Дългата нощ на Марс
Корабът акуратно намести огромното си тяло на няколко метра над металното гнездо и кацна безшумно. Системата за сигурност засмука ледените газове в хангара с едва доловимо свистене; в следващите минути атмосферата в халето щеше да се насити с кислород, достатъчен за извеждане без специални скафандри и пречистващи филтри на стоте притихнали в неспокойно мълчание пасажери на кораба.
Ханзи усети приземяването повече благодарение на онази особена интуиция, която го бе спасявала много пъти в полицейски разследвания и политически интриги, отколкото със сетивата си. Каютатата се намираше във вътрешния корпус на кораба (знаеше това от деня на пристигането си на „Хелиос”), а той бе изкарал последните
(колко? пет, десет, двайсет?)
дни в мъчителна разрушаваща разсъдъка клаустрофобия, затворен между четирите й стени. И ето, че нещо се бе променило. Не би могъл да посочи как и какво, но усещането му за промяна граничеше с онази убеденост, с която не би се усъмнил, че името му е Ханзи Джонс, репортер в Глобъл Уърлд Тудей. Прокара ръка по потното си чело и се загледа в блестящите под изкуствената светлина капки по дланта си. Отне му необичайно дълго време да забележи очевидното, потеше се. На борда на кораб със свръхмодерна животоподдържаща система това бе просто невъзможно. Системата е била изключена, следователно бяха пристигнали. Някъде, където и да беше това …
Ханзи се присви, притиснал изхапани до кръв юмруци между треперещите си колене. Страхът мачкаше в студените си пръсти празният му стомах. Впрочем, той не бе хапвал нищо твърде отдавна, дори не помнеше кога за последно таблата с храна се бе появявала в каютата му. Това бе нещо, което не му даваше мира през целия дълъг полет на „Хелиос”; храната, сервирана в проста черна табла, неизменно го чакаше от вътрешната страна на вратата при всяко негово събуждане. За времето на полета той не бе посетен от нито едно човешко същество, но храната бе там. Всяка сутрин. Какво не би дал да разбере как и най-вече кой я внася в клетката му, но никога не се събуди навреме. А после беше изчезнала. Макар сега мисълта за храна да бунтуваше изтънелия му стомах до вмирисани на вкиснало позиви за повръщане, Ханзи трепереше и копнееше за успокояващата предсказуема рутина на поднасянето на закуската. Всичко, всичко би било по-добре пред кошмарната неизвестност на настоящото му положение.
Вратата безшумно се отвори и спря, разкривайки част от външния коридор. Ханзи скочи, рязко прикляквайки в най-далечния ъгъл на клетката с лице към вратата. Инстинктите му все още действаха, това бе добре.
– Излезте от каютата и останете неподвижни непосредствено пред вратата на помещението, в което се намирате – металните нотки подсказваха компютърна симулация в подаденото нареждане.
Репортерът се огледа. Можеше да се досети, че от него се очаква да изпълни безропотно заповедта, но идеята да прекрачи този праг ( идея, която го бе карала да впива окървавените си почупени пръсти в гладката повърхност и да дращи в несвяст с часове във всеки буден миг от самотното си съществуване тук) сам, незащитен сега му се струваше ужасяваща, немислима, невъзможна. Гласът повтори нареждането отново и отново без да променя думите и интонацията. Ханзи с нежелание отдели гръб от тясната стена и пристъпи напред приведен и свил глава между раменете си сякаш да се предпази. Отново се потеше. Солената струйка щипеше плешките му и отчаяно му се прииска да се почеше. Силата на желанието да се отдаде на този (така естествен, при други обстоятелства) човешки жест, при все абсурдността на случващото се с него, го шокира дотолкова, че почти подтисна истеричния пристъп в гърдите му. Никой не го чакаше вън. Или поне никой от хората, които го бяха затворили. Впрочем, имаше хора. Безкрайна редица от хора, застинали, осветени от стъклената синя светлина на разпръснатите по тавана на коридора плочки. Ханзи предпазливо завъртя глава надясно, а после и наляво. Редиците се виеха безкрайно в двете посоки, сливайки се в неразличимо гъмжило със сивкавия мрак в далечината на коридорите.
