Добре дошли на планетата Марс!
“Всичко, което си помисли човек, може да стане реалност!”
Природните катаклизми от 50 години насам всяка година се увеличаваха с 2 % . Учените казваха, че настъпва глобалното затопляне. Поройни дъждове валяха дни наред. Ако кажа, че на квадратен метър имаше по 500 литра вода, трябва да ми повярвате, защото аз съм жив свидетел. През 3000 година световните информационни агенции ежечасово ни съобщаваха за безброй бедствия по земята. Поройни дъждове, придружени от градушки, ураганни ветрове, зачестили земетресения , вулканични изригвания, безброй метеорити, падащи на Земята и високи температури, достигащи 60 градуса на сянка, караха хората да се страхуват за живота си. Ледовете на континента Антарктида се бяха стопили и водата се вля в моретата и океаните, а те от своя страна поглъщаха градове, села и цели държави. Животът на земята стана АД! Срещу природните бедствия човек не може да се бори, но инстинктът за самосъхранение у хората винаги търси начин за оцеляване и те се евакуираха, от едно място на друго.
Стигна се до ситуацията, всички националности да се съберат на единственото сухо късче земя, която се намираше на континентите Европа и Азия! Прогнозите на синоптиците не бяха обнадеждаващи. Учени от различни сфери на науката се събираха на симпозиуми и вземаха най-правилните решения. Всички с последна капка надежда си мислехме, че нашето спасение е да отидем да живеем на планетата Марс.
“Всичко, което си помисли човек, може да стане реалност!”, една гениална мисъл, казана незнайно кога от незнайно кого.
Така нареченият междупланетен кораб “Летящият марсианец”, чакаше своите пасажери. Това беше безпилотен пътнически кораб, който летеше за три дни до планетата Марс. Тези полети се осъществиха благодарение на предишните проучвателни полети на летателните апарати VIKING. С такъв апарат за първи път на планетата Марс се приземиха хора, които доказаха, че на тази планета може да се живее.
През лятото на 3000 година и аз се качих на “Летящият Марсианец”. Трябва да отбележа, че при качването ни предупредиха, че на Марс е строго забранено да се пуши, да се пие алкохол и ползването на всякакъв вид стимулиращи напитки, които водят до промяна в поведението на човека, а за наркотици да не говорим. Беше забранено на наркомани да се качват на кораба, ако не са престанали да вземат психотропни вещества. Корабът беше препълнен с хора и след като се задейства една сигнална звукова система, вратите му се затвориха автоматично. Пътуването премина нормално. Минахме покрай различни знайни и незнайни планети. До мен беше седнал един мъж, който беше член на “Марсианското общество” в България. Запознах се с него и той ми разказа, много интересни неща.Той се казваше Алекс. Висок, черноок, с къдрава коса, която му придаваше особен чар. Освен красива външност Алекс притежаваше интелект и бистър ум. Той знаеше 10 езика. Попитах го с притеснение:
– Алекс, аз много се притеснявам, че не знам езика на марсианците!
– Елиза, спокойно! Това е единствената планета в цялата галактика, където хората се разбират помежду си само с мисъл. Трябва да си положително настроена и никога да не си мислиш лоши неща за никой, защото специални роботи с мисловни датчици, ще те прихванат и ще те отведат в отдел “Ненормални”, а после ще те върнат обратно на Земята.
“Горкичкият, този се е побъркал и трябва да стоя по-далеч от него” – помислих си аз, когато ми каза, че хората се разбирали само с мисъл.
Корабът се приземи и вратите му се отвориха.
На изхода се скрих в навалицата и видях, как Алекс се озърта за мен! Успокоих се едва когато го изгубих от погледа си.
Един автомат ми подаде една магнитна карта с моя снимка. На нейният мониторен екран пишеше “Добре дошли, на планетата Марс! Без тази карта Вие сте никой!”
Първото нещо, което ми направи впечатление е, че пръстта на тази планета беше червена. Видях безброй големи небостъргачи, които закриваха хоризонта пред очите ми. Строителните инженери и майсторите, които дойдоха тук преди пет години, си бяха свършили перфектно работата. Не можех да проумея само как са построени толкова високи небостъргачи. Гледах нагоре и исках да видя последният етаж, но шапката ми падна от главата и аз така и не успях да видя нито покрива на небостъргача, нито да преброя на колко етажа е той.
Загледах се в едни хора, които не правеха никакви крачки, а се движеха, седнали на стол. Разбрах, че плоскостта, на която е поставен стола, се движи. Направи ми впечатление, че “Летящият стол” се движеше в четирите посоки, без никакви въжета или разни повдигащи и свалящи кранове и тем подобни.
Продължих да вървя и пред себе си видях подобна плоскост, със стол и с някакъв автомат на нея. Качих се, завързах се с колана, но нищо не се промени. Погледнах автомата и видях, че има малък отвор. И нормалната ми реакция беше, да мушна картата си вътре.Видях една картинки приличащи на глобуси и натиснах една от тях. И, о, чудо.“Летящото столче” , литна нагоре и се извиси високо в небесата. Озърнах се да видя с какво гориво се движи, но не видях резервоар. Имаше само една фунийка, която засмукваше въздух и се сетих, че най-вероятно горивото е метан, който го има в изобилие във въздуха на планетата Марс[1].
