Епидемия под повърхността на Марс
Слънцето бе наполовина излязло иззад хълмовете и първите му лъчи огряха лицето на Кларк, който стоеше замислен пред площадката за излитане. Той бе главен пилот на совалката, която трябваше да достави провизии до изследователската колония, намираща се на Марс. В екипа бяха и други три астронавти, които в този момент бяха пристигнали.
– Отново закъсняхте! – каза ядосано Кларк.
– Съжаляваме, но имаше задръстване. – каза Алекс, който беше помощник-пилот на совалката.
– Добре, няма значение, време е да се приготвяме. Совалката ще излети след половин час. – отвърна му Кларк.
След като се приготвиха, те заеха своите места в совалката и излетяха. След няколко минути корабът вече беше излязъл от орбитата на Земята. Кларк въведе координатите за кацане на бордовия компютър и започна да съзерцава необятния Космос през близкия прозорец.
– Това останки от космически кораби ли са? – попита Алекс, сочейки купчина метални парчета, които се носеха в Космоса.
– Да, те са от космическите кораби, взривени по време на войната. – каза д-р Франклин, който беше ученият на борда.
– Война ли? – попита Алекс.
– Това май ти е първото пътуване в Космоса, а, момче? Нищо чудно, че не знаеш за войната, та тя беше преди цели 20 години. Дори аз, който участвах в нея, не си я спомням добре. Освен това на Земята тази тема е табу. – каза Кларк, гледайки все тъй задълбочено през прозореца.
– Разкажи ни за нея, сега не сме на Земята. – каза Сергей, четвъртият член на екипа.
Кларк погледна GPS системата на совалката и отвърна:
– Изглежда имаме много време, докато стигнем до Марс, затова ще ви разкажа. Всичко започна през 2043 година, когато аз бях млад пилот във военно- въздушните сили на САЩ. Тогава се водеха сериозни политически преговори за това кой да има право да добива метан на повърхността на Марс. Главните конкуренти за този неизчерпаем източник на газ бяха САЩ и Русия, но разбира се, имаше още много правителства, които се опитваха да се доберат до правото да експлоатират тези залежи. След дълги месеци на преговори се стигна до общото решение Марс да се подели между всички нации, проявяващи интерес към газа. Но малко след като всички сондажи бяха завършени, се оказа, че залежите на някои страни са в пъти по-големи от залежите на други страни, което, разбира се, отново вся смут. Отново започнаха дълги преговори, но напразно, единственото общо съгласие, което бяха постигнали, е назряващата война да се води в Космоса, а не на Земята. Първите военни действия започнаха буквално на следващия ден. Много от сондите на Марс бяха напълно унищожени, в Космоса пътуващите вражески космически кораби биваха мигновено взривявани, нямаше никакво значение дали тези кораби са военни или цивилни. След месеци сражения, когато стана ясно, че военният конфликт назрява и на Земята, лидерите на всички страни се събраха и подписаха договор, с който се отказват от сондите си на Марс, а единственият газ, който щеше да се добива, щеше да бъде за захранване на изследователската колония. След войната Марс се превърна отново в червения мъртъв свят, който беше преди да бъде населен от хората.
Улисани от историята на Кларк, астронавтите дори не забелязаха, че наближиха Марс. Когато GPS системата предупреди за наближаване на крайната цел на кораба, Кларк изключи автопилота и се подготви за кацане. Корабът плавно и тихо кацна на площадката, пред която стояха двама мъже със скафандри. Вратата на совалката се отвори, а Кларк и останалите от екипажа слязоха.
– Добре дошли на изследователска колония “Хелиос”. Аз съм Джон, ръководител на изследователския екип. – каза един от мъжете.
– Приятно ми е, аз съм Кларк, главен пилот на совалката. Провизиите за колонията са в товарното помещение.
– Сигурно сте изморени от пътуването. Последвайте ме до стаите си. – каза другият мъж.
Астронавтите го последваха по дълъг и тесен коридор. През прозореца на една от стаите Франклин видя голяма зала, пълна с болни.
– Това лазаретът ли е? – попита той.
– Да, напоследък в колонията има бум на болни от странна и непозната болест. За жалост, нямаме достатъчно лекари, за да се справим със заразата. – отговори мъжът.
– Аз съм лекар, дайте ми 5 минути да се приготвя и ще прегледам всички, които са болни. – каза Франклин.
Той влезе в стаята си, облече лекарската престилка и се запъти към лазарета. Когато влезе в него, пред очите му се яви шокираща гледка – десетки хора, чийто тела бяха покрити с рани, лежаха там. “Каква е тази болест?” – помисли си Франклин. След като прегледа повечето от пациентите, той свика останалите лекари.
– Уважаеми колеги, свиках ви, за да обсъдим епидемията от тази непозната болест, сполетяла колонията. Кажете всичко, което знаете за болестта, всяка информация ще бъде от полза. – каза Франклин.
