Дългият път към дома
„… Знаем, че сте уловени в Течението, но само можем да предполагаме колко време е минало за вас. Тук обаче мисията ви се е превърнала в легенда. Дори преподавателите в Академията разказват за нея по време на лекциите по история на астрономията – някои с малко снизхождение, други – с истинска гордост.
Иска ми се да можехме да се свържем някак с вас, дори само да чуем гласовете ви, за да знаем, че сте добре. За да сме сигурни, че някой ден отново ще стъпите на планетата майка и ще донесете със себе си истории за всички чудеса, които сте видели. За съжаление, все още няма как да разберем кога ще се случи това. Знаем, че Течението може да ви върне до началната точка напред в бъдещето или назад в миналото спрямо момента, в който записваме съобщението. Но, без значение кога ще се случи, можете да сте сигурни в едно – винаги ще сте добре дошли. Винаги ще има специално място за вас както в нашия свят, така и в този на наследниците ни или пък в другия – на предците ни.
„ЕърКон”, Земята ви поздравява! В навечерието на Нова година всички ние тук в контролната зала на космодрума към Академията искаме да ви пожелаем от името на цялото човечество не просто лек път, но и много късмет. Нека звездите бдят над полета ви и ви доведат у дома невредими. И дано всяко изпитание, на което сте били подложени през това време, бъде възнаградено с тройно повече щастливи мигове.
Попътен вятър, „ЕърКон”! И честита Нова 2428-а година!
Професор Ал Донован, Факултет по астрономия и астрофизика към Марсианската академия по звездни науки „Константин Циолковски”, край.”
В контролната зала настъпи тишина, нарушавана само от цъкането на навигационните програми, които си мърмореха някакви изчисления.
-Е – след известно време проговори командирът и огледа екипажа си. На лицето му се появи усмивка. –Честита Нова година!
-Две хиляди четиристотин двадесет и осма – подсвирна първият пилот Макс Арнолдс. –Това е седемдесет и седем години след старта на мисията. Представяте ли си?
-Мисля, че това е първото наистина осезаемо доказателство, което получаваме в подкрепа на теорията за изкривяването на пространството и времето. Всичките скокове до момента бледнеят пред едно-единствено съобщение от Земята, щом е успяло да стигне до нас през Течението – отбеляза физикът Роналд Макферсън.
Капитан Фон Майер се засмя и плесна с ръце по страничните облегалки на креслото си, докато се изправяше.
-Доказателство или не, поводът не е по-лош от всеки друг. Довечера ще си направим малко празненство, банда. Въпреки че по корабното време сме далеч от датата, мисля, че няма да ни навреди да полеем една марсианска Нова година заедно с приятелите ни от Академията, нали? Остават няколко часа до залез, така че ще изляза да събера геоложките образци, които трябваха на Мария. Макс, междувременно искам да направиш пълна диагностика на двигателите и на пространственото ядро. Изпрати ми данните веднага щом приключиш.
-Ясно – кимна пилотът и се извърна към пулта си. Останалите също се раздвижиха и се заеха с текущите си задачи. Както винаги, работа имаше в изобилие. Неочакваното съобщение бе нарушило рутината им съвсем за кратко.
„Седемдесет и седем години…”, мислеше си капитанът, докато вървеше по коридорите към трюма.
-Как е, шефе, приключваш ли?
Фон Майер вдигна поглед. Дъглас Маверик, 32-годишният главен инженер на „ЕърКон”, най-младият член на екипажа, се приближаваше, нарамил раница с оборудване. Подобно на командира и той носеше само стандартно предпазно облекло, предназначено за планети с близки до земните условия. Поредният безименен свят им бе предложил не само сравнително интересна флора и фауна, но и достатъчно спокойствие. Масивните изследователски скафандри, които можеха да поддържат човешки живот в продължение на седмица в открития Космос, изглеждаха нелепо в подобна среда. Зад Дъглас, приблизително на половин километър разстояние, корпусът на „ЕърКон” меко проблясваше в оранжевите лъчи на тукашното слънце. Сблъсъците с микрометеорити не бяха успели да увредят напълно рефлекторното му покритие.
-Всъщност, вече събрах всичко необходимо, но още се мотая. След толкова време в кораба краката май сами ме теглят навън.
-Знам за какво говориш – засмя се Дъглас и остави раницата си. –Нещо против да ти досадя малко?
-Не, разбира се. С какво си се захванал?