Паниката се завърна, по-задушаваща и по-силна от всякога. Прииска му се да си представи, че е станало недоразумение, че, всеки момент ще се събуди в собственото си легло в малкия апартамент и ще се смее сам на себе си. Ще се смее дълго, много дълго на развинтената си фантазия. Би се смял, да, но стичащата се по слепоочията му пот и смълчаните редици като с невидими клещи стискаха гърлото му, замъгляваха съзнанието му, помитаха и последните остатъци от самообладание след продължителното затворничество. Модулираният глас на компютърната симулация прозвуча отново. Редиците, покорни на заповедта, се завъртяха надясно и тежко запъплиха в плашещо тихия търбух на непознатия кораб. Ханзи с мъка удържа инстинкта да хукне напред; не можеше да се отърве от усещането, че ако тича, ако се добере по-бързо до началото на редиците, някак ще разплете усуканите нишки на кошмара и всичко ще си стане постарому. Вместо това, местеше крак след крак, насилвайки се да гледа единствено в полюшващия се гръб на човека пред себе си. Постепенно се почувства по-добре, болезнено пулсиращия в гръбнака му ужас стихна до глухо туптене. Впрочем, той се бе успокоил дотолкова, че дори не забеляза рязкото преливане на дългия корабен коридор в множество широки добре осветени пътеки към жилищни пасажи. Както не забеляза и силните ръце, които грубо го издърпаха от редицата за да го вкарат в зейналата врата на почти невидима ниша в стената.
Първите няколко мига в новото помещение Ханзи почти не осъзна. Очите му смъдяха, подложени сега на прекалено силна светлина, и той примигваше замаяно, отпуснал вцепенените си крайници плътно до тялото. Това определено беше най-странното помещение, което бе виждал през живота си. Дълго и тясно, то преливаше от вещи от всякакъв вид и размер. Скъпи порцеланови вази правеха компания на излъскани до блясък зловещи на вид оръжия, топове платове и купища дрехи, представящи (доколкото изобщо можеше да прецени) разнородни стилове и епохи, закриваха оплетени до неузнаваемост старомодни устройства, почти непознати през 2 150 година,. Ханзи оглеждаше безпорядъка с онемял невиждащ поглед. Очите му се местеха, хипнотизирани от пищното изложение на цветове, светлини, форми и размери – през един невъобразим за ретината и разума предмет до друг, още по-фантастичен и непонятен. Вероятно не би забелязал кротко изчакващия до него обитател на помещението, ако сам този обитател не бе оповестил присъствието си по начин, който Ханзи намери нетърпимо шумен и стряскащ за опънатите му до скъсване нерви.
– Господин Ханзи Джонс, колко мило от Ваша страна да посетите скромната ни обител! Признавам, никога не сме имали представител на медиите тук – и то какъв, не бихме и мечтали репортер от Вашия калибър да ни удостои с визита – и много се вълнуваме!
Ханзи потръпна, разкритието за незабелязаното и твърде вероятно продължително присъствие на непознатия го подразни. Раздразнението му се подсилваше от пискливия фалцет в гласа. Репортерът тихо изръмжа, но в интерес на истината, едва ли имаше нещо от случилото се до момента, което да не дразни непоносимо вроденото му чувство за здравомислие. Ханзи Джонс бе уравновесен човек по природа, но вече долавяше наченки на лудост да гъделичкат нервните му окончания.
– Разрешете да Ви се представя, Комендант Франц Фурлих – човекът театрално се поклони. – Имам честта да бъда натоварен лично от Федерацията на Обединените нации на Земята да ръководя тази малка затворническа колония на Марс. – Старомодният изказ би могъл и да го разсмее, ако Ханзи не усещаше острите иглички на зловещо предчувствие да се забиват дълбоко под настръхналия му скалп. – Огромна чест, така е! Ще Ви доверя, че понякога губя съня си от притеснения и тревоги за доброто на моите подопечни. Но никога не бих избягал от дълга си! Не и Комендант Фурлих, никога!
