Червените колиби в пустинята

Червените колиби в пустинята

 

 

I

Александър, дори не забеляза как алуминиевите врати се разтвориха, за да пропуснат импозантния силует на неговия колега и единствен сънародник в колонията Нова Земя – аналистът Яне Душев.

Александър Дамянов, 29-годишният младши проектант на Новите Балкани, беше нощна смяна и трябваше да наглежда 3D принтерите, докато разработваше градския план на Нова Атина, предвиден за строеж след 3 лунни месеца, на 25-ти февруари 2238-ма година.

Но не можеше да откъсне поглед от дигиталния призрак на пожълтялата страница, чието тяло най-вероятно гниеше в някой занемарен музей на Земята.

Яне демонстративно се прокашля и хлопна матираната си с Меркурий чашка за кафе на масата, но младият проектант, дори не вдигна глава.

Взираше се в трептящото изображение на средновековен ръкопис, монашески “превод” на Енеидата. Макар и многократно преписван през 140-ти век, през 21-ви трудът на монаха със сбърчване на носа би се определил като “свободна интерпретация”. А в началото на 22-ри, по време на издигането на човешко знание в Cloud – пространството, в гигантската енциклопедия “Облакът Атлас”, програмата го бе архивирала, без да го определи като каквото и да е.

– Какво си се фиксирал, бе, Дамянов? – запита го Яне на звучен балкански[1]. – Какъв е тоя къс тоалетна хартия?

Тънките устни на Александър се свиха. Ето това беше проблемът както на програмите, така и на Яне Душев. Те не се заглеждаха в подтекста. За “Облакът Атлас” да не може да класифицира даден артефакт беше “глич” и той го разрешаваше като заобикаляше въпроса изцяло. Но човешкият ум…Човешкият ум трябваше да расте чрез главоблъсканици и гатанки, да се впива в тях като кърлеж, докато не изсмуче тайните им. За Александър този ръкопис онагледяваше един от основните проблеми на цивилизацията генерално и на колонията Нова Земя в частност.

– Ей, Дамянов? Тука ли си? Ало? Земята до Марс? Ха-ха.

Смръщвайки гъстите си руси вежди, Александър уголеми изображението, приведе се по-ниско и с настървение огледа старателно изпълнените с мастилени цветове илюминации по ръбовете. Остронос черен дявол. Роза с осем позлатени бодила. Дама c триъгълна шапчица… и множество кръстчета и бръшляни, виещи се надлъж и нашир около неточно преведените редове на Вергилий.

– Ето това е… – прошепна проектантът със задоволство. – Това е.

– Какво е “това”? – тросна се Яне.

– Знаеш ли какво е това?

– Архаична страница от книга – отвърна аналистът, без да я поглежда. – Какво толкова се превъзнасяш? И за какъв дявол ми говориш на “български”?

– Уникална страница от книга! – натърти Александър. – Преди печата, преди пресата на Гетисбург. Преведена и преписана на ръка.

– Как иначе? С крак?

Яне извади кутията пица от чантата си и я отвори. Вътре димяха осем идентични апетитни парчета, посипани със съвършени кръгчета моцарела и пеперони. – Дължиш ми девет валути.

Александър бръкна в джоба си, гледайки пицата със смесица от глад и разочарование.

– Даваш ли си сметка, че дори това е излязло от 3D принтер?

– Ох, пак ли! – Яне гневно задъвка, отбягвайки настоятелния поглед на колегата си. – Кога ще спреш?

– И абсолютно същата пица е излязла от принтера в Охайо, в Мадрид, в Хонг Конг, в Селена[2], в София…

– Естествено! Как иначе очакваш веригата да следи стандарта на услугите си? Да праща модератор във всеки забутан ъгъл на Земята и Колониите?

– Но това не е… истинско! – оплака се Александър с пълна уста. – Всичко е минало през същата щампа, със същите перфектни колелца сирене! Навсякъде по световете всеки, който си поръчва пеперони с италианска коричка, получава точно същата пица, със същия натрапващ вкус! Това… не е храна!

– Тогава защо вече си нагънал трето парче? – ухили се Яне, разкривайки топящ се кашкавал, проточил се между зъбите му. – За мен си е съвсем истинска храна.

По-младият мъж се намръщи, хвърляйки недоядения триъгълник обратно в кутията.

– Нищо не се готви тук! – заяви той с горест.

– Да се готви? – ужаси се Яне. – Какво искаш да готвиш?

– Не знам! Нещо отгледано тук! С озеленяването на настилката е възможно. Защо не може да имаме… не знам… марсианска храна?

Яне, който допреди миг го зяпаше възмутено, избухна в гръмовен смях.

– Марсианска храна!? Марсианскахрана? Ще ме убиеш…

Тежките вежди на Александър секнаха радостта му. Яне изпусна гърлена въздишка и се зае да му припомня за хигиенния риск, за невъзможността за автономно производство на Нова Земя спрямо Мелборнската Конвенция, за незаменимите 3D принтери не само в икономически, но и в културно-психологически план. Факти, които един проектант на Селища трябваше да може да рецитира и насън, вместо да си заравя носа в дигиталния прахоляк на литературни архиви.

