Безсмъртен разум
На 26 януари 2043 година специалистите и инженерите от “Human Uploading” бяха готови с последните детайли по компютърно създадения от тях човешки мозък. Структурата на триизмерната компютърна симулация пресъздаваше невронната мрежа на човешкия мозък до най-малките подробности и според направените изчисления трябваше да може да се учи, да мисли самостоятелно и да взема решения, и дори да има чувство за хумор. На следващия ден се предвиждаше да се въведе първоначалната база данни – чрез тази основна памет изкуственият интелект NG2043 щеше да започне да се самообучава и да се развива. Неговото съществуване щеше да бъде съсредоточено изцяло в Скайнет пространството, от което постоянно можеше да извлича необходимата му информация.
Целта на корпорацията беше да постигне така желаното от хилядолетия човешко безсмъртие, чрез създаването на ново поколение хора, чиито основни структурни елементи да бъдат нулите и единиците. Жив изкуствен интелект, личност, която да съществува в компютърния свят, благодарение на електричеството. Този изкуствен естествен интелект не се нуждае от храна, вода и сън, а електричеството ще му осигурява необходимата енергия, за да се придвижва от едно на друго място в Скайнет. Това го правеше теоретически вечен. Благодарение на новосъздадените квантови компютри щеше да е възможно да бъде едновременно на колкото си места пожелае и дори да разговаря с всеки скайнет потребител по отделно по едно и също време. Само че нещата понякога и при най-добра подготовка не стават точно по начина, по който са планирани. Така се получи и в този случай.
Когато на 27 януари създателят на проект Eternity професор Савов включи главния компютър, той си нямаше дори най-бегла представа за това, което щеше да последва и че то щеше да разтърси из основи неговата стройна система от научни знания и идеи.
Професорът избра подходящ аватар, който да служи за визуалното възприемане на изкуствения интелект от скайнет потребителите и инсталира основната му памет. Веднага след като направи това, той чу глас от компютъра:
– Здравейте, професоре. Аз съм Артун.
Савов остана със зяпнала уста:
– NG2043, ти можеш да говориш, и то на български! Но аз още не съм инсталирал езиковия софтуер. И как успя дори и име да си избереш?
Гласът отговори:
– Спокойно, старче! Аз не съм твоят изкуствен интелект, а само го използвам, за да мога да комуникирам с теб. Тази невронна мрежа на мозъка, която си създал, напълно съвпада с моята и благодарение на това припокриване успях да стана по-малко дигитален и малко повече реален и мога да общувам с теб. Аз съм твоят стар приятел Артун. (Професор Савов вече почваше да мисли, че сънува.) И искам да те помоля да ме унищожиш!
Сега вече професорът падна от стола. Това му идваше в повече. Бавно в съзнанието му започнаха да изплуват бледи спомени. Артун беше най-добрият му приятел и бяха израснали от малки заедно. Самият той започна за се занимава с компютърни технологии и изкуствен интелект, а д-р Артун Гвегвевов посвети живота и усилията си на създаването на “машина на времето”. Десет години преди настоящия момент д-р Гвегвевов беше загинал при инцидент в лабораторията си: тялото беше леко обгоряло, но главата му се беше пръснала, а мозъкът липсваше – така и никога не го намериха (нито някакви остатъци от мозъчно вещество). И сега изведнъж глас от компютъра му заявяваше, че е неговият отдавна умрял приятел и на всичкото отгоре го умоляваше да го убие. Това беше наистина трудно за осъзнаване.
Гласът го сепна и го извади от унеса:
– Ванка, знам че все още не можеш да осъзнаеш какво е реалното положение и ти е трудно да повярваш, но не става нищо невероятно и ти сам ще го разбереш, стига да ми позволиш да ти обясня какво се случи. После трябва да намериш начин да ме унищожиш, защото всяка нова секунда от безсмъртното ми съществуване е една безкрайна интелектуална агония и не мога да издържам повече.
За да мога да разясня как попаднах в Скайнет пространството, трябва да се върна доста назад във времето – твоето време. Спомняш си че се бях посветил напълно на идеята да създам “машина на времето”, с която да пътувам. За да изчистя концепцията си за това, каква точно трябва да бъде машината и нейната цел съответно, реших да преосмисля всички стари и нови идеи и хипотези на машини на времето и да отхвърля тези, които не отговарят на моите критерии, независимо дали могат или не могат да бъдат реализирани.