Непознатият изглеждаше безобиден и слабоват, но външният му вид? Боже мой, той изглеждаше дори по-откачено от помещението, в което го бе заварил! Ханзи бе твърде зает да оглежда странното същество за да обърне внимание на надутата реч, но думите „затворническа” и „Марс” проникнаха с писък в задрямалото му съзнание.
– „Затворническа”? – каза той.
– О, да, най-добрата! Най-голямата! А аз, както вече имах удоволствието да Ви спомена, съм нейният Комендант.
– „Марс”? – думите се въртяха пред очите му във откачено подобие на танц.
– Но, разбира се, тук някъде имам списък … Ето. Затворник 6654892, Ханзи Джонс, репортер в Глобъл Уърлд Тудей, пристига днес 26.09.2150г. и ще остане … – той извинително разпери ръце. – Всъщност не е написано. Колко хубаво, ще останете завинаги! – Комендантът щастливо се изкикоти.
– В какво съм обвинен?! – разумът му отчаяно се опитваше да си върне контрола. Това беше най-важно, една защита беше ефективна само, ако човек знае в какво се състои обвинението.
– Обвинен? – Комендантът заподскача в кръг, припявайки си някаква детска песничка. Ханзи с тревога отбеляза садистично оголената усмивка и нездравия блясък в очите на най-високопоставения офицер.
Задъхан, Фурлих спря и лукаво му се усмихна.
– Обвинен? Вие, приятелю, може би не осъзнавате, че не само сте обвинен, но сте осъден и понастоящем вече излежавате присъдата си. При мен! – той отново заподскача, пляскайки с ръце. – Ще си говорим дълго, Вие ще ми разкажете всичко! Всичките си истории. Да, да!
– Каква е присъдата ми? – гласът на Ханзи неволно потрепера. Той примигна и здраво стисна юмруци зад гърба си, забивайки нокти дълбоко в плътта.
– Вие не знаете ли? – Комендантът унесено прокара пръст по дебел топ червена коприна, небрежно захвърлен на пода в краката му.
Ханзи с нежелание поклати глава. Комендантът сякаш бе забравил присъствието му. Стоеше застинал на един крак с лице към прозореца, лепкава прозрачна слюнка се стичаше от ъгълчето на устата му.
– И аз не знам. Не е написано. – Той радостно запляска с ръце. – Ще се сетите! Толкова велик журналист, сигурно имате десетки разследвания! Все някое от тях Ви е изяло главата.
Сърцето му прескочи няколко удара. Разследвания? Но той … Мислите му се задвижиха със шеметна скорост и в главата му се визуализира картина на служебния му кабинет: електронната система за достъп – изгорена и изкъртена от вратата, компютърът му – претарашен и изхвърлен на земята, архивните микрочипове с досиетата – изчезнали от електронните си клетки. Стомахът му се сви – не мислеше, че кодовете за ретинен достъп на вратата, биха затруднили някого, а той, глупакът, не бе сложил никакви защити на компютъра и стените с микрочиповете. Глупаво, глупаво, глупаво! Имаше разследвания, които … Не, няма значение, той знаеше с какво се захваща. Само че, очакваше планетарен съд и прозрачен процес, а не това, присмя му се ехидно гласче в главата му. Парещ страх запъпли по врата и бузите му.
– Нямам какво да Ви казвам. Информацията е поверителна. – сухо заяви той. – Не очаквайте да Ви забавлявам с досиетата на информаторите ми.
– Не? Няма ли?? Да ме забавлявате? Но Вие съвсем не сте ми интересен! Бил съм заблуден да търся във Ваше лице приятна и интелигентна компания. – Комендантът обидено тропна с крак и, скръстил ръце пред гърдите си, се завъртя към прозорците. – Вървете си!
– Освобождавате ли ме? – гласът на Ханзи остана спокоен, но и сам можеше да долови истеричната нотка, звъннала в самия край на въпроса, точно в най-високия изтънял от надежда тон . Комендантът беше луд, вече бе сигурен в това. Но би ли могъл да го пусне просто така, по своя нелогична необоснована с нищо прищявка? Само за да е интересно. Не, нещо му подсказваше,че освобождаването му по никакъв начин не е цел на това налудничаво интервю.