– Плюс това е универсална истина – завърши Яне гордо, – че човешкият вид е надскочил животинската фаза, в която трябва да се нагажда към околната среда. Сега ние караме околната среда да се нагоди към нас.

– Да. Сами слагаме тапа на еволюцията си – свъси се Александър.

Яне така се дразнеше, че нравоучително изпънатият му показалец застина във въздуха. Когато заговори отново, боботеше на чист български, с онова, което някога е било известно като пернишки диалект.

– Слушай какво, Дамянов, ти бъркаш понятията, момче! Ние вече сме достигнали върховата точка на анатомичната си еволюция и пътят напред е да еволюираме в интелектуалната сфера. За тази цел ни трябва пространство, в което по-голям брой от нашия вид да могат да водят качествен живот без немотия и недостиг. Строим познат и сигурен свят, в който заселниците и съответно расата ни ще могат да процъфтят и триумфират.

– Но нима всеки град трябва да е построен и запечатан преди имиграцията? – възропта проектантът. – Че ние просто ги посрещаме с дубликат на Земята!

– А ти какво искаш? Да ги стоварим на неопитомени брегове както английските затворници в Австралия?

Александър замълча и Яне се поизпъчи, кимайки с глава:

– Човек ще си помисли, че живееш в научнофантастичен филм от 20-ти век, Дамянов. Въобразяваш си, че, при първа възможност, за пътешествие към далечни планети хората просто ще си грабнат куфарите и, ей така, с жената и децата ще се надпреварват да си купят кондо под розово небе в червената пустиня на 300 милиона километра от родната им планета.

– Добре, знам – завъртя очи Александър, – взел съм си изпита по “Заселническа психология”. Но ми се струва…

– Ако искаш да заселиш тази Нова Земя с нещо различно от отрепки и удавници, трябва да им предложиш комфорт, уют, дом, нещо сигурно. Да запазим земната култура и традиция, давайки на вида си пространството, което на Земята не достига за “ултимативeн лайфстайл”. Във всеки период на подем, когато не върлуват епидемии и глад, в човечеството се появява нужда от повече пространство. И разширявайки хоризонтите си, прекосявайки неизвестните морета и неизвестния Космос, човек ги открива, завладява и опитомява в името на цивилизацията. Нима конквистадорите са започнали да живеят в индиански колиби?

– Не – повиши глас Александър, – но са усвоили културите им, методите им за…

– Гарантирам ти – прекъсна го Яне гръмовно, – че ако колонизаторите на 16-ти век бяха имали 3D принтери…

– Америка никога нямаше да се развие като първата република и икономическа сила на този свят! – избухна Александър. – 3D принтерите, дори някога да са били това, което е направило колонизацията на Марс възможна, са най-голямата спънка в развитието й! И ако се опитваш да ми кажеш…

– Хей, момчета? – Ара се подаде през открехнатата врата с лъчезарната си южняшка усмивка, а лъскавата й черна коса се изплъзна иззад ухото и се посипа по разголените рамене.

Александър и Яне, които се гледаха настръхнало с глави, надвиснали над кутията с пица, почти едновременно се отпуснаха назад в столовете си, придавайки си интелигентен и леко отегчен вид. Александър се приведе над модела си, а Яне, разтягайки бузи в предразполагаща усмивка, кръстоса крак. Ара Бове беше от най-привлекателните младши проектантки в Центъра и без съмнение най-блестящата. Сега ги изгледа хитро:

–  Стори ми се, че чух спор? – попита тя на амалга[3]. – Или балканският просто звучи все едно хората се карат?

Говореше великолепен “амалгийски”, оцветен съвсем леко от напевния ритъм на родния й език.

– Добре сме, Ара, как мина срещата? – отвърна Яне на граматически правилния си, но недодялан “амалга”. – Какво решиха?

– Hищо окончателно… Знаеш как е в Лондон! – сви рамене тя с досада, като грациозно се вмъкна в стаята. – Проф. Сиера иска да обновят градския план и да разширят пътищата, но Др. Грунтер настоява за автентичност и предлага да се принтират някои от по-известните улични графити от последните два века.

– Нелепо! – промърмори Александър.

– Хей, готов ли си с жилищните зони на Атина? Райнер иска моделите.

– Разбира се! – изправи се той със съвършения си “амалга”, взе спретнатите папки от масата и й ги подаде по-отблизо, отколкото бе нужно, държейки гърба си особено изправен. – Моля те, предай му, че има бележки във втория анекс, които държа да прегледа.

Ара му се усмихна с пълните си устни и напусна стаята с люлееща се походка.

– Е на т’ва му се вика жена! – възкликна Яне, посягайки към последното парче пица. – Испанската кръв…

– Погледни това! – Александър, който не беше склонен да слуша мненията на Яне относно Ара, рязко обърна монашеския пергамент към лицето му. – “Енеидата” през християнска призма. Превод на нещо старо, но обновено, така че да може да открие мястото си в библиотеките на “францисцианските” манастири. Без толкова кръвопролития, без толкова еротика, с повече провидение и подчинение към боговете. И със стотици наивни илюстрации, обезсмъртяващи светогледа на едно забравено… и може би по-мъдро минало.

Веждите на Яне описаха снизходителна дъга.