-Снимам образци от местната флора и фауна за биоложкия архив на „ЕърКон”. Изкуших се да си поиграя с апаратурата за холографски фотоси, отдавна не съм я пробвал извън кораба.
-Пропътувахме половината Вселена, за да си губиш времето със снимане на ръка, пък било то и с най-добрата холографска техника? – засмя се капитанът.
-Всеки луд с номера си – намигна му Дъглас и огледа пейзажа. Въпреки великолепната хидропонна градина на „ЕърКон”, усещането да стъпят на повърхността на непознат свят не можеше да се сравнява с нищо друго.
-Като си говорим за луди, Редж, отдавна ми се иска да те питам нещо – след малко каза той.
Капитанът не помнеше кога точно бяха изоставили формалните обръщения, но вече не можеше да си представи отново да започнат с тях. По същия начин бяха захвърлили и флотските униформи още след първия скок. Етикецията принадлежеше на планетата майка и колонизираните ѝ сестри. На борда на „ЕърКон” всяко малко удобство бе добре дошло.
-Мисля, че се досещам какво е. Стреляй.
-Ясно ми е какъв е общият мотив за тази мисия – героите на Земята, „първите космонавти, отправящи се в безкрая на пространство-времето, което не познава Айнщайновите закони” – изрецитира Дъг мотото от рекламната кампания. –Но ако се поогледаш, всеки има лични причини.
-Какви са твоите тогава?
-Бива ме в жичкаджийството, а на кораб като „ЕърКон”, който няма аналог в досегашната история на космическите полети, добрият инженер е жизненоважен. Повечето на борда са като мен – специалисти в своята област, които преследват или собствените си мечти, или светлия пример на някой роднина в академичните среди. Ти обаче… – Дъглас хвърли поглед към капитана, който седеше от лявата му страна. –Какво е накарало човек с благородническа кръв във вените да тръгне на мисия с толкова непредвидим изход, че със същия успех може да се хвърли в черна дупка? Искам да кажа… Капитан Реджиналд фон Майер, който оставя зад гърба си семейния замък, за да поеме към звездите? Мисля си, че би трябвало да има някаква сериозна причина, освен очевидната романтика на идеята.
-Преувеличаваш малко. Доста пари се наляха в изучаване на механиката на Течението, не сме се хвърлили съвсем на сляпо.
-Да бе – снизходително се усмихна инженерът.
-Е, добре де, поне на теория. Колкото до мотивите… не знам, Дъг. Докато си хлапе, е забавно да си аристократ, но като пораснеш малко, става досадно. Обикаляш по приеми, любезничиш с разни величия, повтаряш едни и същи заучени фрази и позираш за холовизията като дресирано пале. Точно заради произхода перспективите ми бяха само две – или семейния бизнес, или армията. Май стана както ти го описа. Романтичното бягство и всичко останало.
Дъглас кимна и отново зарея поглед над пейзажа. Всъщност, нямаше кой знае какво за гледане.
-Мислиш ли, че имаме право да им кажем? – след известно време попита той. Капитанът го изгледа изненадано.
-За какво говориш?
-Стига, Реджи, много добре знаеш. И двамата сме наясно как работи Течението. Сигурно сме минали през голяма част от познатите ни сектори на видимата Вселена. И, по което и време да се върнем, съмнявам се, че която и да е друга експедиция ще е събрала повече информация от нас за Космоса. Стъпили сме на стотици светове. Откривали сме какво ли не. И, в общи линии, навсякъде попадаме на едно и също.
-Няма как да си сигурен.
-Така е. И все пак съм склонен да повярвам в теориите на Рон. Въпросът не е дали ще споделим с хората наученото, Редж, а дали от морална гледна точка ще сме прави да го сторим. Можем ли да им отнемем точно тази надежда?
-Преди всичко, не мисля, че резултатите ни са база за категорични изводи. Ще са необходими години дори само за да анализират информацията от компютрите на „ЕърКон”, Дъг. Да не говорим за други експедиции. Кой знае колко нови двигатели и щуротии ще са измислили, докато се върнем. Като нищо ще се окажем живи антики, а след нас ще има куп по-успешни мисии.
-И все пак мисля, че не само аз съм се питал за това – отбеляза Дъглас, впил поглед в него. Реджиналд не отговори.