Фурлих го изгледа с недоумение и миг след това тънките бледи устни се разпукаха в задъхан кикот.
– Иска Ви се! О, аз съм наясно, че това би било едничкото, наистина едничкото, нещо, което Вие вероятно желаете с цялото си сърце, но не, съвсем не. Макар и двамата да се намираме в пълно, и не отричам, дразнещо неведение относно причините за въдворяването Ви в колонията, такива причини има, повярвайте ми! Вие сте престъпник, господин Джонс, и на Ваше място аз бих приучил в себе си покорство и смирение, задължителни за човек във Вашето положение. А, и помислете, каква би била ползата за Вас, ако наистина проявя глупостта да Ви позволя да си тръгнете? Да приемем, че наистина съм добродушния наивник, за който Вие явно ме смятате, и Ви осигуря необходимата екипировка за да излезете навън. Ще умрете за по-малко от три марсиански денонощия! Ще разполагате с храна и вода за повече от седмица, но стандартния контейнер кислород ще Ви стигне точно за три денонощия. А после какво? Или очаквате ангел да се спусне от небето и да Ви пренесе в Рая?
Ханзи гледаше ужасен подскачащото човече и в първия момент не осъзна какво се случи. Комендантът застина така внезапно сякаш бе детска играчка на пружина и ключето на гърба му е извъртяло и последния оборот. Тънките устни се разтвориха и от устата му се изви сладко детско гласче:
Бог ще ме пусне на небето.
Добрият бог ще ме пусне,
дойде ли моят час …
Ханзи побягна към вратата и я тръшна зад гърба си с всичка сила.
***
– Те са там, ако щете вярвайте! И ни искат, искат душите ни, съществата ни, соковете ни! Изтискват човека като паста за зъби и от него не остава нищо, само тялото му е … като празна орехова черупка – ужасените очи на затворника се насълзиха. Пречупен през хилядите призми на събраните сълзи погледът му доби фанатичен отблясък на лудост.
– Нат, не може да вярваш наистина в тия фантасмагории … Сини човечета не съществуват. – старецът (Ханзи смътно си спомняше, че бе виждал този затворник да работи в почистващото звено) съчувствено положи ръка върху рамото на другия, едър дебелак с пухкава оредявяваща коса, която му придаваше постоянно учудено бебешко изражение.
– Не съм казал, че са сини човечета! – избухна високият. – Но ги има! Там са и чакат! Чакат нас … – той захлипа, гласът му замря в накъсани ридания. – Аз знам. Знам! Излизам там … навън … в онзи червен ужас всеки ден. Всеки ден! Чакат мен … и ме дърпат … дърпат … дърпат … За душата ме дърпат, сякаш са вътре в мен и вече са я взели …
Затворник номер 6654892, погледа за кратко след тях, а после с равни спокойни стъпки закрачи по коридора. В своето спално той се изтегна на тясната койка без да сваля дрехите си и притвори очи. Разговорите на другите затворници не го притесняваха, свикнал беше да изолира съзнанието си от странични шумове. Бе тук малко повече от девет марсиански години и ако имаше нещо, което все още би могъл да каже, че цени, това бяха тези тихи моменти на кротка изолация. С времето бе разбрал, че няма друг начин да остане насаме със себе си, в многохилядната колония, където мислите му бяха единственото убежище. „Колибна треска”, полугласно промърмори той, „масова психоза, породена от затвореното пространство и еднообразния живот”; имат общи видения и психосоматични прояви, вероятно защото не спират да се надлъгват за невидимото присъствие, ровещо в мозъците им, продължи мислите си той. Двама – трима от затворниците подозрително го изгледаха. Не го харесваха, Ханзи създаваше проблеми. И той не бе имал възможност да ги хареса. Надзирателите също го смятаха за проблемен и в първите години редовно кастреха чепатия му характер в местния карцер. За щастие, отдавна не се бе налагало да го наказват, бе се отказал от мисълта за бягство; тук не бе оставал и за минута сам, а навън имаше само смърт.