– Наясно си, че си абсурдно сантиментален за тая работа, нали?

– Ето това трябва да е нашият пример! А не щамповане, не “n-ти” брой репликации на застроени градове. Знаеш ли, че Грунтер не ми позволи отново да построя Пантеона? Да. Иска руините. Точно както са на Земята. “Остави принтерите да си свършат работата, ти просто осигури точните сканове”. По дяволите, Яне! Аз съм проектант и като такъв би трябвало да имам глас!

Яне го изгледа кръвнишки и без да му мигне окото издърпа тънката графенова батерия от триизмерния прожектор. Пергаментът на “францисцианеца” се разтопи.

– Като такъв, би трябвало да имаш мозък!

– Наистина ли си го представяше така, когато реши да дойдеш тук? – настоя Александър.

– За това ли дойде? За да надзираваш как се работи и как изграждат копие на Земята, да анализираш коефициента на продуктивност и понякога да им смазваш частите?

– Дойдох… – рече Яне провлачено, – защото всяка нова колония се нуждае от отговорен екип, който да я пригоди за бъдещите заселници, стъпвайки на раменете на минало познание. А не за да строя… индиански колиби!

Александър изпръхтя.

– Държиш се все едно не си запомнил нищо от подготовката си! Още малко ще ми кажеш, че искаш да последваш пътя на първите заселници на планетата! А? Да започнеш да строиш под небето, направо в червената пустош?

– Продължаваш да отбягваш темата! Защо е това фанатично придържане към моделите на Земята? Взаимстване, не частична имитация, не идентично репродуциране на градове от Стария Свят. Дублиране. Честно. Какво мислиш?

– Мисля, че народната солидарност си има граници! – заяви Яне на балкански, изправи се, накланяйки се назад, за да уравновеси натежалия си от вечерята корем и напусна кабинета, оставяйки младия мъж сам с мислите му.

 

II

Александър се отпусна на релаксиращото канапе, което веднага се нагоди по тялото му, но пухкавият синтетичен скут не му донесе утеха. Не можеше да е единственият, който мислеше така. Знаеше, че на Стара Земя, колкото и обществото да се бе превърнало в консуматори, все пак имаше иноваторски настроени хора. Откриватели, търсачи на нови хоризонти. Винаги ги имаше. Те бяха онези, които от зората на времето помагаха на човечеството да се изгребе от останките на затъналите в декадентство империи.

И Марс беше шансът да започнат наново. Надалече от абсолютния капитализъм на веригите великани, които още преди три века бяха удавили частния бизнес. Надалече от дефектните структури и нефункционални пътища на свръхзастроените, задушаващи се европейски градове, които нито дръзваха да оставят старото да умре, нито му оставяха достатъчно въздух да живее. И вместо да завъртят руля на интерпланетарното си бъдеще в посока, обратна на всичко това, те просто го пресъздаваха с идолопоклонническа точност. Запазваха дори кастовото разделение на кварталите в свят, където всички би трябвало да започнат на равно стъпало. Струваше му се абсурдно, несправедливо, недалновидно… но преди всичко – скучно.

Отегчението. В крайна сметка то му бе дало тласъка да напусне Стара Земя. То и… колкото и “сантиментално” да звучеше… онзи разговор, който беше провел с дядо си, седмица преди старецът да почине.

Беше се върнал преждевременно от пътуването около Индокитайските Щати. Офертата от Академията беше останала на бюрото вкъщи. Решил бе да забави решението си с година, през която да обиколи света, да разгледа непознати пейзажи отвисоко, да попие в далечни барове, да види момичета в различни разцветки и сериозно да обмисли бъдещето.

Когато се върна в апартамента си в Младост 16, седмица след началото на пътешествието, навъсен и без приятелите си, дядо му го изгледа със смесица от подигравка и съчувствие. Очите му бяха останали ясни и хапливи до самия край.

“Видя ли света, момчето ми? – попита старецът хем топло, хем присмехулно. – Видя ли далечни и странни места?”

Александър намусено тръсна раницата си на пода и седна на леглото.

“Мисля, че много добре знаеш отговора. Пет пъти обядвахме в ДРП, спахме в четири хостела на ВУПС, обиколихме три града с Ем Би Ар Холидейс. Купихме си уникални сувенири от World Wide Gifts ”

Дядо му се разсмя гърлено, при което букетът жички, излизащ от сгъвката на ръката му, се разтресе.

“Нямаше ли паметници, дворци, руини, които да развълнуват младата ти археологическа душа?” – попита той невинно.

Първата диплома на Александър беше Антропология и Археология от ЮБУ[4].

“Да, имаше,” – направи гримаса той. – “На моменти почти можеше да ги видиш през виртуалните гидове и сергийките на WorldWideGifts. Ох, просто… зарежи. Беше тъпа идея.”

“И аз имах същата тъпа идея, когато бях на твоите години. Тогава обаче модата бяха пътешествия с кола през Америка. Беше след докторантурата ми по Ядрена Физика през 2147-ма. Дотогава не бях излизал от Балканите. Кацнахме в Л.А., наехме кола и отпрашихме към Пасадина, за да попием малко от блясъка на тогавашните филмови гиганти. Бяхме страшно развълнувани и отдавна пияни… Градът беше разделен на малки правоъгълни дели с верижни магазини. Нещо като молове, но, разбира се, много по-малки от днешните. И около тези дели, както в древногръцки град, бяха жилищните квартали, с улици до една ориентирани към тях. И познай какво имаше във всяко дели?”

