Когато хората пораснаха
Най – после дойде денят. Рано сутринта на 23 юли, още преди да изгрее яркото, сияйно слънце, аз бях разтворила сънливите си очи и бях протегнала ръцете си към тавана на стаята си, в знак на събуждане и събиране на положителната енергия на света, така както правех всяка сутрин, за да се чувствам удовлетворена от предстоящия ден. Закусих набързо и облякох обичайната си любима синьозелена рокля. Приготвяйки багажа си, таблет, джиесем, дрехи, голям дневник, химикали, големи количества вода и храна, Ела, най-добрата ми приятелка, беше на път към къщата ми. С нея сега ще направим първото пътуване във времето, за да спасим света от отровата на омразата и мрака, които разяждат Земята и да предотвратим нейния край.
– Дзън, дзън-н, дзън.
Звънецът на входната ми врата се чу като идващ звук на съдбата. Сега вече можем да започнем нашата история.
– Здравей. Как си, Сузи? Готова? – попита весело Ела.
– Здрасти. Готова съм за нашето дълго пътуване. Взех всичко необходимо, за да можем да оцелеем през месеца, в който трябва да разберем как да спасим света от разруха. – усмихнато, с треперещо сърце, отговорих аз.
– Аз също се подготвих. Щом сме готови, да тръгваме към бъдещето. – Ела се подсмихна и набързо изказа своето мнение.
Двете заедно се запътихме към мястото, където се бяхме уговорили с учените да преминем в бъдещето. В научния институт те отделиха душите от телата ни, чрез новия експеримент, който бяха измислили. Когато с Ела видяхме мястото, където щеше да се направи експеримента върху нас, се изплашихме. В момента, в който душите ни бяха обхванати от страх се сетих нещо, което ми каза дядо, за премахване на страха и казах на глас:
– „Смелостта не е липсата на страх, а преценката, че има нещо по – важно от страха.“
Двете поехме дълбоко въздух, погледнахме се усмихнати, затворихме очи и се хванахме за ръце. Докато се усетим, душите ни бяха отделени от телата, които останаха в института. Бяхме преминали в бъдещето. Експериментът бе успешен.
Огледахме се наоколо… и какво да видим? Всичко беше пустош. Нямаше жива душа около нас, ни природа, ни животни. Изглеждаше сякаш на Земята е паднал метеор и е разрушил всичко.
– Какво? Къде сме? Защо няма никой? Сузи, да не би това да е бъдещето на планетата ни? Страх ме е, нека се връщаме.
– Не, Ела, съвземи се! Съдбата на цялото човечество е в нашите ръце. И да, това изглежда е нашето бъдеще, да не искаш да се върнем и да очакваме тази жестока съдба и да пропилеем единствения шанс за спасението на света ни? А освен това не можем да се върнем. Забрави ли какво ни казаха учените?
„Ще изпратим душите ви в бъдеще, 100 години по – голямо от тази земя. Ще можем да ви върнем точно след един месец, обратно в нашето време. Но запомнете, не се разделяйте и се върнете на мястото където се озовете при попадането във времето, точно на последния ден, на обяд.“
Затова, сега трябва да се постараем и да намерим начин да променим бъдещето, което е още по – мрачно от настоящето ни.
Изведнъж, докато си приказвахме, един голям кораб, летящ в небето, който никога не сме виждали, кацна пред нас. От него излезе едно очарователно момче на нашата възраст. И започна да ни приказва.
– Здравейте, момичета, защо сте все още тук? Трябва да преместим всичко и всички от тази планета на новия ни дом. Днес сме на преглед на планетата и изглежда, че сме се нуждаели от него, защото иначе щяхте да останете тук и да умрете скоро, без ресурсите, от които се нуждаете. Добре, да вървим.
– Извинявай, но за какво говориш? – попитах заинтересовано аз.
– Вие, кои сте и от къде сте, че не знаете, че „преместихме“ Земята на Марс, за да оцелее човечеството? – учудено попита момчето.
– Моля? Как Земята „се е преместила“ на Марс? Защо? – Ела объркано се разприказва.
– Ела, млъкни за малко. Ние дойдохме от 2012 година, за да изследваме бъдещето и да разберем как да спасим света и дали в това време сте успели да направите промяна, за да оцелее Земята. Изглежда обаче, че не сте намерили друг начин, освен да се преместите на Марс.
– Да! Така е! Сега се намирате в 2112 година. Щом желаете да изследвате, за да спасите света, последвайте ме, ще ви отведа на Марс, за да видите развитието ни. – обясни момчето.
– Добре! Разбира се, благодаря….
– Алекс, казвам се Алекс, а вие?
– Аз съм Сузи, а това е Ела. Приятно ни е да се запознаем.
– На мен също. Да тръгваме! – очарователно ни се усмихна той.
Качихме се на кораба. Бяхме изненадани от техниката, с която разполагаха. Неочаквано и съвсем не забележимо корабът се издигна над земята и ние потеглихме за Марс.
– Пристигнахме, момичета. Слизайте! – радостно ни каза Алекс.
Кацането и пътуването бяха толкова спокойни и бързи, че не успяхме да разберем какво се случва. Слязохме от кораба и пред очите ни се разкри една прелестна гледка.
– Елате с мен момичета. Ще ви настаня у дома и ще ви запозная с майка ми. Тя е прекрасна и добра жена. Надявам се да се харесате. – дръпна ни за ръце Алекс.