Клетката! Ето това беше изобретение, достойно за откачения им Комендант; слава богу, след първата им среща той не му беше досаждал повече. Стомахът на Ханзи се преобръщаше само при мисълта за дяволския куб, захвърлен в средата на нищото. Никога през живота си не се бе чувствал толкова изоставен и беззащитен, както в Клетката. Част от него осъзнаваше какво виртуозно познание на човешката психика е било вложено в конструирането му и не можеше да не се възхити на садистичния ум, измислил мъчението. Кубът, с размери четири на четири стъпки, бе изцяло изграден от подобен на стъкло прозрачен материал, така че нещастникът, затворен вътре, в сърцето на свирепите марсиански бури, да усеща болезнено ясно уязвимостта и самотата си. Да усеща, докато не прегракне от писъци и не издере до кръв наранените си ръце в здравите стени. Време беше да си признае, кубът го пречупи и усмири напълно. Този Ханзи Джонс, който сега лежеше в неудобното си легло в затворническата колония на Марс, бе готов да убие всеки, когото му посочат, за да не го връщат в Клетката. Както впрочем би убил и всеки от останалите затворници в колонията.
Той се напрегна и с мъчително усилие изтласка мислите си на по-неутрална територия. Защо си причиняваше това? Отдавна вече не го наказваха, а спомените за Клетката му носеха само болка. Дишането му постепенно се нормализира и той се унесе в неспокойното бълнуване, изпълващо сънищата му след всяко завръщане от куба. Сънят му продължи дълго и Ханзи пропусна вечерята и заниманията преди сън. Събуди се малко след полунощ, замаян и с чувството, че нещо определено не е наред. Очите му мигаха сънено, а до скованото му съзнание достигаха тромави нефокусирани картини на силуети с размазани краища. Няколко минути той лениво обмисляше смътното усещане за неочаквана промяна в помещение, което той познаваше по-добре и от петте си пръста, когато прозрението, което настойчиво чукаше по черепа му, най-после намери пролука в забавения ход на мислите му и яростно заблъска по спящия му още мозък. Лампите, разбира се! Нямаше ги. Светещите плочки бяха нагъсто разположени по тавана и стените и той никога не ги бе виждал угасени. С любопитство потърси червените светлинки на охранителните камери, знаеше, че и те са навсякъде в спалното. Очите му срещнаха единствено непрогледен мрак. Той се изсмя; ето ти съвпадение – охранителната система и осветлението едновременно извън строя. Само, че не можеше да бъде вярно, нали?
Смехът му, беззвучен и нисък, отекна отчетливо в спящите наоколо му тела и някои се размърдаха в съня си. Това го наведе на нова мисъл и той внимателно запретърсва безформените мастилени петна, където безпогрешно знаеше, че се намират затворническите койки. Повече усети, отколкото видя коя от койките е празна. Точно така, откритието дори не го учуди. От самото начало знаеше кой липсва – Нат, побърканият работник от външното звено, онзи, който плака вчера. Ханзи се изправи. Не беше много сигурен какво значение имаха странните събития за него самия, но едва ли друг път би му се случило да се намира буден в напълно неохранявания затвор без да има кой да му попречи да излезе, ако рече. Все пак щеше да внимава да не вдига шум, надзирателите преследваха Нат, но не биваше да разчита, че не са оставили дежурни да пазят. Извън спалното отново се сблъска с мрак, цялата колония бе като ослепена. За съжаление Ханзи разсеяно отблъсна тази мисъл, без да й отдели време, и заслиза бързо и уверено по коридорите, които бе опознал твърде добре през годините изгнаничество. Знаеше къде отива, комендантът може би бе прав да предрича мъчителната му смърт след само три денонощия на беглец в отровната атмосфера на Марс, но Ханзи разполагаше с една-единствена възможност да опита. Само тази нощ той щеше да има право на избор как да приключи живота му. А после те нямаше да го търсят, бяха го казали. Щяха да го оставят да умре самотен, измъчван от глад и жажда, без капка кислород в изтънелите си дробове, докато марсианските бури унищожат и последното доказателство за съществуването на затворник 6654892.