“Абсолютно същите вериги” – предположи Александър мрачно. – “Същата структура, обслужване, вкусове. 3D копия.”

“Точно…” – в гласа на дядо му се прокрадна изтощение. – “Но за известно време ние бяхме уверени, че ще открием чудни и далечни места. Карахме до Аризона, после Невада. Е, видяхме Големия Каньон или поне това, което не беше покрито със слогани и прожекции. Но останалото беше все едно се движиш в омагьосан кръг: излизаш от дели и влизаш в дели, излизаш и влизаш, отново, и отново, и отново…”

Кардиографът до леглото на стареца показа ускорение. Александър хвана ръката му.

“Разбирам те. И с нас се случи същото.”

“Но твоите приятели още са на пътя” – отбеляза дядо му.

“Е…предполагам, че те по начало имаха… различни очаквания.”

“Консуматорски очаквания” – уточни старецът безсърдечно. – “Твоите приятели –магистри, доктори, или каквото там са, няма да допринесат и капка към развитието на тоя свят. Както 95% от хората, било то висшисти или чистачи, живеят като паразити, търкалящи се от едно забавление към друго… колкото по-познато, толкова по-добре… и нямат проблем с това. Но ти…” – очите му, сиви и остри като стоманени римски стрели, се впиха в лицето му. – “Ти имаш проблем, нали? Върволицата сергии те обиди. Ти се надяваше да откриеш алкохоли със странни цветове и аромат на кока, момичета, танцуващи непознати етнически танци и може би онези легендарни панорамни гледки, които са карали императори като Ксеркс и Цезар да заплачат. А какво откри? Делита!”

Дядо му се изплю, но после си спомни, че е в леглото и с достойнство забърса малката лига, спуснала се по брадата му.

“Слушай какво ще ти кажа, момче!” – рече заповеднически. – “Няма останала мистерия, останала свобода, останало пространство на тоя свят за хора като нас. Аз… скоро ще си отида… и те съветвам и ти да си отидеш, но не чак толкова далече. Марс е достатъчно добра дестинация за тебе.”

“Абе, дядо…” – на Александър му се свиваше сърцето да опонира на дядо си в подобен момент, но такъв му беше характерът. –  “Казах ти, че още не съм решил. Имам възможности тук, имам приятелка…”

“Оная фръцла е куха лейка” – отсече дядо му безпардонно. – “Може да има хубавко личице, но смяташ ли, че да изследваш някой като нея може да се сравни с шанса да изследваш дълбините на Червената Планета? Че тя е плитка като леген!”

“Не говори така за нея!” – скочи Александър, който по онова време не бе имал друга любов и приемаше цялата работа доста рицарски.

“Аз умирам, ще говоря както си искам” – заяви старчето своенравно. – “Момче, бъдещето ти е в Академията. Шансът ти е даден. Вземи го! Не оставяй някоя си Пенка да те отклони от съдбата! Разбра ли ме добре? Сграбчи живота си!”

Както лежеше в релаксиращото канапето, Александър си помисли, че напоследък се чувстваше точно както преди постъпването в Академията. Същата сърбяща смесица от вълнение и раздразнителност. Изправи се нетърпеливо. Трябваше да говори с някого. Да говори, за да може да мисли. Изключи “модел-мейкъра” и цялата мини конструкция на Нова Атина, съградена от безброй прецизно сглобени 3D сканове, потъна в масата, сякаш никога не я беше имало.

 

III

– Добър вечер! – Александър се усмихна, задържайки се на вратата, в случай, че идваше в неподходящ момент.

– Добра е! – съгласи се Ара, махвайки му да влезе. – Страхотна гледка, а!

Тя кимна към остъклената стена на кабинета, отвъд която в ясната червеникава нощ се виждаха три петънца – Юпитер, Венера и Земята – в почти права вертикална линия. Земята изглеждаше по-едра, нещо средно между точка и сфера, обгърната от рехаво синьо сияние, а под нея гигантът Сатурн се бе настанил ниско на небосклона жълт като слама. Сънливата замечтаност, с която Ара погледна небето, накара Александър да се усмихне. Очите й бяха синьо-зелени, лъхащи на въздух и вода, на растителност и роса. Устата й беше по природа червена, хитра и трепкаща като пламък, а кожата – пръхкаво кафява. Той се засмя вътрешно, представяйки си изражението й, ако кажеше:

“Лицето ти е перфектна смесица от елементите на Земята.”

Е, поне щеше да е комплимент, който не беше чувала.

Схемата на Новото Обединено Кралство светеше на бюрото й на два плейна. На долния се виждаха Британските острови, а на горния, като през лупа, бе уголемен проектът на град, пълен с кули и замъци.

– Я виж ти! – приближи се Александър любопитно. – Какво е това?

– “Оксбридж[5]” – усмихна се Ара гордо. – Любимият ми проект. Но надали ще му дадат зелена светлина… Грунтер каза, че е нужно единодушното одобрение на катедрата.

