябваше да иде на пост, той не вършеше много работа.
– Тя е разочарована, защото няма да си иде като воин, но няма да може да среже някое гърло за последно. – обясни Ромеро.
Рея се запъти към входа на пещерата и го прекрачи. Навън духаше вятър, тъмен вятър, който дразнеше очите, жилеше кожата й и вееше тъмната й коса, мъртъв вятър, да опее нейната родина. Всичко беше така пусто и червено, тя сама не знаеше, че цветът на нейния орден щеше да предвещава катастрофата. Не след дълго падна на колене, чу шум, обърна се с оголен меч, но там нямаше нищо, само призраци на воини, на убити и покосени, на невинни жертви и безмилостни нападатели, призраци, които шепнат за гибелта. Тя заби меча в земята си:
– Толкова съжалявам, че не те опазих, аз съм кръв от тази земя, аз трябваше да положа тялото си в тебе, майко, за да мога да остана завинаги за теб! Прости ми, но аз може да не срещна смъртта тук, има още кръв, която трябва да пролея в твое име.
Отново се чу шум, тя стисна дръжката, другата й ръка беше върху земята, но тя беше толкова суха, че Рея не знаеше дали устната й молитва беше чута. Замахна яростно, но там, зад вятъра, се вееха косите на Майрея:
– Сбогува ли се? – попита тя и закри с шал лицето си.
– Не биваше да излизаш!
Но Майрея беше там, отново след нея, тя не беше марсиянка, но беше тръгнала след нея като ученичка пред учителя си, както и Рея едно време след Ерион, великият войн.
* * *
– В нашата галактика имало много народи, те населяваха десетте планети, но не поглеждали нагоре. Тогава древните марсияни напуснали своята червена майка и полетели да потърсят съседите си, кацнали на Земята и направила първия галактически съюз помежду им, с брак на марсиянската принцеса Сария и земният магистър и войн Фио. След това двете планети открили всички народи в тяхната Галактика. Преди да стигнат Плутон, обаче, имало нашествие, и само смелите марсияни ги спрели да завземат галактиката, а това било преди 3700 години, след него се сключил Великият съюз, начело с Императора на Марс. – шепнеше историята тя, докато Марс не се превърна в малко петънце из безкрайния космос.
Усети, докато шепнеше, как навлязоха в гравитацията на Земята. Тя шепнеше безпир легендите, но едва ли щеше да ги разкаже на някого, а и да успееше, щеше да се загуби занапред, защото времето не прощаваше, но тя шепнеше.
Не обърна внимание на Сапфира и Майрея, които се втренчиха в гледката на зелените поля и високите дървета, които ги посрещнаха, на синьото небе:
– Но как е възможно – питаше венерианката.
– Усещам такава хубава енергия – кимаше Сапфира учудено.
Тогава нещо ги удари и Рея се сепна като след дълъг сън.
– Атакуват ни – потвърди страховете й Ромеро, който се опитваше да приземи кораба.
Сирио беше откопчила колана си и се изправи тежко:
-Какво си мислиш, че правиш? – спря го тя.
– Взимам един от изтребител…
– Не си добре – чакай, но тя удари главата в седалката, когато я вдига, той беше извън погледа й. Сайръс също се е запъти, но тогава ги удари нещо в корпуса и те започнаха да падат стремглаво. Радостта на Рея беше голяма, когато видя изтребителя на годеника й над тях.
Те се блъснаха и ударът със земята не беше плавен. Нещо удряше по вратата, но
Рея и Сайръс не чакаха покана, а веднага пресрещнаха удара. И двамата заколиха по един нападател само докато излизаха, Рея излезе напред и нападна, те сякаш не ги очакваха, Сирио още стреляше и я защити от няколкото дошли за нея. Тя се запъти към последната битка на живота си, Сапфира вече беше зад гърба и размахвайки камите си, А Сайръс зареждаше нова стрела. Изтребителят не се виждаше, сигурно се беше приземил. Това я разконцентрира и тя залитна под нечие оръжие, отскочи назад и отново се изправи на крака, завъртя меча и посече нечия ръка, но след тя видя многото противници, а нейните хора ги нямаше никъде на хоризонта, нито Сирио. Рея се отдалечи с меча в ръка.
В името на червената майка, Сирио, къде си?
Те трябваше да си кажат последно сбогом, това я държеше да не падне, тя се затича към мястото, където предполагаше, че е, но пред нея имаше поне трима нападатели. Тогава от някъде се изсипа дъжд от стрели и покосиха тях, една я доближи само, но тя е разсече с меча си.
– Сирио! – не се спря и тръгна към изтребителя, но вратата беше отворена и нямаше никой.
Рея се впусна от другата страна и го видя, а той забиваше копието си в един противник.
Обърна се озадачен, там имаше…хора, хуманоиди от тяхната Галактика.
– От къде сте? – попита един.
– Идваме от Марс, но сме от различни краища на Галактиката – обясни Сирио, тя стоеше озадачена на тази зелена отново планета, жива земя с живи хора, пред нея.
– Но как….
– Ние оцеляхме, вие също.
– Това не е важно – появи се Сапфира – важното е че Земята е оцеляла.
* * *
Свечеряваше се, отново беше нощ. Макар този път да не беше на пост, тук имаше малка група оцелели от близките две планети. Твърдяха, че това бяха бежанци като нея или земляни, бяха твърде малко, но все пак по-добре, отколкото само групата, която каза сбогом на Марс. Това не биваше да я учудва. Поне те бяха намерили правилното място, за да се скрият, но въпреки това не намираха общ език. Но Ромеро беше ранен и Сапфира заедно с другите бежанци му помагаше, Майрея тръгна да търси из тях нейните хора от Венера, а Сайръс можеше да се адаптира навсякъде, за него това си беше поредната стъпка след загубата. Тя гледаше Луната – за разлика от Марс, Земята имаше само един спътник.
– Да не те ухапе някой дракон – засмя се Сирио и я прегърна, тя седна, облегната в прегръдката му, но загледана в небето:
– Ти харесваш тези влечуги, нали? – засмя се тя.
– Е, сладки са…
– Уви, те се размножават ужасно бързо, сигурно за по-малко от десетина години ще е пълно с тях.
– Да – замисли се Рея – след десетина години вече трябваше да имаме наследници, всичко беше предначертано от нашия брак, всяка стъпка беше предвидена.
– Виж, за наследниците, не се знае, но се сещам за една част от тази връзка, която яростно се противеше на уредения съюз.
– Голяма глупачка ще да е била – обърна се и го целуна – трябва да почиваш, любов моя.
– От както се приземих, се чувствам по-добре.
– Ако те бяха убили, лично щях да те убия – заяви тя и двамата се засмяха – Толкова се уплаших, вплете пръсти в ръката му тя.
– Аз щях да съм с теб.
– …дори в смъртта – довърши тя и загледа звездите:
– Едно време, преди поне 4000 хиляди години хората са мислели, че галактиката е пуста, преди да дойдат древните марсияни. Дали накъде в бъдещето ще си мислят, така и аз нас, дали ще мислят, че никога не ни е имало…
– Възможно е, тука има много влечуги и опасни човекоподобни, които населяват повърхността, може и враговете да се върнат и да затрият Земята отново, но ако оцелее наш наследник ще носи историята в кръвта си, макар да не я изрича.