Забави се доста с обличането на екипировката. Тъмнината и обилната пот правеха ръцете му хлъзгави и допълнително затрудняваха опитите му да облече и настрои здравата херметическа обвивка на защитния костюм. Не беше имал случай да ползва такъв, работата му в затвора не изискваше излизане извън капсулата на колонията, а до Клетката го бяха превозвали с малък изолиран марсоход. След цяла вечност, в която напрегнато се ослушваше за припряно приближаващи стъпки и внезапно бликнала от осветителните плочки светлина, той се озова навън с бясно тупкащо сърце и заслепени от яркото оранжево сияние на Марс очи. Първият досег с разредената атмосфера на планетата го свари неподготвен; тялото му се мяташе като парцалена кукла в опити да запази равновесие. Ханзи се стараеше да балансира върху двата безспирно подскачащи крака, но неконтролируемо размаханите ръце го наклоняваха ту назад, ту напред.Когато най-после успя да се изправи, концентриран изцяло върху лекото пружиниране на стъпалата си, дъхът му излизаше накъсан и горещ в прозрачната каска. След известно време той събра смелост предпазливо да извърти глава. Капсулата на колонията все още тъмнееше притихнала зад гърба му. Стори му се, че в призрачната златиста светлина вън тя изглежда като огромна отровна гъба, впила пипалата си в замръзналия пясък. Гледаше я хипнотизиран и вероятно би останал още дълго така, с блеснали ужасени очи, ако не беше настойчивото усещане, че трябва да бърза, сякаш невидим магнит го придърпваше към вътрешността на пустинята.
Тръгна бавно, макар да не му се нравеше загубата на дори една безценна минута, щеше да бъде много по-добре, ако можеше да тича. Ханзи тревожно осъзна, че не знае къде да отиде и за пореден път, откакто се събуди в тъмното спално, съжали, че не се бе постарал да се запознае с топографията на планетата. Все пак се досети, че се намира в южното полукълбо, високите плата, подпрели кървавия хоризонт във всяка посока, светеха с наситен карминен отблясък. Гледката се заблъска като ехо в свитите му вътрешности и главата му се стегна в мощен пристъп на агорафобия, прииска му се да се скрие обратно в топлата позната утроба на гъбата. Не си спомняше през живота си да е правил нещо по-трудно от първата си стъпка в червената пустиня. За щастие, никога не разбра какво усилие на волята му е струвало да продължи да се движи с малки смешни подскоци, стиснал зъби и плувнал в пот с втренчени разширени очи. Ако си бе дал дори секунда повече време да обмисли нещата, вероятно би се отказал от бягството. Стъпките му постепенно станаха равномерни и овладяни, макар да не бе сигурен колко време е вървял, притиснат от вакуумна тишина на херметическия шлем. Стараеше се да не мисли за неземните плашещи звуци на чуждата планета, които периодично достигаха до него през озвучителите, монтирани от двете страни на каската.
(Нещо помръдна!)
Ханзи загуби равновесие и се просна в цял ръст от внезапното спиране. Не смееше да шавне, подпрян на ръце и колене с глава плътно снишена между отбранително извитите плешки. Там в сенките на по-близкото до него плато … Нещо се движеше! Напрегна очите си докрай да фокусира движението. Платото сякаш плуваше във виолетово и червено, преливащо в пурпурен антрацит в подножието му. Широката основа, продължаваща стотици километри, тънеше в мрак, а наслоените ръждивочервени сенки се виеха като гнездо на змии, всяка захапала опашката на другата. Стоя неподвижно, затаил дъх и без да изпуска сенките от очи, докато не почувства, че белият му дроб ще експлодира и очите му не плувнаха в щипещи сълзи. Беше изминал четвърт час, но на Ханзи се бе видял като вечност, скованите му мускули се отпуснаха и той въздъхна с облекчение. Сторило му се е, разбира се, планетата му влияе, това е всичко. Направи две крачки, проклинайки суеверието си, когато кракът му, едва повдигнат за трета, замръзна във въздуха.