– Разбирам те, аз трябваше да представя схемата си за подобрение на канализацията в Прага… Но, Ара, това е великолепна работа! Как хармонично си съчетала всичко! Сиера трябва да е луда, за да не го одобри!

– Не се тревожа за нея, а за Райнер… Но ако нещата загрубеят, имам един коз… Погледни.

Тя затвори светещия в охра модел и отвори папка, обозначена с логото на “Облакът-Атлас”. Александър се подсмихна. Те сигурно бяха единствените в Центъра, които ползваха енциклопедията. Изображението се разстла по масата. Той вдигна вежди.

– Уау… Ъ-ъ-ъ-ъ, Ара, какво е това?

Беше градски модел, коронясан с четири малки свастики.

– На какво ти прилича? – засмя се тя. – Нацистки архитектурен проект. Когато Адолф обмислял дали да не затрие Обединеното Кралство, му станало мъчно да потурчи Оксфорд и Кеймбридж. Двата древни центъра на знание му се стрували определено по-скоро арийски, отколкото плебейски. Единственото, което говорило против тях, било демографската им принадлежност. Затова фюрерът наредил на инженерите си да му ги донесат в Германия, в по-сбит вариант.

– Значи е решил да построи свой “Оксбридж”, за да може с чиста съвест да взриви Англия?

– Не точно! Горкият Адолф, де да беше имал 3D принтери. Имал твърде много уважение към древните майстори… или недостатъчно вяра в архитектите си. Набелязал 50 парчета от всеки град, които да бъдат взети и пренесени в Германия, при строежа на немския “Оксбридж”. Къде горгона, къде куличка, мислил е да ги отчупи като захарните фигурки върху торта.

– Страхотно – подсмихна се Александър.

– Ще предложа на катедрата да построят смесица от двата града, използвайки елементи – подобно на захарните фигурки на Адолф, – които са принтирани от градовете, но и други, които са просто… вдъхновени от тях.

Александър си помисли, че комбинацията от ентусиазъм, изобретателност и красивата извивка, която устата й правеше, докато говореше, го караха да харесва Ара още повече.

– При всички положения, ето рецензията! – Ара му подаде документите, приближавайки се достатъчно, че дъхът й да го погъделичка по врата. – Райнър каза, че щял да прегледа анекса, стига да не бил още една петиция за “наводнение” на планетата! – тя се засмя одобрително. – Аз лично съм за! Не е истинска колонизация иначе, нали така?

Александър я изгледа, чудейки се дали разбираше “амалгийският” й правилно.

– Точно така – потвърди и се смръщи.

– Какво има? Нещо тревожи ли те?

– Просто… Стигнали сме толкова далече! – той разпери ръце, сякаш се опитваше да обхване величието на ситуацията. – Постижението ни е толкова голямо. И вместо да се изправим гордо като викингите на бреговете на Aнглия или конквистадорите във Вирджиния, ние се крием и гризем тунели като полски мишки!

Ара се изкикоти.

– Хайде… Не копаем тунели, а си строим свят за живеене. Цял свят… макар и на закрито.

– Строим си хралупа – не отстъпи той. – Всичко е покрито! С купол от изкуствена атмосфера, изкуствена настилка, озеленяване, покълнало върху вкисната земна почва. Използваме планетата като платформа. Въпреки че имаме технологията да приспособим атмосферата. Открили сме вода преди два века. Отдавна трябваше да сме започнали да я изпаряваме за кислород, да поим почвата, да направим плантации от зелени водорасли…

Но не. Изграждаме си защитеното балонче и се преструваме, че сме на Земята. Мотото на Академията “Пораснахме и напуснахме люлката!” е пълна глупост. Не сме напуснали нищо. Просто си опъваме люлката между два нови клона. Облепени в земна кора! – завърши той не без известен патос.

– Академията твърди, че го правим за хората – рече тя неубедено, – за да не се чувстват като изгнаници.

– Но защо трябва да се придържаме към моделите на земните градове толкова фанатично?

– Не знам – тя го погледна открито. – И аз се чудя. И аз го мразя.

– Аз мисля… от известно време… че строим мавзолеи. Щампи и щампи, позволяващи ни да преминаваме от планета на планета, всяка копие на предишната, да обитаваме… призрачни градове, дубликати, отдавна изгубили смисъла на оригинала си. Безкрайна… струна от люлки, които да дундуркат човечеството през галактиката… Без нищо да е губено, незаменимо или ново.

Ара наклони глава, гледайки го концентрирано.

– Мислиш, че Земята е в опасност?

– Може би… а може би просто има шанс за опасност. И както фюрерът с Оксбридж, така и ние да я запазим тук. Правим си “бек-ъп”. Но в едно съм сигурен: друга философия стои зад това иконопоклонение като пресъздаване на земната цивилизация.

Тя прехапа устна с едрите си предни зъби, бели и лъскави като перли.

– Защо мислиш така?

Александър за миг се поколеба – не искаше да изглежда “абсурдно сантиментален”, но желанието да сподели мислите си надделя:

– Мисля, че на света има повече приключенски дух и жажда за новост, отколкото Центъра признава. Вярвам, че съществуват хора, които не искат цял живот да се люлеят в детското си креватче. Хора, които копнеят да пораснат, изправяйки се пред изпитания, опасности и неизвестни неща. И това са хората, които искам да дойдат тук. Не другите.