– Епидемията е от близо седмица, не успяхме да предупредим ръководителите на Земята поради обширните пясъчни бури, които заглушават сигнала. Симптомите при всеки един от пациентите са различни, единствените симптоми, проявили се при всички болни, са раните по цялото тяло, но те се появяват в крайния стадий на болестта. Това прави невъзможно откриването на заболяването в по-ранните стадии… – каза един от лекарите.
– Само това ли? А как се разпространява заразата? – попита Франклин.
– Все още имаме прекалено малко сведения за болестта. Предполагаме, че болните са се заразили при откриването на новата сонда. – каза друг лекар.
– Добре тогава, веднага щом получите нова информация, я споделете с другите. – каза Франклин и напусна лазарета.
След това лекарите се върнаха по стаите си.
На другия ден д-р Франклин и Кларк помолиха Джон да ги заведе до новата сонда. След като тримата отидоха до нея, те разгледаха внимателно всяка част от съоръжението и площта наоколо. Кларк реши да обиколи местността и да потърси нещо съмнително, затова той изкачи един хълм, намиращ се близо до сондата. В далечината пилотът видя движеща се човекоподобна фигура.
– Хей, ти там! – извика силно Кларк.
След като чу това, съществото побягна. Кларк реши да го последва, но уви, то изчезна зад облак от прах. Страхувайки се да не се изгуби, астронавтът се върна при другите.
– На кого говореше? – попита д-р Франклин.
– Няма да повярвате, в далечината зад този хълм имаше някого. – отговори Кларк.
– Въобразил си си. Откакто се появи заразата, тук не са идвали хора. –отговори Джон, смеейки се.
– Ами ако е било извънземно?- попита шеговито Франклин.
– Откакто е създадена изследователската колония, нямаме сведения за живота на Марс. Тук няма и никога не е имало други живи същества освен нас. Тази планета е просто една червена пустош. – каза Джон.
– Това не е вярно! – възкликна Кларк.
– Какво? Искаш да кажеш, че вярваш на глупостите за това, че на Марс има марсианци? – попита Джон.
– Не, имах предвид, че по време на войната тук живееха много семейства на сондьори. – каза Кларк.
– Да, но това беше много, много отдавна. – отговори Джон.
– Стига сте бърборили! Кларк, помогни ни да вземем проби от почвата. – каза Франклин, прекъсвайки разгорещения спор.
След като тримата взеха пробите, те се върнаха обратно в колонията с помощта на марсохода. Франклин отиде веднага да ги изследва в една от лабораториите. Той подложи пробите на почти всякакви тестове, но уви, напразно. Докторът почти се беше отчаял, когато му хрумна, че все още не е разгледал пробите под микроскоп. Когато сложи предметното стъкло на микроскопа, той забеляза в пясъка множество малки движещи се частици. ”Какво, за Бога, е това?”- помисли си той. Сигурно микроскопът е развален. На тази планета нищо не работи, както трябва. След това докторът взе една от кръвните проби на пациентите и я постави на друг микроскоп. Франклин откри, че кръвта на болните също съдържа тези малки частици. В този момент в лабораторията влезе Кларк.
– Откри ли нещо? – попита пилотът.
– Да, кръвта на болните съдържа микроскопични частици. Утре сутринта ще отида отново до сондата, за да разбера откъде идват. – каза Франклин.
– Няма нужда, аз ще отида. Ти и другите лекари трябва да намерите начин да излекувате пациентите. – каза учтиво Кларк.
– Благодаря ти! – отговори Франклин.
На другата сутрин Кларк взе марсохода и отиде до сондата. За два часа той обходи всичко в радиус от два километра, но не намери нищо подозрително. Затова пилотът реши да се върне в колонията. Когато на няколко пъти се опита да подкара марсохода, а той не потегли, Кларк се ядоса и каза:
-Какво ти става, глупава машино?
– Е, явно ще трябва да ходя пеш до колонията. Добре, че имам карта на местността.
Кларк опита още няколко пъти да подкара марсохода, но без успех. От развалената машина той извади картата и няколко бутилки с вода, а от джоба на екипировката си извади стар джобен компас.[1]
– Колонията е натам. – каза си пилотът, гледайки картата и компаса.
Кларк погледна още веднъж картата и тръгна. Ходенето по неравната повърхност на планетата му се струваше непосилно за човека усилие. Беше изминал почти час, откакто той ходеше, а според картата се намираше едва на половината път до колонията. Изморен от дългото ходене, пилотът реши да си почине. Той погледна отчаяно часовника, който показваше колко кислород му остава в бутилките, въздъхна, погледна отново картата и стана, но изведнъж загуби съзнание и падна. В същия момент Франклин беше повикан в кабинета на Джон.
– Търсил си ме. – каза Франклин.