В продължение на десетилетия феноменът, наречен простичко „Течението”, лишаваше от спокоен сън безброй учени. Истинските факти около откриването му – или по-скоро около доказването му – тънеха в смес от имена, дати и истории, превърнали се почти в митология. На езика на обикновените хора Течението представляваше нещо близко до архаичната представа за хиперпространството, наследена от научната фантастика. И, в същото време, бе нещо коренно различно. „Измерение, в което пространството и времето се движат с неизмерима скорост в непрекъснат поток, пронизващ във всички възможни посоки, през всеки един момент от съществуването ѝ познатата Вселена”, гласеше дефиницията в най-новите учебници по астрономия. Явната й помпозност целеше да скрие факта, че всичките изписани до момента научни трудове бяха просто догадки.
Най-много привърженици като че ли си бе спечелила теорията, че Течението прилича на лентата на Мьобиус. Според основните ѝ положения при подходящи условия, чрез солидни знания и малко късмет, човек можеше да стигне практически до всяка точка с известни на конвенционалната астрономия координати. След това Течението се усуква самò около себе си и го изхвърля обратно на мястото, от което е тръгнал, приблизително по същото време. Поне на теория. Само ръководителите на изследователските програми знаеха колко финансови и човешки ресурси, колко хиляди часове непрекъсната работа и колко сонди, капсули на времето и други апарати костваше намирането на доказателства в подкрепа на тази теория.
Десетилетията непрекъсната работа доведоха до единственото възможно развитие – изграждането на кораб, способен да устои на приумиците на Течението, снабден със самоподдържащи се системи и с всичко необходимо да понесе екипажа си на пътешествие с непредвидим край. Целите му бяха само две – търсене на разумен живот и на отговор как бе възникнало Течението…
Капитан Фон Майер хвърли униформеното си яке на стола и се тръшна на леглото. Светлината в жилището автоматично намаля в съответствие с навиците му. Мъжът уморено въздъхна и притисна парещите си очи. През целия ден бе избягвал да мисли върху думите на Дъглас, но сега вече нямаше къде да отиде. Според установеното на борда на кораба време минаваше един сутринта и всякаква активност бе сведена до минимум.
Макар и абстрактен, въпросът на инженера за моралната страна на нещата не бе съвсем лишен от основание. Докато разсъждаваше върху това, пред очите на Реджиналд изплува образът на брат му Улрих. Добрият стар Улрих с неговата леко крива усмивка и вечното „Като пораснеш, ще разбереш”.
-Уж пораснах, братле – промърмори Реджиналд. –А все още не разбирам защо хората толкова упорито си усложняват сами живота.
Улрих бе военен също като него, но във време, когато думата „война” все още олицетворяваше един от кошмарите на човечеството. Седемнадесет години преди да стъпи на борда на „ЕърКон”, Реджиналд фон Майер за последно бе стоял редом с брат си на борда на орбитална станция „Юнона”, кръжаща високо над тераформирания марсиански екватор. Едва ли щеше да забрави безкрайните минути, в които наблюдаваше как урната, съдържаща тленните останки на Улрих, поема по самотния си път сред звездите.
По-възрастният Фон Майер се бе сблъскал с тежестта на отговорностите и бе понесъл последствията. Нещо, което изглежда тепърва предстоеше на Реджиналд. Може би затова напоследък често се улавяше, че мислено разговаря с брат си.
-Компютър, отвори архив „Капитански дневник”, файл AA48-01Z и започни запис – гласът му прозвуча някак вяло в тишината на стаята.
-Системата изисква код за потвърждение.
-К-Е-Й-Т-Л-И-Н.
-Кодът е приет. Начало на записа.
Фон Майер мълча близо минута, за да подреди мислите си. Трудно бе да се изкаже сбито и ясно нещо толкова мащабно, но трябваше да опита.
„Днес стъпихме на сто тридесет и осмата планета от началото на мисията. Изминали са малко повече от осем земни години, част от които прекарахме в хибернация по време на най-продължителните скокове. На всяка планета, където имаме възможност да стъпим, изпълняваме стандартна изследователска процедура. И, противно на всички изградени до момента теории, попадаме приблизително на едни и същи резултати. Досега нито веднъж не се е налагало да изпълним някой от протоколите за установяване на първи контакт. Все още е рано да се правят изводи, но сред екипажа вече се заражда теория, която не ми харесва. Колкото и да е странна обаче, мисля, че постепенно и аз започвам да вярвам, че е възможна.