– И аз мисля така – рече тя тихо.

Косата й описа красива дъга, когато обърна развълнуваното си лице към него.

– Мисля, че ти си единственият тук, който говори на моя език.

– Испанският ми е малко ръждясал – промърмори той поласкан.

– Имаш ли няколко свободни часа? – попита тя с усмивка.

Той се опита да си придаде небрежен вид.

– Принтерите ми в момента режат тухли от титан. Не мисля, че се чувстват бог знае колко затруднени.

– Отлично! – Ара се изправи и изключи захранването. Залата потъна в червеникав мрак.

– Ела. Искам да ти покажа нещо.

 

IV

– Нали си учил за първите заселници? – Попита Ара, докато вървяха по притихналите коридори.

– От 21-ви век?

– Инженери, архитекти, аналисти на ландшафта… Група, събрана да създаде нещо, да колонизира в истинския смисъл… Направо под розовото небе, на червената земя…

– Нищо не беше останало от тях, нали така?

Отдавнашните лекции в Академията не се бяха запазили добре в паметта му.

– Нищо! – кимна тя. – Нито строежите, нито телата. “Атласът” казва, че е била пясъчна буря… Но има едно момче от механиците – Йежи, всеки ден ми носи гофрети и кафе…

– Еха, Центърът ти доставя топла закуска? – завидя й Александър.

– Какво? Не, той просто така… Йежи говори за червената пустош. Работата му е да наглежда изследващите роботи. Навън е през цялото време. Той ми спомена… нещо странно преди няколко дни…

– Сигурна ли си, че не е било “След толкова гофрети се надявах поне на цифра от номера ти?” – предположи Александър.

Ара го погледна объркано, след което се засмя и го перна през гърдите.

– Стига си се занасял, това е сериозно!

– Убеден съм, че за Йежи е трагично.

– Ставаше дума за място в пустошта – продължи тя настоятелно. – Онова, което ми каза… Накара ме да се замисля. Да се запитам: “защо трябва да е Земята?”

– Какво имаш предвид?

Ара почука на врата, на която беше закачен ретро плакат на Бийтълс.

– Ще видиш.

Йежи подаде почервенялото си като керемида лице през процепа. Усмивката му светна като слънчев отблясък върху узрял домат.

– Я, здравейте! – Възкликна, правейки им място да влязат. Славянският му акцент беше толкова силен, че трудно му се разбираше. –  Кой е приятелят ти?

– Дамянов, приятно ми е.

Йежи стисна ръката му, поглеждайки го отгоре до долу.

– Вие сте проектант… на Балканите, нали? Виждал съм името на макети.

– Точно така.

– С Александър обсъждахме причините катедрата да иска да се придържаме толкова точно към структурите на земните градове – рече Ара. – Той спомена “мавзолеи”, които да държат нарастващата човешка маса завинаги в люлката на земната цивилизация.

Йежи впери възхитени светлосини очи в проектанта.

– Умно! И как стигнахте до този извод?

– Трябва да има причина за тази педантичност – обясни Александър. – Истинска причина. Не изнежената психология на заселниците.

– И вие мислите, че желанието да се обезсмърти земната култура е причината? – Йежи се подсмихна. – Това е малко сантиментално, не?

– Мислех, че нарекохте заключението ми “умно” –  свъси се Александър.

– Умно сте се сетил, че трябва да има “истинска причина” за това обсебено копиране и че тази причина задължително е опасност. Само опасността кара хората да правят крайни неща. После логично сте решил, че опасността е на Земята. Как би могла да е на Марс, нали Марс е над Купола и под Настилката, а колонията ни е в средата като пълнеж на сандвич… Но… – той изгледа Ара хитро. – Много неща се срещат на Червената пустош. Много минало. Много история.

– Знаеш какво ще те помолим, нали, Йежи? – усмихна се тя.

– Добре, добре, ще ви заведа! – вдигна ръце той, уж примирено. – Но тръгнем ли, без отмятане! Док 5! Отивам да подготвя джета! – подхвърли им два екипа. – Обличайте се!

Останали сами, двамата се спогледаха.

– Сигурна ли си, че ще ни покаже нещо, което си струва времето ни?

Ара сви рамене:

– Наистина ли предпочиташ да гледаш как принтерите ти режат титан? – перлената й усмивка изтри всякакви възражения от главата му.

Джетът се издигна над червената повърхност и, тресейки се от собствената си мощ, запрепуска над виещи се шарки от ръждива пустош, под бонбоненорозово небе, излязло сякаш от сън на дете. Скоро продължителното друсане и променливият курс се превърнаха в истинско изпитание за храносмилателната система на Александър. Помисли си, че беше ужасна идея да последва Йежи в раздрънкания му джет, но точно тогава Ара напъха меката си хладка длан в неговата и промени мнението му. Червените й устни оформиха изразително беззвучно “извинявай”. Без да ги изпуска от поглед, той се приведе към нея, молейки се на всички марсиански божества стомахът му да не го предаде в този решителен миг.

