Грешки на растежа
– Бързо! – извика капитанът на совалката.
Совалката се наричаше „Тробелс”, капитанът беше на име Рисиърт.
– Побързайте, защото скоро ще кацнем.
– Разбрано – отвърна жената в екипа, на име Силтес. Совалката кацна.
– Готово. – каза Силтес и се усмихна на капитана.
Капитанът погледна през илюминатора: навън се носеше пясъчна буря, която обвяваше всичко. Вятърът се чуваше, докато бръснеше корпуса на совалката. Ситен прах се сипеше около космическия кораб и тихо проскърцваше в илюминатора. Прахът се беше събрал на облаци, които преминаваха навсякъде около совалката. Сякаш тя се намираше в някоя пустиня на Земята, а не на Марс. Екипажът се раздели и всеки пое обичайните си задължения, които бяха свързани най-вече с поддръжката на апаратурата на космическия кораб. Навън беше пусто, нямаше никой, освен присъствието на праха и вятъра. Минаха часове, безкрайни часове, през които екипажът следеше за неизправност на кораба и провеждаше рутинна работа. Силтес се размина със Сивил, който отиваше в командната зала, за да докладва на капитана.
– Всичко наред ли е? – попита Силтес.
– Да, като се има предвид сложността на полета, сме достигнали до тази далечна точка, без каквито и да било повреди. Можеш да спиш спокойно, а утре сутринта ще започнем замерванията по план, все някъде на това забравено от бога място ще намерим нещо живо, сигурен съм. Ще се сприятелим със зелените човечета и тук ще бъде мястото, на което ще бъде продължението на човешката раса.
– Дано да си прав, дано да си прав. – Силтес се размина със Сивил и отиде в каютата си, където я очакваше спартанска обстановка и уединение. Вътре имаше голяма телевизионна стена, която беше свързана с камера и показваше всичко навън. Силтес натисна едно копче на дистанционното и на екрана се появиха картини от планетата, която беше навсякъде около совалката. Навън беше тъмно, но вятърът, който носеше прах, беше престанал и Силтес можеше да види навсякъде, докъдето осветяваше лъчът на прожектора.
Останалите от екипажа също бяха влезли в каютите си и наблюдаваха пейзажа от телевизионните стени. Бяха минали три години откакто сателитът, изпратен в орбитата на Марс, беше засякъл сигнал, който беше като от нещо, което представлява множество движещи се обекти, формиращи подобие на пасаж, под повърхността на планетата и предизвикваше силни вибрации. Това беше нещо като „стадо”, наречено така от зевзеците в земното командване. Рисиърт и хората му бяха изпратени да открият „стадото” и да го изследват, като за тази цел Тробелс беше оборудван със свръхмодерна и свръхчувствителна техника. Марсианската нощ премина тихо и спокойно. На сутринта екипажът се събуди и всички отидоха да закусват в бокс-кухнята, която беше обичайното място за срещи и те заговориха един през друг :
– Предлагам да излезем още сега след закуска и да преслушаме околността с радиолокационната техника за наличие на шум от „стадото” – каза Силтес.
– Аз предлагам да изчакаме, – каза Клос, – трябва да сме сигурни, че няма да уплашим стадото и по тази причина можем и трябва да останем скрити. Казвам уплашим, защото ако стадото разбере, че на планетата му има чужди същества, то може да избяга и тогава никога няма да го открием или засечем отново.
– Помислете от гледна точка на това, че можем да послужим като примамка, ако стадото е войнствено настроено. То може да бъде привлечено от нас и така ще го намерим, както и то нас. – каза Сивил.
– Аз съм капитан и все още аз казвам какво ще се случва. Поне в близко бъдеще това ще бъде да се допитваме до сателита и да използваме пълния му капацитет, за да засечем стадото, така че да го открием първи, преди то да е открило нас. – каза Рисиърт. – Ще използваме мониторинг на територията, прилежаща на нашето местоположение и ще останем тук, докато не се появят следи от движението на стадото. Но за сега няма да напускаме кораба.
Всички притихнаха и се захванаха с обичайните си действия. Силтес беше биологът на кораба и тя нямаше търпение да открие извънземните, защото беше както специалист по извънземните, така и беше провела множество експерименти в тази насока. На Земята тя беше участвала в експерименти на морското дъно и сред други неизследвани територии, като беше преминала през много девствени кътчета, които можеше да предложи Земята. Сега обаче се намираше на космически кораб, в центъра на събитията, търсейки извънземен живот, за който беше имало сведения, че съществува и беше част от елитен екипаж, дошъл на Марс за да търси нещо, което не е било открито или дори забелязано от никой друг преди това.