Сблъсъкът го удари като юмрук, насочен право в слънчевия сплит. Движението сега беше в него, „ако изобщо някога е било отвън”, помисли си горчиво той. Усещаше се изтръпнал, като да бе бръкнал с оголена отвертка в електрическия контакт. Нещо (някой?) ровеше в съзнанието му с безплътни невидими пръсти. Примрял от страх, Ханзи почувства парализиращите докосвания едновременно във всяка част на мозъка си. Пред очите му блесна ярка мисъл
(…като пръсти на жена по тялото на любовника й…)
от която устата му се изпълни с лепкава гъста слюнка и гърлото му, широко отворено за писък, безропотно пое лигавата си запушалка. Задушаваше се, здраво стиснал в облечените си в ръкавици ръце предпазната каска. Внезапно осъзна, че ще умре. В стомаха му се надигаха киселини: щеше да се удави в собственото си повръщано или да се задуши от твърдата като камък слуз, запречила гърлото му.
Ударът последва толкова внезапно, че изненадан, Ханзи рязко политна напред и запушалката в устата му се залепи на стъклото на каската, оставяйки кървави дири и слюнка по гладката повърхност. Лиги се стичаха и от треперещите му посинели устни. Вече знаеше за какво бе говорил Нат. Но усещането … при него не беше дърпане, беше тласък. Сякаш някой го бе шляпнал силно
(като непокорно дете, което се инати на вечерното къпане)
като побутване, но отвътре; гъделичкащо болезнено побутване в мозъка му, последвано от силен като камшик удар в меката сърцевина на тялото му. Ханзи изстена и бавно се привдигна, очите му уплашено се местеха в полукръг около него. Не очакваше да види опасност, бе сигурен, че нещото се е оттеглило: чувстваше се някак празен и пуст. Не, озърташе се повече с отчаяната надежда на човек, че отнейде ще съзре помощ, че някой ще дойде да го измъкне от кашата, в която сам се бе натопил.
Слаба светлинка в далечината самотно мъждукаше и погледът му залепна като магнит за присветващото пламъче. Сети се, че това трябва да е Клетката, и за миг го обзе безумната идея да тича натам. Отново изстена, чувстваше зъбите си пулсиращи и болезнени. Дали не ги бе разбил, изплювайки храчката? Предпазливо ги опипа с език и остатъците от кръв и слуз предизвикаха нови позиви за повръщане. Мъчително преглътна, трябваше да върви. Изруга тихо, не бе слушал внимателно в кои участъци работниците от външното звено се бяха сблъсквали с Тласъка, а би могло именно това да е мястото. Ако Нещото живееше в тази част на платото, то най-доброто, което Ханзи можеше да направи, бе да се отдалечи възможно най-бързо. Скоро успя да установи равномерен темп на придвижване, но преодолените километри се дължаха повече на инерцията от усилията му да бърза, отколкото на някакви негови умения да върви в разредена атмосфера. Гледката на изгряващия от запад Фобос – сега той бе видим, застрашително увиснал над червеното небе – му подейства успокояващо, значи бе изминал значително разстояние навътре в пустошта. Ханзи бе почти сигурен, че спътника не се виждаше, когато застана колеблив и несигурен пред капсулата на колонията. Фобос[1] и Деймос[2], каква ирония! Ханзи цинично се изсмя, бяха напълно подходящи имена за войнствените стражи на проклетата планета.