Но гласът на Йежи прекъсна мига:

– Значи, пясъчна буря е убила всички, а? Удобно, много удобно. Не е като да са можели да скрият, че хора са идвали, било е толкова рекламирано на Земята… 21-ви век и техните реклами… Но, виж, диктатурите на 22-ри… това си е било друга работа!

– През 22-ри век не е имало експедиции! – напомни му Александър. – Технологията да се построят достатъчно големи куполи не е била разработена!

– Именно! – Джетът се закотви намясто така рязко, че двамата пътници изпъшкаха. – Не е.

Спрели бяха пред продълговат процеп във формата на кучешки зъб насред скален масив. От назъбените ъгли на процепа като поклащащи се млечни зъби висяха бели парчета от някаква материя, която със сигурност не бе натурално образувание.

– Да не се опитвате да кажете – заекна Александър, – че ни водите към останките от… втора експедиция?

Йежи се усмихна доволно:

– Точно това се опитвам да кажа.

Джетът намали и бавно се понесе към прохода.

– Това са останките от изолация, за които говореше, нали? – Ара посочи, веещите се парчета бяло.

Механикът кимна.

– Но защо Центърът би пазил нещо такова в тайна?

Йежи замълча и завъртя волана. Джетът се сниши и потъна в тъмната вътрешност на пещерата.

– Отне ми време да разбера какво точно гледам първия път когато ги видях… – каза той, докато Ара и Александър примижаха, мъчейки се да свикнат с тъмнината. – Не можех да се отърся от усещането, че ми изглеждат познати…

Джетът се спусна над просторна мрачна долина, ширеща се в лоното на скалата. Само фаровете на джета и тясно парче червено небе осветяваха това, което беше вътре.

– Какво са? – Ара любопитно долепи длани до стъклото.

– Индиански колиби… – прошепна Александър, едва наполовина, съзнавайки какво говори.

Бяха триъгълни конструкции, изградени от същата необлагородена почва, напоена с метален оксид, която покриваше ръждясващата повърхност на планетата. Като вкаменелостите на пясъчни замъци, те се издигаха в кръгове от шест, а в центъра на всеки кръг се извисяваше един по-тесен висок триъгълник. Поне стотина колиби, разположени в съвършена симетрия спрямо петте побратима в кръга си, като парчетата на перфектна 3D пица. Йежи остави джета в центъра на пещерата и посочи надолу.

– Виждате ли го сега?

Александър се вгледа и внезапно осъзна, че селището оформяше съвършен кръг с шест купа от пирамидални колиби подредени около големия централен конус – едновременно триъгълник и кръг, разчертан на шест равни части. Във всеки кръгъл куп имаше шест триъгълни колиби, а в центъра голям конус царуваше над другите.

– Хора ли са ги построили? – попита Александър, чувствайки ума си замаян, олекнал. В тази форма имаше нещо перфектно, правилно, хармонично. Нещо, което сякаш му крещеше “Това е! Това е!” Струваше му се странно познато на някакво необяснимо, съкровено ниво.

– Сигурен ли си, че това място не е отразявано в новини или статии, Йежи? – попита Ара, сбърчила чело. – Виждала съм го преди.

– Разбира се, че си… – промърмори Александър, докато очите му като залепени се плъзгаха по перфектните линии. Опита се да се отърси от езотеричното усещане и отсече:

– Това е полис Като древногръцките полиси, като феодалните графства. Просто по-геометричен, това е.

Йежи се подсмихна:

– Предлагам ти да се вгледаш по-добре, приятел. Ара е права, виждал си ги преди. Ако си посещавал лекциите на Академията. Построеното тук следва същия модел като макета на първите заселници.

– Е? – сви рамене проектантът, завладян от желание да слезе и да огледа конструкциите по-отблизо. – Защо не?

Ара вдигна изумените си очи към тях.

– Защото макетите на първите заселници са били открити едва преди 50 години! – Тя зяпна Йежи объркано. – Когато Експедицията извади кораба им, зарит в пустошта.

– Тези хора не са имали достъп до първите планове – потвърди Йежи. – Достигнали са до този строеж по независим път. Въпросът е как, по дяволите?!

– Искам да слезем долу – каза Ара изведнъж. – Да слезем и да ги видим.

Макар да бе стъпвал на повърхността толкова пъти, Александър усети нещо ново. Едно приятно гравитационно притегляне, което сякаш го дърпаше едновременно към ядрото на планетата и към центъра на колибите. Ара пристъпваше до него, плавно като на сън. Йежи креташе зад тях, изпробвайки радиовръзката им с “ч-кащия” си акцент. Александър искаше да стигне до центъра. Знаеше, че трябваше да иде там, за да узнае истината. Ара сякаш също го знаеше. Двамата едновременно влязоха в гигантския конус в центъра на структурата. Беше съвсем кух отвътре. Само по средата имаше нещо… Пара? Александър и Ара се спогледаха и приближиха. Беше малък димящ кладенец, чиито стени бяха грижливо укрепени с кръгли червени камъчета. Гъста пара се стелеше ниско по керемидената земя. Приклекнаха над него. Ара го погледна объркано. Александър си помисли, че синьо-зелените й очи изглеждаха странно изгубени на това червено място.

