Чух, че съществата от Марс били
добри приятели
Радин Велев и Харалампи Светланов се запознаха един ден, в който Радин най-безсрамно си мислеше как въобще няма да се запознае с някой странен и различен от неговите връстници човек. Точно когато беше стигнал до частта, в която извеждаше теорията, че някое извънземно сигурно трябва да се домъкне до окаяната им планета, за да има Радин поне някакъв приятел, се появи той. Първо помисли, че въобще не е някакъв си там турист от друга планета, а съвсем обикновен човек. Естествено не толкова обикновен, че да си кажеш: „Я, още един идиот на тая земя, по-добре да си продължа пътя”. Не, не, всъщност Харалампи си бе голям идиот, но по някакъв неземен начин. Земните идиоти по принцип се занимаваха с доста безсмислени неща като това да докажат нещо съвсем объркващо и смешно твърдение само за да бъдат прави в очите на още по-голям от тях идиот. Идиотска работа, ако питате мен! Странното момче беше избрал нещо по смислено − да седи с часове неподвижно и да гледа небето. Да, небето имаше своята пленителност, но не от тази, която да задържи вниманието ти повече от половин час.
Харалампи премести поглед от небесната синева и забеляза Радин. Усмихна се по начин, който подчертаваше, че наистина изживява своят малък личен купон. След което отново вдигна глава нагоре. На Радин тая работа със зяпането на небето не му изглеждаше кой знае колко приятна, но самотното момче му се стори интересно. Радин също беше самотен, което за момче на неговата възраст си бе особен проблем. Трябва да мине стойностна доза време, за да се отдадеш на едно такова тежко занимание с оставането насаме със себе си. А тази променлива стойност – време − едва сега заставаше пред шестнадесетгодишното момче.
− Какво правиш? − осмели се да попита Радин.
Момчето продължи да гледа небето с онова безизразно лице, на което би се възхитил един учител по математика. Изведнъж устата на втренченото му лице започна бавно да се отваря, а очите да стават от изцъклени по-изцъклени. Той бързо прикова лудия си поглед в човека до себе си. Радин беше готов да се закълне, че очните му органи щяха да паднат от мястото си, ако още малко се бяха разтворили клепачите.
− Видя ли го? − прошепна тихо Харалампи.
− Кое? − побърза да отговори Радин, който все повече се чувстваше като актьор в лош филм за извънземни, които са дошли да отвлекат чорапите ти от шкафа.
Харалампи отново прехвърли вниманието си към синьото небе. Другото момче предположи, че нещото, което не е забелязал, би трябвало да е някъде в това толкова интересно небе. Затова и той впери поглед нагоре. Ако имаше нещо по-необичайно от един човек, който седи неподвижно и е вдигнал глава към небосвода, това са двама души, които са застанали по същия начин. И ако някой мине покрай тях, ще си помисли несъмнено: „Я, още едни луди на тоя свят, по-добре да си намеря работа, за да не свърша като тях.”
− Ето го пак, видя ли го? − заговори с тих глас отново Харалампи.
Никога преди Радин не беше оглеждал толкова обстойно небето. Като едно дете, отправило замечтан поглед към безкрайната синева и мислено пожелаващо си да полети, а ако не стане това -другото желание − двамата му разведени родители да се съберат.
− Аз не виждам нищо − каза накрая Радин.
− Естествено, че не го виждаш − поде момчето, гледащо нагоре. − Те са невидими. Усъвършенствали са тази технология преди много време. Трябва да имаш от онези неща… кажи ги де… а, хлатрофинопритопиконтинни лещи. Само с тях може да ги забележиш.
Самата дума, която Радин по смъртно не можеше да повтори, му навя някакво особено чувство. Сякаш тя му подсказваше, че този човек е на някакво друго ниво във фазата на странността. Ако Радин беше достигнал до някое скромно и добре подчертаващо отношението на съучениците му към него стъпало, то непознатото момче сигурно вече имаше доста сериозни проблеми с учениците от неговото даскало.
− Мога да бъда честен, а мога и просто да си тръгна − каза на глас Радин, като си мислеше, че изрича това наум. Но дори такива остри думи не откъснаха вниманието на Харалампи от пленителното небе. Тогава на обърканото момче му хрумна страхотна теория. Ако пред него седеше личност, която не го слушаше, това фактически я правеше добър слушател. Понеже на кой му е нужно да те слуша, важното е да не те прекъсва.
− Винаги съм искал да имам приятел − поде лиричното си отклонение Радин, − но така и никой не се намира за желаещ. Нали, аз съм откачен или там каквото е. Хората не искат такъв приятел. Хората искат някой, с който да се напият, да отидат по момичета или да им диша дима от цигарите, докато те се правят на големите мъже. В общи линии си мисля, че трябва някой марсианец да ми се изръси от небето, за да имам приятел.