Клос беше търсачът на извънземни, който оперираше с техниката за засичане на чужд живот, ако го има някъде на планетата. Той беше очарован от резултатите, които сателитът беше показал и сега се насочи към командната зала, откъдето му посочи координати, с които заключи територията около кораба, в радиус от 100 километра. Останалите от екипажа се занимаваха с разнообразни дейности, някои от тях бяха компютърни специалисти, други лекари, а имаше и морски пехотинци, които щяха да следят за сигурността на екипажа. Те разбираха също така от боравене с експлозиви, защото данните сочеха, че стадото може би се състои от огромни същества, които се движат под повърхността, но не се знаеше как се придвижват, дали използваха готови тунели под кратерите или си създаваха нови. Ако това беше така, какви ли бяха по рода си тези същества, дълбаещи непроходимата марсианска твърд. Минаха два дни, нищо не се случваше.
На третия ден Силтес се събуди в каютата си и си наля вода в чашата си от една голяма кана. След това отиде в бокс-кухнята с чаша в ръка. Останалите вече бяха седнали и разговаряха, преди да започнат закуската си. Корабът имаше специални двигатели, с водно охлаждане и огромно количество вода преминаваше през тях, за да ги поддържа годни за работа, това ставаше безшумно – дори когато совалката се намира в кацнало положение. Силтес наблюдаваше колегите си, когато с крайчеца на окото си забеляза, че в чашата отекват някакви шумови вълни, които се редуват като серия, която държи непрекъснато трептене на водната повърхност.
– Какво, по дяволите…? – извика тя, но останалите я надвикаха, защото на екрана на системата, която беше свързана със сателита, пробяга вълна от трептения, които изпращаха същия сигнал, както когато беше засечен от стадото; всъщност стадото беше навлязло в стокилометровия прозорец, без уредите да го засекат и движейки се в него, се приближаваше към кораба „Тробелс”.
– Стадото се е насочило към нас. – каза Клос. – Проследете всички уреди за неизправности и запишете всички сигнали от апаратурата. Днес превръщаме предполагаемото в нещо реално, намираме се пред исторически факт. Стадото съществува.
Всички стояха като хипнотизирани и следяха машините, които показваха точно движението на стадото, което се движеше като едно цяло на територия от 5 километра. Другата особеност беше, че то се движи много бързо и сякаш нямаше съприкосновение с почвата. Сякаш съществата се втичаха и се носеха като някакви гигантски сепии, които поддържат такава скорост, че разклащат всичко наоколо. Трептенията се засилиха и Рисиърт промърмори :
– Какво имаме тук? Те се движат право към нас и не намаляват хода си, съобщете на морските пехотинци. Данните сочат сблъсък след 20 минути, подгответе екипажа, нямаме достатъчно време да излетим, можем само да се подготвим за излитане.
Всички, които нямаха работа със системите, станаха и се засуетиха към стаите си, под зоркото наблюдение на морските пехотинци.
– Ще се наложи да облечете скафандрите, за всеки случай, облечете ги и влезте в каютите си. – извикаха в комуникационната система.
Силтес пробяга по мостика заедно с морските пехотинци и облече скафандъра си, който беше бял на цвят и притежаваше всичко най-добро, което земното оборудване можеше да предложи. Облече го и седна на леглото, представлявайки най-малкото странна картина, но това сега нямаше значение: стадото приближаваше.
Двадесет минути изтекоха като цяла вечност. Стадото се приближи и вибрациите станаха много силни. Изведнъж всичко утихна. Не се чуваше никакъв звук. После нещо проби почвата откъм задната част на кораба и последвалият силен трясък откри, че нещо се е впило в двигателите на кораба, които бяха в задната част спрямо мостика и каютите на екипажа.
– Боже господи, изгубихме един от водните компресори. Без негова помощ не можем да излетим, нещо циркулира в останките му и търси начин да влезе в останалите компресори. Извикайте морските пехотинци. Трябва да излязат навън и да проверят какво е това, преди да е унищожило водните компресори, без които не можем да се върнем на Земята.- извика Клос.
– Вижте, останалите от стадото ни подминаха и продължават да се движат. – каза Силтес.
Морските пехотинци излязоха навън и се приближиха до задната част на кораба, където видяха нещо като следа от захапване на външната стена. Желязото беше проядено и вътре имаше нещо много голямо, което циркулираше като на луна-парк, вътре във водния компресор, който беше престанал да функционира. Въпросът беше колко цикъла, един вид колко въртележки ще са му необходими, за да достигне до останалите компресори. Когато извънземното се наиграеше, щеше да скапе останалата част от апаратурата! Единият от морските пехотинци, който беше дошъл близо до мястото, от което беше излязло извънземното, забеляза, че на земята има кратер, но направен отвътре навън, от от долу нагоре. Около мястото все още имаше пръски вода, които бяха напръскали иначе сухата песъчлива повърхност. Другият морски пехотинец посочи дупката на стената на кораба и направи знак, че иска да влезе вътре той пръв. Гласът на капитана прогърмя в радиомикрофона:
– Никой не влиза там, който влезе, излизане няма. Ще заложим плаващ експлозив, който ще насочваме дистанционно.