Заведе ни в една голяма и красива къща, с малък двор, в който спяха 3 кучета и 6 котки. Майка му ни посрещна и ни нагости с прекрасни ястия. Настанихме се в една много красива и голяма стая. С Ела бяхме много любопитни, а и освен това трябваше да напишем доклада за бъдещето, затова не се стърпяхме и на един глас попитахме майката на Алекс – Сара:
– Какво се е случило, за да се наложи местенето на Марс и как се е осъществило то?
– Деца! Добре, значи, мисля че всичко е започнало през 2038 година, когато е трябвало да се измисли начин, по който да се спаси цялото човечество. Дърветата са били на изчезване, водата е била замърсена и е било останало малко количество чиста, питейна вода. Въздухът също е бил замърсен, чрез изпускането на химичните материали в него и опасното изтъняване на защитния озонов слой. Неразбирателството между хората е довело до разрушаването на живота на планетата ни. Кислородът намалявал и затова през 2045 година учените съобщили, че открили начин да спасят съществуването на хората, животните и растенията на Земята. Те били изучавали другите планети и разбрали, че Марс била най – благоприятната планета за живот след Земята, освен факта, че е нямало кислород. Те се заели да пренесат но някакъв начин нашия свят на Марс и след 5 години опити, накрая успели да осъществят плана си. И през 2050 година човечеството е било пренесено на Марс.
Заради страхът, който всички изпитали през онези години, сега няма хора, които да разрушават новия ни дом. На тази планета, в това време цари мир и хармония, които никога не са били създавани.
– През 2012 година – започнах да обяснявам аз – съвременните изследвания предсказаха наближаваща екологична катастрофа и само една шепа хора, учени и еколози, търсеха начини да предотвратят това и да забавят процесите на самоунищожение. Затова беше изработен проекта, с който ние бяхме изпратени в бъдещето, за да научим всичко случило се и случващо се, за да избегнем бедствията предстоящи на света.
– Но, защо не миналото, а бъдещето? – попита любопитно Сара.
– Защото, ако без да знаем, променим нещо в миналото, нашето настояще ще изчезне и ще се промени, докато бъдещето в нашето време все още не съществува и можем да изследваме и опознаваме всичко, без страх, че ще променим настоящето, с цел само бъдещето да се промени. Но ако желаете да живеете на Марс, ще кажем на учените, че трябва да пренесем и запазим живота ни на Марс. – започна да говори Ела.
– Не, деца. Когато сте готови за път, Алекс ще ви каже основния проблем на този живот.
– Добре госпожо. А сега може ли да се разходим, да изследваме и да опознаем живота и хората от бъдещето. – весело попитахме с Ела.
– Да! Вървете! – усмихнато ни позволи.
Излязохме на разходка, от която бяхме много очаровани, защото както природата и техниката, средствата и местата, така и хората бяха прекрасни. Така всеки ден с Ела се разхождахме да изучаваме бъдещето. Хората се отнасяха с уважение един към друг, помагаха си, независимо дали са познати или не, усмихваха се и бяха толкова ведри и лъчезарни. Нямаше нито един човек, който да е мрачен или злобен, не се случи нито едно престъпление, през седмицата прекарана там. И това, което научихме е, че от както са се пренесли хората на Марс никога не е имало престъпления.
С Алекс също много се сближихме. Той ни разказа за това, че хората са усъвършенствали организма си, развили са нови способности. Някои от които: да разговарят със животните, да се разбират помежду си без думи – телепатично. Колите им не се движеха по земята, а летяха във въздуха. След увяхване на някое цвете, на негово място се появяваше ново по – младо и красиво от същия вид. Чрез способността си да разговарят с всички животни, хората живееха в хармония със тях. Това, за което преди, всички сме си мечтали. За един месец с Ела се привързахме към този съвършен свят.
Рано сутринта на един прекрасен обсипан с невероятно красиви цветове ден, Алекс ни изведе на още една разходка. Докато си говорехме и се смеехме, аз дочух как една майка каза на детето си:
– Миличко, побързай, за да не закъснеем, защото трябва да се прибираме у дома. Хайде!
– Добре, мамо. – детето устремено се хвърли в обятията на майка си и заедно се забързаха към дома.
Тогава се сетих за думите на учените. Днес беше последният ни ден, в който можехме да се приберем у дома. Казах на Алекс и Ела и се затичахме към неговата къщата. Събрахме си нещата, сбогувахме се със Сара и тръгнахме. Алекс ни закара на мястото, от което ни взе и ни каза:
– Моля ви, направете всичко възможно да попречите на нашата прекрасна планета Земя, да бъде унищожена.
– Да, но след като има такъв съвършен живот на Марс, защо ни молиш за подобно нещо? – изненадано попитах.
– Точно, защото е съвършен. Липсва ни онази тръпка, която ни водеше в очакване на новия ден, а на Марс, всичко е едно ежедневие. Създайте един идеален свят с баланса между доброто и злото. И пазете природата, защото в нея е основата на съществуването ни.
– Добре. Обещаваме. Сбогом Алекс.
– Сбогом Сузи, Ела, никога няма да ви забравя. Благодаря.
Прегърнахме се и зачакахме да ни отведат у дома. В един момент с Ела се събудихме. Пред нас стояха нашите учени и за момент си помислих, че всичко е било един прекрасен сън, но всъщност беше реално и съвсем истинско. Дадохме записките си и им разказахме за преживяното в бъдещето и това, което научихме там. Учените бяха изненадани и очаровани от всичко чуто и започнаха създаването на един наистина съвършен свят. Затова, не е важно на колко си и какъв си, а как ще израснеш в живота и какъв избор ще направиш, само тогава наистина порастваш.