– Да, имам лоша новина. Помощник-пилотът на совалката ви някак си се е заразил с болестта. Вече започнаха да се появяват рани по тялото му. – каза Джон.
– Но как е възможно, той нямаше контакт със заразени? – попита Франклин.
– Явно в колонията има болни, които не се държат под карантина в лазарета. Освен това ще трябва да се върнете на Земята само с един пилот. – каза Джон.
– Да, прав си, не можем да позволим заразата да се разпространи и на Земята. Но нашият главен пилот отиде да огледа сондата отново и още не се е върнал. Да излезем да го потърсим. – каза Франклин.
– Ще изчакаме още малко и тогава ще изпратя екип да го потърси. – каза Джон.
Междувременно, когато Кларк дойде на себе си, той се събуди в тъмна и почти разрушена сграда.
– Ехо, има ли някой тук? – попита той.
– Не мърдай! – каза тайнствен детски глас, идващ от края на стаята.
– Кой си ти? Къде съм? – попита объркано пилотът.
– Няма значение, сега най-важното е да не мърдаш, докато лекарството отстрани заразата от кръвта ти. Извади късмет, че аз и дядо ми бяхме наблизо и те намерихме. Какво правиш толкова далече от изследователската колония?
– Какво е станало с мен? –попита Кларк
– Беше заразен с болестта, която е обхванала изследователската колония. Колко жалко, едни от най-видните умове се намират там, а не могат да се справят с една проста болест. – каза възрастен мъж, който незабележимо влезе в стаята.
– Нима твърдиш, че имаш лекарство за болестта? – попита Кларк.
– Разбира се, тази болест се лекува с малка доза бензатин – каза старецът.
– Вие от колонията ли сте? – попита пилотът.
– Не, аз живея на тази планета по-дълго от тях. По време на сондирането на Марс аз работех като сондьор. Но когато избухна войната, сондите, на които работех, бяха напълно унищожени. Бяхме принудени да живеем, криейки се в подземните бункери, които бяха направени, за да се предпазваме от пясъчните бури. След войната правителствата на Земята ни мислеха за мъртви, дори не си направиха труда да изпратят совалка, която да провери за оцелели. – отговори старецът.
– А как сте оцелели толкова дълго време? – попита астронавтът.
– От бункерите успяхме да създадем колония, в която живееха всички оцелели.. Захранвахме колонията с помощта на метан, също така се снабдявахме с вода и въздух с помощта на система за рециклиране на въздуха и водата, която представлява обширни изкуствени парници. Сами си отглеждахме хранителните запаси в специални ферми с обработена почва. С общи усилия създадохме едно утопично общество, лишено от войни, бедствия и болести. Но един ден хората се бяха заразили от същата болест като теб, открихме, че причинителите на болестта са микроорганизми, живели преди милиони години на Марс. Някак си те са оцелели, заровени в почвата на планетата, а когато се извадят на повърхността, те влизат в най-близкия жив организъм. Тогава запасите ни от лекарства бяха оскъдни, имахме единствено бензатин, за наш късмет това беше единственото лекарство, което лекуваше болестта.
– Значи, когато изследователите са сондирали един от залежите на метан, те са изкарали на повърхността тези микроорганизми? – възкликна момчето, което през цялото време стоеше зад дядо си.
Както си лежеше, изведнъж Кларк отново изгуби съзнание, когато се събуди, той отново беше насред пустошта. В далечината се чу силен вик:
– Клаарк, Клаарк!
– Насам, тук съм! – викаше с цяло гърло Кларк.
Изведнъж иззад хълма се повиха Франклин и Джон, които го търсеха.
– Най-накрая те намерихме. Какво стана, как оцеля толкова време без кислород? – попита Франклин.
– Няма да повярваш, един старец ме спаси. Той е бивш сондьор и живее на планетата повече от 20 години – каза Кларк
– Бивш сондьор ли? От липсата на кислород си започнал да халюцинираш. Всички сондьори бяха евакуирани, преди да започне войната. Лично участвах в евакуационните мисии. – каза Джон.
Тримата се качиха на марсохода и заедно се върнаха в колонията. Кларк разказа на Франклин какво му е казал старецът, също и за лекарството. Докторът първоначално не му повярва, но след като инжектира болните с бензатин и видя резултата, той си промени мнението. На следващия ден астронавтите се приготвяха за излитане, когато Кларк седна на пилотското място. За секунда той погледна през прозореца и видя стареца и детето, които му махаха за довиждане.
– Видяхте ли ги? – възкликна Кларк, сочейки през прозореца.
– За бога, Кларк, там няма никого. Тази планета ти влияе зле. Хайде да излитаме! – каза Алекс.
И четиримата излетяха обратно към Земята.
[1] На Марс няма планетарно магнитно поле, съответно няма магнитни полюси (има локални магнитни аномалии) и по тази причина компас на Марс не може да се използва. – б. ред.