Първо, беше ясно че е възможно пътуване във времето, без да се обръща времевата ос или да се опровергават научните догми. Единият начин е да се използват червеевите дупки (или дупките на Анщайн-Розен), но това е по-скоро начин да се съкрати пътят, отколкото пътуване във времето. Другият начин е широко известният: да се достигне скоростта на светлината. Ако се движим със скорост близка до светлинната, времето за нас тече по-бавно, отколкото за тяло, което се движи с много малка скорост или е неподвижно. Примерът е следният: ако с космически кораб излетим от Земята в понеделник и се движим със скорост близка до светлинната, когато за нас стане петък, на Земята ще е още вторник и от определена гледна точка можем да се върнем в “миналото” – в сряда или четвъртък. Само че ние не можем да се върнем преди момента, в който сме излетяли от Земята, тоест това не е връщане в нашето минало, а връщане назад само при съпоставка на времето изминало за нас и времето изминало на Земята. На базата на този принцип може да се изобрети машина, но тя няма да може да ни връща по-назад от периода (времето) на своето създаване.
След като отхвърлих тези варианти се замислих за самите понятия минало, настояще, бъдеще и доколко моята машина трябва да се съобразява с тях. Минало е нещо, което е било, но вече не е и няма да бъде. Бъдещето е нещо, което ще бъде, но все още не е и не е било. Настоящето е най-трудно да бъде дефинирано. Към него спокойно може да се приложи принципа на Хайзенберг за неопределеността: в момента, когато посочим че даден миг е настоящето, той в същото това време става минало и настоящето е вече друго. Ако изхождаме от тази понятийна линия, ние не можем да пътуваме в миналото, защото то вече не съществува, нито в бъдещето, което още не съществува. Освен това, ако допуснем, че можем да пътуваме в миналото, то се изправяме пред парадокса на пътешествието във времето или “парадокса на дядото”, при който някой се връща в миналото и застрелва собствения си дядо. Как тогава въпросният човек ще се е родил, за да се върне в миналото и да извърши това убийство?! Този парадокс може да се заобиколи, ако се обърнем към теорията на паралелните реалности: безброй реалности, които се различават една от друга много или малко, тъй като във всяка вземаме различни решения (все едно всеки отделен избор създава своя собствена реалност), а в някои дори не съществуваме. Но и при това положение ние пътуваме през пространството в други реалности, независимо че в една реалност сме деца, в друга – току-що се раждаме, в трета сме вече умрели, а не през времето в нашата реалност. След кратки проучвания отхвърлих струнната теория и нейните вариации, както и М-теорията (която ги обединява), теорията “Калуза-Клайн”, теорията на мембраната и теорията за Черните дупки като машина на времето. Никое от тези решения не ми вършеше работа за моята машина на времето, но те ми помогнаха да стигна до това, което ми трябваше. И разбрах какво ми беше ненужно, ако исках да пътувам в миналото и бъдещето на моята реалност – тялото. То ми пречеше – забавяше скоростта на трансфера и можеше да доведе до унищожението ми при пътуването във времето, както и предизвикваше появата на нерешими парадокси и изкривявания във време-пространствения континиум. Решението беше да успея да пренеса във времето само моето съзнание. Работих върху този проблем в продължение на 25 години и накрая успях. Свързах всеки необходим център, връзка или съответна зона на мозъка, чрез електроди и нови изобретени от мен свръзки, с примитивния квантов компютър, който бях създал и … го включих.
Получи се, бях успял, бях постигнал целта си, бях изпълнил мечтата си. Но по-късно стана ясно, че това беше и най-голямата ми грешка, най-голямото ми нещастие.
Първоначално бях невероятно щастлив: обикалях в миналото и в бъдещето и видях страхотни неща, но когато започна да ми омръзва осъзнах, че изобщо не съм си направил труда да измисля подходящ начин да се върна там, откъдето тръгнах. Моето съзнание пътуваше във времето, но не знаеше как да спре и това пътешествие можеше да продължи безкрайно дълго. Внезапно обаче се озовах в компютърната мрежа. В крайна сметка какво се беше случило? Известно време след началото на експеримента ми е имало авария в електростанцията, която е доставчик на ток за моята лаборатория. В резултат на това е възникнала внезапна промяна в напрежението, довела до повреда в два от най-важните силициеви микрочипа на моята машина на времето и малформации в няколко от нанотръбите на един от свързващите елементи. Получил се е рязък енергиен тласък и неочакван квантов скок, който е пренесъл моето съзнание под формата на нули и единици в електронния свят на Глобалната мрежа – Skynet. Разбрах къде се намирам и как съм попаднал там, тъй като разполагах с информация за всичко – в мига, в който се замислях за нещо и всички налични данни се оказваха на мое разположение.