Ние сме първите хора, видели толкова голяма част от космическото пространство. Както по-рано днес отбеляза главният инженер Маверик, предвид абсолютната скорост на движение в Течението, досега със сигурност сме минали през повечето райони на открития космос, известни на човечеството. На нито един от световете, където сме стъпвали или които сме наблюдавали, не сме срещали разумен живот. Попадали сме и на богата, и на бедна флора и фауна, на следи от цивилизации, дори на примитивни същества. Но никога на индивиди, достатъчно разумни, за да установим връзка… Или може би неразумните сме ние. Не съм сигурен. Каквато и да е истината обаче, няма как да не се замислим над въпроса, който фактите повдигат.
Възможно ли е ние да сме единствените разумни същества в познатата ни Вселена в момента…?”
Въздъхна и затвори очи. Беше на четиридесет и четири години, все още в разцвета на силите си. От времето на първия си стаж досега бе прекарал двадесет и пет години в космоса. И никога не се бе чувствал толкова изморен. Внезапно и някак нелепо му мина през ума, че вече машинално се опитва да избяга от рутината на работата си, щом дори не си беше направил труда да седне на бюрото както обикновено.
« « «
Капитан Реджиналд фон Майер се изправи и огледа резултата. Дъглас и геоложката Мария Бенинска си бяха свършили работата безупречно. Плочата от неотитаний лежеше, надеждно скрепена с каменния масив, сякаш винаги бе стояла там. Посланието на трите стандартни езика – математически, символен и английски – се четеше отлично, прецизно гравирано с лазер в метала.
„В името на човечеството”, помисли си капитанът и поглади наболата си брада. Започваше да занемарява дори някои от личните си навици. Време бе да се стегне.
„Дано само се намери кой да го разчете… все някога…”
-Готови сме за полет, капитане – съобщи Дъглас. –Товарът е обезопасен, всички системи са в пълна изправност.
-Добре – кимна Фон Майер. –Условията днес изглежда са отлични за скок. Макс, когато си готов. „ЕърКон” е в твои ръце.
От креслото в предната част на контролната зала се показа ръката на Макс. Пръстите се свиха в юмрук, с окуражително вдигнат палец. Както обикновено преди старт, пилотът лежеше в прегръдката на предпазните колани, със затворени очи и отпуснати до контролните лостове ръце. Пилотирането в Течението не беше нещо, което се научава в училище – пък било то и най-добрата звездна академия сред колонизираните светове. Изискваше се особен, почти свръхестествен усет, какъвто малко хора притежаваха. Макс Арнолдс се бе доказал като феноменален пилот още в първите години на обучението си в Академията – още когато „Константин Циолковски” се наричаше „Томас Джеферсън” и бе висше учебно заведение, посветено изцяло на изкуството на войната, припомни си Фон Майер. И той обаче се нуждаеше от малко време да прочисти ума си преди полет, докато невралните му импланти се синхронизираха с корабния интерфейс. Единственият начин да владее „ЕърКон” през цялото време, бе сетивата на кораба да станат негови сетива, докато траеше скокът.
Тишината в залата бе нещо напълно нормално. И все пак в нея се долавяше нотка тържественост. Въпреки дългогодишния си опит, Реджиналд все още чувстваше леки нервни тръпки някъде около стомаха си, докато чакаше Макс да приключи подобните на медитация мисловни упражнения.
Първият полет на „ЕърКон” бе ознаменувал началото на нова ера в историята на човечеството. Ера на мир, в която хората най-сетне бяха започнали да загърбват различията си в името на по-висши цели. Ера, в която се надяваха да срещнат себеподобни. В която всеки един от отговорниците за изстрелването на първия по рода си пространствен кораб се надяваше екипажът му да стане емисар на расата сред звездите. За миг дъхът заседна в гърлото на капитана. Всичко бе започнало в научните институти на Земята и впоследствие бе прехвърлено в орбиталните корабостроителници на Марс. Съобщението от астрономите в Академията изглеждаше някак символично в светлината на откритията им. Пресечната точка във въображаемата осмица на Течението вече бе отминала, но до момента, в който „ЕърКон” отново щеше да изскочи в родната си система, оставаха почти две земни години.
Пътят назад бе дълъг. Щеше да е още по-дълъг обаче, ако се окажеше белязан от неопровержимата идея за самотното странстване на човечеството.
Не след дълго спокойният глас на пилота оповести:
-Всички системи са синхронизирани. Стартирам двигателите след пет, четири…
„За цялото човечество, нали така, Улрих?”, отново си помисли капитанът, миг преди многоцветните вихри на Течението да погълнат за пореден път издължения контур на „ЕърКон”…
31.12.2011/01.01.2012