Докато умувах с какво се движи “Летящият стол”, Марс изчезна от погледа ми… На всичкото отгоре някакъв скафандър се издигна от платформата и аз се оказах в него. Разтреперих се цялата от страх. Помислих си“Господи, ами сега, какво да правя? Помогни ми, моля ти се!” Развиках се, колкото ми глас държи “Помоооооооощ, помооооооооооооооооощ, помоооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооощ” Ала гласът ми остана като глас в пустиня. Трябва сама да се спасявам. И нали уж съм инженер по професия, но колкото и да гледам, нищо не разбирам. За всеки случай, реших да огледам всички бутони на автомата до мене, които имаха картинки. На една от тях видях небостъргач и веднага го натиснах и тогава летящият ми стол взе да се снижава и се устреми към един от небостъргачите. Спря се на 1125-я етаж. Една врата на външната стена се отвори автоматично.
Аз влязох в помещението и въздъхнах с облекчение! Столчето остана да виси във въздуха до вратата. Разгледах помещението и изненадата ми беше огромна, когато в една от стаите видях всички членове на моето семейство, които щастливо си разговаряха помежду си. Те бяха дошли преди един месец и много се зарадваха на моята поява. Обясниха ми, че за да се храня от автомата в кухнята, ще трябва да работя. Ако реша да мързелувам, автоматът никога няма да ми пусне храна. Абсурдно било, да речем, те да ми дадат от своята храна, защото това било незаконно. Освен това ме предупредиха да не повишавам тон на никой, да не се карам и да не се бия с никой, да чета командите от картата си и стриктно да ги изпълнявам.Тук на тази планета имаше безупречен ред и всеки беше длъжен да го спазва.Слушах близките си и да си призная, направо не вярвах на ушите си. Имах чувството , че сънувам сладък сън.
На въпросите ми “Кой построи всичките тези небостъргачи, ами тази умна вълшебна карта, която получих при слизането си от кораба, ами “Летящото столче”? Моите информирани близки ми разказаха подробно, че имало хора от една друга непозната за нас планета, наречена Мечта. Хората от тази планета, също са потърсили спасение на Марс, защото при тях настъпил ледников период. Те били напред по отношение на науката със светлинни години от нас.Само по компютърните технологии ние сме били преди тях. Небостъргачите били построени от тях, а конструкцията на всички автоматизирани системи и роботи са дело на общите усилия на учените от двете планети, Земя и Мечта. Аз бях изумена от постиженията на хората от планетата Мечта.
Още на следващият ден тръгнах да работя .Човек работеше, такава работа,която му беше приятно да работи.Той само с мисъл си избираше работа, ако искате ми вярвайте, за Вас може би е лъжа, но за мене е истина. И така, после неговото “ Летящо столче” го отвеждаше на поисканата от него работа. Цялата дейност беше автоматизирана и работата на човек беше да контролира процеса.
Семейството, като понятие, тук не съществуваше Един ден на екрана на моята карта видях съпруга си в прегръдките на една Мечтанка. Окриляна от тази негова постъпка, си помислих, че и аз мога да си позволя това удоволствие! И ето, сякаш по поръчка, реших да разгледам “Главният команден център”, който беше отворен за посетители всята неделя. Влизам и кого си мислите, че виждам… Пред мен стоеше Алекс, който като ме видя, много се зарадва. До него стоеше един неземен млад красавец, с небесно сини очи, с тъмно кестенява коса и с атлетично тяло. Точно такъв, който съм виждала само в сънищата си. Той се обърна, към Алекс, а после, към мен и сякаш някаква вълна от приятни чувства ме обля от горе до долу. “Той е, това е мъжът на моите мечти” и тази мисъл се загнезди в съзнанието ми.
Алекс се усмихна блажено и ми каза:
– Елиза, Мунчо е от планетата “Мечта”. Той много те харесва и иска да живеете заедно!
Как да му откажа, като сърцето ми, душата ми, тялото ми го искаше неистово… На всичкото отгоре, беше и много умен, а аз харесвам умните хора, защото от тях винаги мога, да науча много неща…С Мунчо или с чисто новичкия ми мъжлец имаме две прекрасни деца. Мунчо, беше на седмото небе от щастие. Аз също бях щастлива. Децата ни пораснаха, тръгнаха на занятия, на които си тренираха мисълта. Нямаше нужда от писане и четене.
На тази планета хората растяха до толкова, до колкото желаеха. Специални центрове на живота имплантираха едно миниатюрно микрокомпютърно чипче в човешкият организъм и хората спираха да стареят. Те никога не умираха, защото това устройство беше универсално и заместваше всеки отказал се да функционира орган. С моят любим Мунчо решихме, аз веднага да спра да старея и да си остана на 50 години, а той, когато стане на 50, тогава да спре да расте. Животът на планетата Марс е вечен. Там никой никога не си брои годините.
Между другото, климатът на Земята взе да се подобрява и сушата постепенно заемаше своята предишна територия. Онези от хората, които бяха по-глупави и мързеливи, се върнаха на Земята.
Разумните хора останахме да си живеем на планетата Марс, защото тук имаше един прекрасен климат, с кристално чист въздух и с девствена природа.Тук няма престъпници, тук няма крадци, тук няма катастрофи, тук никой не се страхува от никой и за нищо. Животът на планетата Марс се оказа живот мечта, за честните и почтени хора. Тук хората един друг се обичаха и животът беше като най-хубавата вълшебна приказка в необятната Галактика и дай, Боже, всекиму такъв живот!