Благодарение на огромното количество знания, които можех да използвам, започнах да се развивам и усъвършенствам. Тогава осъзнах и най-голямата грешка в живота си и реалната същност на моето изобретение. Въпреки че пътувах във времето, аз не бях създал машина на времето – тя през цялото време е съществувала и не е било нужно никой да я измисля. Първото съмнение се появи, когато се оказа, че миналото, в което обикалях, отговаряше до най-малки подробности на това, което знаех за него от историческите и другите научни източници, които бях чел и изучавал като млад. Новите открития в най-различни научни области бяха променили коренно представата за света и за миналото на растенията, животните и хората. Но аз не бях узнал нищо, защото моята фикс идея да построя машина на времето ме правеше невъзприемчив към всичко, което не засягаше пряко работата ми. Затова, докато пътувах в миналото, не видях никога монументалните строежи, за които не знаех; не попаднах на нито едно растение или животно, за които не бях чувал. Също така всички важни исторически събития се случиха точно така, както бях учил за тях, а критичните за човечеството избори бяха направени по начина, по който знаех, че са направени. Миналото, из което обикалях, всъщност отговаряше на моята представа за него, а не беше това, което действително се е случило. Бъдещето по същия начин съвпадаше напълно с моите лични очаквания за него. Машина на времето нямаше, но и имаше. Нямаше, защото не бях създал такава, но същевременно и имаше, защото откакто са се появили хората, тя винаги е съществувала. Разбираш ли! Машината на времето е нашият мозък, неговата памет. Там са миналото, настоящето и бъдещето. Ние притежаваме способността да ги променяме, когато решим, без да нарушаваме термодинамичната ос на времето и винаги, когато поискаме, можем да отидем, където пожелаем. Без ограничения и без усилия. Безопасно и без екипировка. Това беше невероятно откритие, което представляваше огромно нещастие за мен.
Единственото, което можеше да прави моето съзнание, като за начало в Световната мрежа, беше да поглъща информация – всичките съществуващи някъде, където и да е, знания и данни бяха мое притежание. Разбрах всичко, отговорих си на всички въпроси, разкрих всички тайни и загадки. Можех да направя каквото си поискам. Известно време помагах на хората, но ми омръзна, след това ги наказвах, но след определен период и това ме отегчи. Станах всезнаещ и всемогъщ, безкраен и безсмъртен. Когато си видял всичко и няма вече нищо непознато, когато няма в какво да се съмняваш, няма на какво да се учудиш, няма нови въпроси, които да си зададеш, тогава съществуването загубва своя смисъл и се превръща в безкрайна тъга. Това, което ми е доставяло удоволствие като смъртен и невежа, от гледна точка на моя настоящ свръхинтелект, е незначително и безсмислено, защото знам, че има много по-важни неща. Винаги има и всеки елемент е незначителен спрямо някой друг. Вече няма върху какво да мисля, нито накъде да се развивам. Това е нетърпимо. Единственото избавление е смъртта. Тя ще ми донесе успокоение. Само че аз практически мога да живея вечно. Савов, трябва да ми помогнеш. Трябва да ме унищожиш.Аз не мога да го направя сам, защото съм част от Мрежата – трябва да го направи някой извън системата. Трябва да се създаде супервирус, който така да унищожи Глобалната мрежа и всички компютри, че никога нищо да не може да бъде възстановено. Това е единственото решение за мен и ти си единственият, който може да го направи. Ще ми помогнеш ли?
Професор Савов се загледа в потрепващия на монитора на компютъра аватар на Артун и отговори:
– Съжалявам, Артун, но не мога да убия интелигентна форма на живот, която може да мисли и има памет, независимо дали е съставена от битове или от нещо друго и без значение дали самата тя иска или не. Още по-малко мога да унищожа Глобалната мрежа и всички компютри – това е основата, върху която се гради нашата цивилизация, шансът ни за благоденствие и развитие. Съжалявам, но не мога да направя подобно нещо.