– Добре. – отговори Майк, който наблюдаваше дупката със съмнение, все пак, въпреки че беше професионалист, той беше емоционален човек, който леко се беше уплашил от това, което се беше случило, освен това чуваше лекия напевен вой на извънземното, който беше като жужене, на милиони пчели, събрани заедно.
Пехотинците направиха експлозива и го заложиха вътре, така , че той беше изпратен към извънземното и към него беше прикрепено малко витло, което го изпрати към пришълеца. Дълго нищо не се случи и когато морските пеготинци вече бяха отчаяни, извънземното видя експлозива и го погълна.
– Действай – извика Майк и другият пехотинец натисна копчето, което взриви експлозива и всичко притихна. Хората вътре усетиха взрива като вибрация.
– Сега ти влизаш – каза капитанът на Майк и той влезе във водния компресор. И двамата знаеха, че трябва да измъкнат съществото, за да го изследват и след като Майк се вмъкна и другият пехотинец влезе вътре, така, че след кротко лутане, те видяха огромната маса на извънземното и единият хвана предната му част, а другият нещо като опашка, те го измъкнаха от водата. След това го вкараха в лабораторията. Всички разбраха, че засега са се отървали от ужасна опасност. Силтес беше извикана, и след като съблече скафандъра си, тя се насочи към лабораторията, където на операционната маса беше положено огромното извънземно, което приличаше на морска крава, но много по-голямо и с по-фини форми и много по-дълги крайници. То може би притежаваше интелект, но Силтес не знаеше, дали той включва говор или мисловна дейност, все още не знаеше. Отвън се беше появил някакъв газ, който след анализ откриха, че е метан. След като свериха старите данни от сателита, разбраха, че когато стадото се приближи до повърхността на Марс, се отделя метан, който бележи присъствието му. Метанът беше газ, който може да се образува вследствие на жизнените процеси на живи организми. Силтес се обади по микрофона, след като беше останала сама с извънземното и каза:
– Това тук прилича на някакво студенокръвно, но не мога да определя точния му произход. Ще направя разрез в областта на стомаха, за да разбера с какво се храни и така да разберем, къде да търсим останалите. За момента мога да кажа, че е земноводно.
– Но това означава, че на Марс има вода. Трябва да проверим мястото, откъдето е излязло извънземното, пехотинците казаха, че над него е имало пръски. – каза Клос.
– Добре. – каза Рисиърт. – Направете го.
Трима души от екипажа излязоха и взеха със себе си необходимото оборудване. Те бяха облечени със скафандри и имаха измервателна техника, която се състоеше в сонди, с чиято помощ щяха да определят дълбочината на водата, ако има такава. Един от астронавтите взе сондата със себе си и я изправи, тя беше като върлина и имаше продълговата форма, служеше си с ултразвук и астронавтът я постави в дупката. Той задейства механизма и сигналът прихвана мястото. Появи се дълго, продължително пиукане и уредът отчете наличието на вода, на един километър под повърхността. Астронавтите записаха информацията и се прибраха в совалката.
– Това е много дълбоко позиционирана подземна река. Да, на Марс има вода! Има вода, а метанът е плод на наличието на стадото.
Междувременно Силтес беше завършила операцията и се беше изцапала доста, отваряйки извънземното, но по-важното беше това, което беше открила. В стомашно-чревния тракт на пришълеца имаше полусмлени растения, които приличаха на зеленчуци и дори това можеше да бъде зеленина от някакви дървесни видове. Извънземното имаше два стомаха, които действаха почти синергично, единият от тях беше предназначен за преживен начин на хранене, вторият – за хищнически. В хищническия стомах нямаше никакви остатъци, което говореше за слаб или никакъв източник. Силтес анализира преживните остатъци и откри нещо много странно: консистенцията им говореше за замразяването им, преди да бъдат погълнати.
– Как тези приятелчета са си взели полузамразени заленчуци, при положение, че наблизо няма супермаркет? – Господи, къде наблизо има лед или нещо замръзнало? – попита Силтес.
– Никъде – отговори Рисиърт – На полярните шапки или в случая под полярните шапки.
– Сателитът изпращан ли е да събира данни от полярните шапки? – попита Клос
– Не. – отговори Рисиърт.
– Можем ли да го изпратим?
