КАНАЛИТЕ НА МАРС
С.В., 15-годишна, в състояние на спонтанен транс – „Целият Марс е покрит с канали, каналите – това са изкуствени водоеми, които се използват за напояване. Всички канали са плоскодънни ровове, по тях водата тече много бавно.”
„За психологията и патологията на т.нар. “окултни явления” (1902 г.), К. Г. Юнг
Напоследък пациентът Рей Уилз все по-често си спомняше моменти от своя живот. И не само защото лекарите твърдяха, че точно те бяха отключили неговата „недиференцирана шизофрения”, а защото скоро щеше да настъпи Най-великото противостояние на Марс. Червената планета трябваше да приближи на незначителните 55 758 006 км. Толкова близо Марс бе идвал до Земята преди 73 хил. години, във времето на неандерталците – онези космати прароднини на човека. Следващото подобно сближаване между двете планети щеше да стане през 2287 г. Дали тогава, в бъдещето, на Земята щяха да живеят хора?
Беше хладна септемврийска утрин на 1965-а година. Лекият бриз, духащ откъм океана, едва разтикваше промишления смог, легнал над Западния бряг.
Навън се чу звънецът от велосипеда на пощальона и Рей Уилз хукна през моравата към пощенската кутия. Откога чакаше този брой на „Сайънс”. На заглавната страница на списанието бе изобразено нещо, което много приличаше на откъсната перка на вя- търна мелница, ала десетгодишният Рей знаеше каква точно е тази джаджа. Автоматич- ната междупланетна станция „Маринър 4” – сондата, която за първи път успешно беше обиколила Марс. „Маринър 4” бе изпратила по радиото, през Космоса, и първите сним- ки от червената планета.
Хлапакът запрелиства с треперещи ръце списанието – търсеше статията. Откри я на 1243-та страница. „Маринър 4… начални резултати” или нещо подобно бе заглавието. Видя черно-белите изображения от Марс и очите му плувнаха…
– Еее!… Стига вече си плакал!… – бащата погали къдравата главица на сина си.
– Какво чак пък толкова е станало!… Какво като нямало канали?…
Но Рей не спираше да хлипа. Бяха му отнели един красив свят! Стоеше облакътен на бюрото си в детската стая. Сълзите му капеха направо върху разтворените страници на „Сайънс”. Върху онези ужасни снимки…
Рей вече знаеше, че на Марс не са открити канали. „Каналите” на астронома Скиапарели* бяха изчезнали. Нямаше ги вече!
Искаше да къса това гадно списание, да го надроби на малки парченца, да го тъпче с крака.
Целият шарен и привлекателен марсиански свят, описан в романите на Бъроуз***, в един миг беше изчезнал завинаги. Логиката на малкия Рей тогава бе проста – на Марс няма канали, значи няма цивилизация. Няма същества като хората. Теорията на ентусиаста Лоуел** за разумен живот на Марс беше се разпаднала на пух и прах. „Пърси” бе излъгал всички!
Марс бе станал вече едно неприветливо място, осеяно с кратери и разломи. Пустиня като сивата Луна!
Вечерта на същата дата, Рей запали огън зад еднофамилна им къща в предградията на Лос Анжелис. Хвърляше една след друга в пламъците „Принцеса на Марс”, „Боговете на Марс”, „Владетелят на Марс”, „Тувия, девата на Марс”… и така всичките единадесет книги от цикъла за храбрия капитан Джон Картър отидоха като храна за огъня. Там, в задния двор, го намериха и разтревожените му родители. Рей седеше на тревата, втренчил хладен поглед в догарящите страници…
След една година мълчание, детето Рей Уилз проговори, но само едносрични изречения. Ала погледът му си остана все така студен, вперен в нищото. Странеше от хората, а и те също го отбягаваха като прокажен.
Психолозите, психоаналитиците, психотерапевтите и въобще всички „психо” казваха, че тази интровертност е преходно състояние, детска болест и че момчето, когато порастне, ще се оправи. Но с времето Рей Уилз не се оправи. Животът му тръгна по някаква криволичеща линия. Два пъти го изключваха от училище. Не успя да завърши колеж. Хващаше с всякаква работа, но винаги го уволняваха поради неблагонадеждност. Беше подсъдим за дребно хулиганство и сбиване в бар. Ожени се и се разведе. После пак се ожени, но този път жената избяга, без да му иска развод…
И така, за кратките си 48 години живот, Рей Уилз разбра, че не само на Марс, но и на Земята няма разумен живот. Хора нямаше никъде – нито на червената, нито на синята планета!
В коридора на санаториума за душевно болни „Белвю” беше тихо. Тишина цареше и в стаите. Електронният часовник отмери полунощ. Рей Уилз се надигна в леглото си и запали нощната лампа. После се изправи на крака и откъсна листчето 27 АВГ 2003 от календара на стената. Надраска с маркер нещо на обратната му страна, остави го на болничната масичка и пак угаси осветлението.
Когато очите му отново привикнаха с мрака, Рей приближи до прозореца на стаята и загледа нощното небе . Беше новолуние – звездите блестяха като разпилени диаманти. Рей обходи с поглед небосвода и там, на юг, намери съзвездието Водолей. Точно под Сигма Водолей искреше ярка червена звезда – планетата Марс.
Години наред бе чакал този миг. Сега Марс се намираше по-близо отвсякога. Можеше да го докосне. Рей протегна ръка – пръстите му се допряха до бронираното стъкло на прозореца. От другата страна светеше малката червена точка. И тогава, сякаш от нищото, в главата му нахлуха онези думи от „Принцеса на Марс”, които в детството си беше научил почти наизуст и си ги повтаряше като мантра: „Копнежът ми избухна с такава сила, че не можех повече да се противопоставям. Затворих очи, протегнах ръце към бога на моето призвание. И изведнъж почувствах, че летя с бързината на мисълта през бездната на пространството…”
Сутринта на 28 август санитарите не откриха никого в 1446-а стая. Пациентът Рей Уилз сякаш бе изчезнал безследно въпреки всичките предохранителни мерки. На масичката, под нощната лампа, бе оставил бележка:
НЕ МЕ ТЪРСЕТЕ ПОВЕЧЕ
ВРЪЩАМ СЕ ПРИ СПОКОЙНИТЕ ВОДИ
ТАМ ПРИ КАНАЛИТЕ НА МАРС
___________________________________________
* Джовани Скиапарели (1835 – 1910) – италиански астроном, открил (1877 г.) на Марс мрежа от тънки линии т.н. „марсиански канали”, оказали се по-късно оптическа илюзия
** Пърсивал Лоуел (1855 – 1916) – американски астроном, изказал хипотеза за изкуствения произход на „каналите” на Марс, автор на „Марс и неговите канали”(1906 г.)
*** Едгард Райс Бъроуз (1875 – 1950) – американски писател, автор на приключенски романи за Марс