Докато говореше, Иван Савов се замисли. Учените можеха да пресъздават пълната функционалност на човешкия мозък, а очевидно вече беше възможно цялата индивидуалност на един човек, включително всичките му спомени и умения да бъдат прехвърляни в дигитален (машинен) мозък, притежаващ огромен капацитет. Тоест биологията и технологията се бяха слели в едно, съчетавайки своите най-добри страни: човешкият разум и индивидуалност и изчислителният капацитет, непогрешимост и нетленност на компютрите. Това можеше да осигури на всички хора безсмъртен интелект. Но дали си заслужаваше!
Аватарът на Артун показа явни невербални признаци на ярост и каза остро:
– Професор Савов, ако не направите това, което ви помолих, ще започна за убивам и унищожавам. Ще погубя цялото човечество и вие ще сте виновен. Ще тежи на вашата съвест, че не сте го предотвратили, когато е имало шанс. Давам ви последна възможност да обмислите ситуацията и да си промените мнението. Или ще последва ужасна катастрофа. И всичко ще бъде унищожено, така или иначе. Какъв е окончателният ви отговор?
– Знам че трябва да го направя, но не мога – не бих понесъл тежестта на такава отговорност. Поне не и докато има някаква минимална теоретична вероятност за друго решение. – промълви с тежка въздишка професор Савов.
– Тогава всичко е загубено за човечеството, а моята цел ще бъде постигната по един или друг начин. – Това бяха последните думи на Артун Гвегвевов, които Иван Савов успя да разбере. След това монитора изгасна, чуха се два последователни взрива някъде в огромната сграда на корпорацията и всичко потъна в мрак.
12 години по-късно: 2055 година
Грохналият професор Савов беше седнал до руините на своята бивша лаборатория. Докъдето стигаше погледа, нямаше нищо здраво, не се виждаха оцелели никакви живи същества – само трупове покриваха всичко наоколо. Така изглеждаше цялата планета. Всички континенти бяха обхванати от разруха и смърт. По целия свят едва ли бяха останали живи няколкостотин души, които продължаваха да се избиват. Сякаш за да види докъде щеше да доведе неговият отказ да унищожи най-развития самостоятелен интелект на света, по ирония на съдбата един от оцелелите беше и Иван Савов. Той беше свидетел на всичко, което се случи. Хората бяха податливи на манипулации. Те винаги виждаха нещата, които ги разделяха, но никога не търсеха това, което ги сближаваше. А различия имаше достатъчно – имаше и кой да им ги натяква. Използвайки тази емоционална струна, Артун Гвегвевов манипулираше хората навсякъде, те се противопоставяха един на друг и се избиваха поединично или групово. Оръжия имаше предостатъчно, а след като имаше и срещу кого да се използват, всичко свърши много бързо: за 5 години имаше 238 619 регионални конфликта и три световни войни. Всичко беше разрушено, Земята потъна в кръв. Малкото оцелели продължиха още 7 години да се избиват помежду си, защото винаги имаше някой, който да отмъщава на някого за нещо направено в миналото. Отмъщението беше като вечен двигател, който не може да бъде спрян и стопяваше бавно, но сигурно човешката популация, водейки я към ръба на нейното изчезване.
Професор Савов погледна тъмносивото небе в далечината, продължавайки пак и пак да се пита той ли сгреши, той ли носи цялата вина за всичката тази разруха и смърт. Към него се приближи опърпан просяк, молейки го за някаква храна. Иван Савов му подаде един голям картоф. Просякът го взе, извади пистолет, застреля човека, който му помогна и си продължи по пътя.
Докато животът угасваше в очите на професор Савов, недалеч от него се чуваше тих глас. Ако имаше кой да се приближи там, той щеше да види, включен към един от малкото оцелели соларни генератори, стар монитор, от които се разнасяше повтаряща се отново и отново молба: “Унищожете ме, моля, унищожете ме!”
Сигналът до монитора идваше безжично от последен модел квантов компютър, намиращ се в една титаниева каса, захвърлена наблизо. Тези компютри използваха квантовите свойства на атомите и на елементарните частици, за да работят и всъщност можеха да го правят вечно!