– Разбира се, сега ще му подам координати. – отговори Рисиърт и набра кода на сателита на компютъра и му зададе цел южната полярна шапка на Марс.
Сателитът пое курс и на хората от екипажа им остана само да чакат. И разбира се да поправят водният компресор, за да могат да излетят. Мина известно време и всички се отпуснаха от създалото се напрежение.
Сателитът започна да изпраща информация. Нищо ново не беше изпратено към совалката освен това, че строежът на полярната шапка е съставен от лед и въглероден диоксид. Всички останаха разочаровани, но Клос каза:
– Променете чувствителността на сателита и му задайте да търси биоактивни материали.
– Добре – отговори Рисиърт и задейства системите на сателита.
Чудо. Дълбоко под леда имаше наличие на вода, подземни морета, а над тях, в леда имаше замръзнали растения и организми, но само в периферията, в средата под леда имаше нещо много обширно, което реагираше на цял жив организъм на метанова основа, това бяха някакви плетеници, някакви живи наслоявания, които имаха огромна плътност.
Всички очакваха да бъде поправен компресора и тогава да излетят, така че да отидат до южната полярна шапка, по-близо до това, което бяха открили.
Ремонтът отне цял ден, през който имаше много въпроси, повечето от тях без отговор.
Корабът беше готов и след като излетя, на мястото остана само дупката от която беше излязло извънземното. Корабът кацна до полярната шапка и астронавтите бързо направиха план за това, как да сондират в леда. Слънцето грееше и лъчите му се пречупваха в леда, астронавтите трябваше да използват фотосоларни стъкла на шлемовете, за да не им се отрази светлината отразена в леда, която беше толкова силна.
– Ще заложим експлозив там, където ледът е най – тънък и ще пробием покривката му. – Рисиърт повика морските пехотинци и те заложиха експлозива, доста голям заряд, който поставиха в една дупка, специално изкопана за целта. Всички се отдалечиха и зачакаха. Майк детонира експлозива и той избухна, прокопавайки леда надълбоко. След като огънят и пушекът от огненото кълбо се разсеяха, астронавтите се приближиха и надникнаха от ръба. Вътре имаше нещо като метални намотки, но те сякаш бяха като живи.
– Трябва да се спуснем вътре. – каза единият морски пехотинец.
– Добре, вие двамата с Майк ще го направите. – отговори Рисиърт.
Двамата морски пехотинци забиха клинове в леда и се спуснаха по дълги въжета. Вътре в пещерата беше влажно и топло. Пехотинците стъпиха здраво на живите железни намотки и видяха, че това е нещо, което сякаш диша и те се намираха в търбуха му. На него имаше сякаш някакви символи, които непрекъснато се променяха, нагласяха, наслагваха и се движеха с движението на огромните филизи на организма. Те вибрираха и пееха, навсякъде звучеше нещо като нота, която подета от символите се превръщаше в музика.
– Трябва да отрежем част от филиза, за да може Силтес да го изследва. – Майк извади машина, която наподобяваше флекс и отряза част от филиза, който първо не се поддаваше, но след това машината хлътна и те отрязаха дебело парче, което вързаха с въжетата и го изтеглиха горе, откъдето то попадна в лабораторията. Долу в пещерата мелодията спря и нотките прозвучаха фалшиво. Филизите се стегнаха и се скриха в стените, организмът сви пипалата си и ги прибра, те изчезнаха, избягаха. В пещерата остана пусто.
– Качвайте Майк и колегата му горе, защото имаме сигнал за нещо което идва към нас, не едно, а много, цялата планета ни се разсърди, към нас идва не стадо, а стада. Всички стада, които се намират на планетата. – извика Рисиърт.
Астронавтите издърпаха Майк и колегата му и те влязоха в кораба.
– Какво, по дяволите, е това! – прогърмя гласът на капитана по високоговорителя. Тези се движат със свръхзвукова скорост. Трябва да излитаме, имайки предвид, какво направи едно от тях с кораба ни, да останем тук е живо самоубийство.
Совалката се вдигна и полетя, точно когато едно същество изскочи и се просна на предното стъкло на совалката.
– Ще трябва някой да излезе и да го махне от там. Майк и Роджър ще го направят. – каза Рисиърт.
***
Совалката се приземи благополучно на Земята и се приводни в Тихия океан.
След завръщането им на Земята и след множество изследвания, учените установиха, че това, което беше отрязано в пещерите на Марс, е част от свръхкомпютър, чийто интелект многократно надхвърля човешкия капацитет.
За съжаление частта не можеше да работи самостоятелно, можеше само да й се правят замервания и проучвания.
Нови посещения очакваха Марс. Дали земното командване щеше да използва същите ветерани, беше само въпрос на това, което наричат съдба.