Последните думи явно привлякоха вниманието на Харалампи. Той отново прикова поглед в момчето и пак започна с опитите да изкара очните си ябълки от орбитите.
− Аз съм от Марс − отрони Харалампи. Съобщи това, сякаш беше дошъл от Кюстендил.
− Всички сме от някъде − отрони Радин, което му се стори глупаво. – Важното е, според мен, накъде отиваме.
− Аз отивам към Венера. А там горе − момчето от Марс вдигна пръст нагоре, − има кораб към тая планета.
− Като гледам тоя кораб, нищо особено не е. Така че не ти препоръчвам да се качваш на него.
Харалампи отново се вторачи в небето. Този път очите му замижаха. Да, когато земните хора обръщат поглед към небесната синева, замижават − било поради слънцето или по навик. Но момчето, което твърдеше, че се е пръкнало от Червената планета, сякаш нямаше нужда да си затваря леко очите, което накара Радин да повярва малко в приказките му.
− Да, прав си − каза Харалампи след дълъг оглед на синевата. − Този кораб е гола вода. Искаш ли да ми покажеш нещо земно?
− Е, на Земята има много земни неща − отгатна Радин, − така че няма да ми е трудно.
Двамата поеха нанякъде, където и да е, стига да е на Земята. Задача, която поне за един от тях бе като най-лесното нещо на света.
Вече втора седмица Радин Велев продължаваше да навлиза в теорията на междуличностно общуване с едно момче, което не зачиташе тази част на психологията, вероятно. Не че имаше нещо против нея, но определено на Харалампи не му се разговаряше. Това, разбира се, откриваше голям терен от възможности Радин да се открие. Но колкото повече човек се открива, толкова повече рискува да бъде разбран, че не е толкова силен, колкото се представя. Така че тая работа с разкриването трябва да се върши доста внимателно и не пред всеки. А и Харалампи не бе от хората, които те предразполагат да си излееш душата. През повечето време не те слушаше, винаги завеян някъде другаде. Вероятно за Марс или нещо друго свързано с четвъртата планета от Слънчевата система.
Това шашаво момче определено не бе от тази планета, щеше да му е твърде трудно да е точно от това парче земя, витаещо из космоса. Просто тук действаха различно законите. Ако някой ти говори, значи чака поне по някое време и ти да кажеш нещо, било то и най-тъпият виц за двама пияни комунисти и един свещеник. Но от тези теории Харалампи си нямаше и понятие.
Опитите на Радин да открие нещо човешко в своя приятел се оказаха като да търсиш смислено изречение в учебника по биология. И тези опити продължаваха в същия дух, докато Харалампи просто не изчезна. Радин много добре си спомняше този ден – деня, в който нещото като негов „приятел” се махна, без да оповести накъде е забягнал. Небето беше ясно, без нито едно облаче. Подходящо време, ако не си от този свят, да си приготвиш багажа, не мислите ли? Вероятно това се е въртяло и в главата на онова момче от Марс. Не го е оставило много да се мърда насам и натам, хванало го е направо за краката и момчето е привело набързо замисленото в действие.
Обърканото момче Радин познаваше донякъде своя под някаква форма „другар” и знаеше, че е склонен да направи нещо толкова странно, че да си промени цялата концепция за това, какво е далеч от общоприетата нормалност. Харалампи беше изчезнал и малкото хора, които го познаваха − и те не знаеха накъде се е дянал. След което се усмихнаха и продължиха работата си с танцова стъпка.
Въпреки проведеното „усилено” търсене от страна на единствения осмелил се да общува с Харалампи човек, шашавото момче си остана в неизвестност. Търсещият обърна накрая поглед към небето. Почуди си дали тоя тиквеник няма да прехвърчи някъде из синевата и да му каже поне едно „довиждане”.
Приятел! Другар! Силни думи. Думи, които се използваха трудно, ако искаш да определиш личността на Харалампи. Но въпреки всичко, откакто Радин бе разбрал, че може да има и други близки хора освен родителите и роднините си, той не бе срещал по-приближен от извънземния пришълец. Затова и му стана малко криво. Почувства се по-самотен и от най-самотния човек на планетата, който сигурно нямаше да го бъде скоро. Натъженото момче се отправи към своя дом. Наоколо времето се движеше бавно, а Радин се опитваше ей така малко да го побутне да тръгне в нормално темпо. Не разбираше защо изпитва най-долни чувства към човек, който има усещания колкото един банан, душевно и емоционално. Вие не се натъжавате за някакъв си там банан, портокал или киви от супермаркета. Всъщност Харалампи бе точно като някакъв странен плод, който носиш със себе си, защото едва ли ще има друг сорт от него. И изведнъж изчезва от чантата ти, а дори не си проверил дали става за замерване на неприятни хора.
