Когато хората пораснаха

Когато хората пораснаха

 

 

Когато хората пораснат – расте с тях страхът.

Когато си дете сякаш е по-хубав светът…

 

Заслепена от твоята величествена красота,

ти, Майко, Родино – за мен едничка си на света!

Но поглеждам небето с безброй куб звезди

и си задавам въпроса: „Откъде ли сме дошли?”

 

Земята е животът – светлото небе,

а отвъд него е скрито самотно дете.

Фобос и Деймос отдалеч го закрилят,

но човечеството от световен език не разбират.

 

Той е отвъд думите, със сърце се говори!

Не се учи, като него няма втори!

Отново поглеждам небето – дъхът ми спира,

а страхът безмилостно в мен напира!

 

Задавам въпроси на себе си аз:

„Има ли живот – животи на Марс?”

Егоистът в мен говори:

„Животът е на Земята – живей тук и сега!”

 

Но в душата ми има по-дълбока страна!

Сърцето ми бунтува, разумът крещи..

Богът на войната в теб се всели!

 

Вярвам, че има друг живот отвъд света,

в другите планети – далеч от дома!

Съмнението остава, но мечтая си аз

някой ден да заживея на Марс!