Този път Тласъкът не бе така шокиращ. Създанието се намести постепенно и плавно в съзнанието му, като че ли се стараеше да декларира присъствието си, влизайки през парадния вход. Ханзи с почуда установи, че продължава да се движи. „Не го правя аз …”, откритието отключи дремещата на повърхността на мисълта му паника, която през последните часове бе нараствала до отровен непробиваем облак, заплашващ да го погълне и задуши. Тласъкът сякаш почувства приближаващия пристъп и обхвана плътно съзнанието му, поемайки пълния контрол върху него. Ханзи бе избутан настрани, гол и треперещ. Знаеше, че не е напуснал тялото си, но и не беше съвсем в него. Виждаше себе си като през дебело стъкло, беше като да надничаш тайно през прозореца на собствения си дом, докато крадецът вътре разхвърляше вещите му, без да се стеснява ни най-малко от домакина. Ханзи потрепера от отвращение, съществото се ровеше като куче в кутията на спомените му. Опипваше с хладните си леки пръсти имена, събития, животи, които бяха значели нещо за Ханзи Джонс. Галеше с безплътните си длани познатите лица, сякаш бе интимно с тях, сякаш то, а не Ханзи, имаше право да ги докосва!
Внезапна мисъл премина през избледняващата нишка на личността му. Съвсем простичък факт, но черната пелена на надвисналата лудост бе разкъсана с един замах. Скоростта му бе нараснала значително, съществото в главата му, Тласъкът (не бе сигурен защо го нарича така, но му прилягаше) местеше крайниците му в удивителен синхрон. Ханзи никога не би предположил, че тялото му има физическата възможност да се движи така устремно. Платата и назъбените ридове се бяха слели в размазана алено – златиста ивица, а небето над него не бе повече от пламнало кърваво петно. То знаеше къде го води и бързаше да стигне там. Ханзи стисна зъби и се опита да събере всичките си сили, нещо му подсказваше, че ще му потрябват. Спирането бе внезапно и рязко и той едва не се откъсна от тънката нишка, която го свързваше със собственото му тяло. Само миг му бе необходим за да установи, че отново е сам в себе си. Ръцете и краката му трепереха, а сърцето му яростно блъскаше в гръдния му кош, оставало без кръв и кислород. Остана неподвижен, докато дишането му се успокои, но истината бе, че се ужасяваше. Страхуваше се да вдигне очи и да види това, което вероятно стоеше пред него.
Почувства докосване и подскочи, прехапвайки до кръв долната си устна. Странно хрумване мина през главата му – не беше ли сега някак нежно, подканящо това докосване? Да, нямаше съмнение, създанието искаше той да види какво има пред него, да е сигурен, че няма опасност. Ханзи плахо отвори стиснатите си клепачи и дъхът му спря. Ханзи Джонс видя това, което никой жив човек преди него не бе виждал. Очите му се насълзиха и сълзите потекоха на мръсни кървави поточета по изцапаните му страни. Дори не осъзна, че се смее. Смееше се диво, весело, от цялото си сърце. Кога за последно се бе смял така? Като дете може би. Пред блесналите му очи се появи бледото изпотено лице на Франц Фурлих, стиснатите му устни се отвориха и Ханзи чу противния писклив глас. „И какво тогава, господин Джонс? Ще извикате ангел да Ви отведе на небето??”. „Да, да, Франци, момчето ми! Така ще направя!”, смехът му прерасна в кикот, „Аз съм в Рая, приятелю!”.
Етерният град сякаш плуваше над замръзналите пясъци. Ханзи виждаше блестящите домове и ослепителните равни улици. В клоните на светналите дървета пееха нежни сладкогласни птички, кристални поточета и блеснали овали на езерца опасваха града в заслепяващ очите изящен венец. Градът изглеждаше прозрачен, неземен, като видение, но той знаеше, че е истински. Съществото в съзнанието му го бе показало и Ханзи вярваше, че е истински. По улиците хора, усмихнати, прекрасни в белите си дрехи, му махаха. Щастливо усмихнат, махаше им и той. Пристъпи напред, мястото му бе тук. Бе се завърнал вкъщи!
***
Марсоход 358 – 01 плавно се завъртя, за да заеме по-добра позиция и стреля. С мощна експлозия от пламнали замръзнали песечинки лазерният лъч заора твърдата червена скала стотна от секундата, след като човекът пристъпи напред и сякаш се разтвори в ледения въздух, потрепващ над оголеното плато. Роботоидът прилежно вписа мястото и времето на екзекуцията, изпрати данните към централната система за контрол в колонията и с тихо метално бръмчене потъна в дългата нощ на Марс.