Потокът на тези тревожни мисли накара Радин да се отбие в близкия супермаркет и да си напазарува някакви плодове. На болните хора им трябват витамини, нали? След като се прибра вкъщи, майка му направи зеленчукова супа, защото почувства, че синът й се нуждае от точно това.
През следващите дни тъжното момче ходеше само до училище, което по никакъв начин не го радваше, и после се затваряше в стаята си, което пък въобще не го ощастливяваше. Засядаше пред телевизора и се потапяше в матрицата. Телевизията е най-добрият приятел на отчаяния човек, нали така? Затова и толкова хора си я консумират. Щракат си те из програма на програма, всичките издигнали безсмислието в някаква фанатична религия. И тази глупава религия е като някакво наказание за модерния сам-човек.
В тъмната стаичка, огряна от електронна светлина, Радин осъзнаваше, че дори и супер кофти приятел като Харалампи е по-добре от някаква си кутия, опитваща се да забавлява чрез тъга. Особено характерно за този предмет бе формата „шоу”, представена под предлог, че е реална, извадена от живота и поднесена ви на тепсия, като изрично са забравени сосовете, които може да направят ястието по-вкусно. Но то е сервирано направо сурово, за да се озвери зрителя и да усети своята животинска природа, която ще го отдалечава от човешкото и ще го прави удобно затънал в низки страсти. Естествено, понякога се появяваше нещо различно, подобно на пияния човек, който ходи по края на тротоара и все ще залитне нанякъде. В зависимост от количеството алкохол може да падне и в някоя шахта.
Това, което телевизията изрекламира пред очите на Радин, му се стори като пиян скитник, който е паднал в шахта, цопнал във вода с фекалии и след това е бил срещнат от някой канализационен крокодил объркал пътя към Амазонка. Но като оставим това, впечатлението му беше доста добро. Български сериал за извънземни − доста примамливо. Ако актьорите играеха зле, можеха да се аргументират, че персонажите им са от Марс и затова се държат толкова нереално.
След рекламата момчето разбра още за този сериал от интернет − това светило на информацията. От него научи, че сюжетът е следният: някакво момче паднало от Марс, сприятелило се с група земни хлапаци, учещи в българско училище и така започнали лудите им приключения. Няма да крия, че това бая напомни на Радин за Харалампи. Лицето на момчето в главната роля на марсианец не беше показано, под предлог, че продуцентите поддържат напрежение у зрителя. Радин толкова се беше напрегнал, че главата го заболя.
След не дълго настъпи и времето, в което първата серия от предстоящия сериал трябваше да се излъчи. Всички тръпнеха в очакване да гледат половин час от този нов шедьовър, да видят, че не става за нищо и да се потвърди отрицателното им мнение за българската телевизия. И очакванията не бяха напразни. Сериалът се оказа точно това, което всички си мислеха, но иначе първата му серия бе прекрасна. Подчертаваше много добре, че не си струва да гледаш другите епизоди.
Но една реакция бе по-различна от всички взети заедно. Естествено, това бе реакцията на Радин. Той изгледа цялото шоу и го наблюдаваше без да следи сюжета, без да обърне внимание на който и да е персонаж и без да разпознава локациите в София. Защо бе това? Защото радиновото съзнание бе заето напълно от главния герой в сериала − момчето, паднало от Марс, което си намира приятели на Земята.
След като епизодът приключи, Радин стана от леглото. Погледна към библиотеката си, която бе добре попълнена от томчета книги. Разгледа всяко от тях, като отделяше някои книги от други. Накрая се образуваха две купчини. Една от тях, която бе по-малка, момчето бавно и прилежно върна по рафтовете. Другата − значително по-голяма, сложи в едни кашони. Книгите се побраха в общо три кашона. Радин се измъчи малко, докато пренесе и трите кашона в мазето. Там ги запечата по начин, все едно вътре имаше извънредно опасна горила. Забута ги в едно безопасно място, което даваше сигурност, че ще ги покрие с дебел слой прах.
Шестнадесетгодишното момче се върна бавно по стълбите към своя апартамент. От безсмисленото шоу, през подреждането на книги, разходката до мазето, в главата му се въртеше само образа на Харалампи и това, колко са гадни актьорите в днешно време с тяхното упорство да създадат възможно най-правдоподобно своя персонаж. Толкова правдоподобно, че да наранят някой човек.
Радин отиде в стаята и си легна. Въпреки тревогите той заспа спокойно, защото знаеше, че е заровил нещо, което го е мъчило дълго и го е правило на глупак.
Относно какви книги имаше в кашоните. Не си струва да ги обсъждаме, нищо и никакви книги за извънземни.