– Какво е? – попита тя. – Това място…

– Усещаш ли? – промълви той, слагайки длан над парата. –  Влага.

Усещаше я през ръкавицата.

– Влага… – повтори тя зашеметено. – Да…

Йежи приклекна до тях:

– Усещаш ли? – попита той.

– Влага… – кимна Александър замаяно.

– Дъх… – промърмори Ара, сякаш на себе си. – Това място… сякаш вдъхва…

Парата се издигаше и спускаше, издигаше и спускаше, равномерно, ритмично, стелейки се на кръгове.

– Дъх… – повтори Александър, мъчейки се да проумее. – То диша. Вдъхва и издиша… на кръгове. Усещаш ли?

– Диша… – потвърди Йежи. – На кръгове… Това място… Какво е?

– Какво е? – повтори Ара като ехо, с поглед забравил да мига. – Дъх… и издишва… На кръгове. Защо?

– Защо? –Александър понечи да добави нещо друго, но езикът му отказа. – Какво… Какво е?

Очите на Ара излъчваха паника.

– Това място… – промърмори тя, опита се да изкриви устните си в друга дума, но не успя.

– Какво е… това място? – попита, сякаш й струваше огромни усилия.

Александър с паника се вслуша в собствените си мисли. Сякаш думите бяха иззети от главата му, останали бяха само казаните.

– Това място… – насили се той, като едва не си прехапа езика – … кара ни да мислим… в кръгове…

– В кръгове… – потвърди Ара уплашено.

– Защо? – изръмжа Йежи безпомощно. – Какво е? Защо?

Александър почувства, че в скафандъра му става горещо. Смътно осъзна, че трябва да смени бутилката кислород. Да се върне в джета. Но отдавна беше забравил думата джет. В ума му танцуваха нови образи, нови представи за уютни червени колиби в пустинята, а най-ярката от всички тях беше кладенецът. Искаше да построи живот около този кладенец, защото този кладенец беше животът на това място, кръгове, стелещи се около центъра, около дъха, който беше триъгълник: влизаше през върха, разстилаше се през дробовете, после излизаше на облачни кръгове… Дъх, триъгълник, издишване на кръгове, дъх, триъгълник…

– Дъх… – прошепна Ара пресипнало и погледна Александър с ужас в синьо-зелените очи, преди да ги подбели и да се строполи до кладенеца.

Той впери размътен поглед в нея, мъчейки се да се сети какво беше забравил.

Йежи издаде хриплив звук и се стовари в несвяст от другата му страна, но Александър не му обърна внимание.

Нещо в тази припаднала земна жена го глождеше и не му позволяваше да си мисли на спокойствие за колибите… Да! Мозъкът му сграбчи изплувалия спомен с такава яснота, сякаш се разигра пред очите му. Но споменът не беше Ара. Беше дядо му, с очи като връхчета на стоманени римски стрели:

“Тази тук може и да има хубавко личице” – каза старецът и поклати глава, при което всички поддържащи живота му жици се разклатиха. – “Но смяташ ли, че да изследваш някой като нея може да се сравни с шанса да изследваш дълбините на Червената Планета? Погледни къде си. В ядрото на истината. За какво ти е да я спасяваш? За какво ти е да се връщаш на оня раздрънкан джет?”

Нещо дълбоко в паметта му се бунтуваше, но той не можеше да се бори. Никога не бе можел да се бори срещу топлите и присмехулни очи на стареца.

“Тя е…” – помъчи се Александър. – “Ние сме…”

“Харесваш я, защото ти напомня за майка ти.” – Отсъди дядо му безсърдечно. – “За родната ти майка, Земята. Но ти си повече от пеленаче, момчето ми. Ти си изследовател. Пусни я да си иде. Отърси се от оковите на планетата си, проклетата си пренаселена планета, в която няма нищо ново. Тук ти е предоставена нова любов, нова неизследвана земя, огнена, всепоглъщаща, обладаваща… Остави я да те обгърне… Усети дъха й в дъха си… Позволи си да усетиш нещо ново, дявол да го вземе! И за двама ни!”

Старата петниста ръка хвана здравата му десница с неочаквана сила и я насочи към лицето му.

“Махни тоя скафандър.”

Александър се подчини и остави ръката си да намери закопчалката. С глава, лишена от мисъл, вдигна очи към безкрайните червени колиби, всяка ориентирана към централната, а всеки куп – ориентиран към главната… еднакви… кухи… като вериги…

“Странна работа…” – изхриптя, пускайки закопчалката. – “Аз пък си мислех, че мразиш делита…”

На лицето на дядо му се появи непознато изражение на объркване, последвано от раздразнение. Когато заговори пак, звучеше по-скоро като Яне Душев. Даже заприлича на него:

“Слушай какво, Дамянов, прогресът…”

“Яне…” – прошепна Александър, без да е сигурен вече дали говореше, мислеше, сънуваше, или умираше, – “точно така…”

Измъкна трансмитера от джоба си и натисна шорткъта към номера на Яне, който бе въвел преди пет лунни месеца, когато установи, че и двамата предпочитаха един и същи вид люта пица. Любовта към пеперони бе сплотила дружбата им и сега може би щеше да спаси живота му.

“О-о-о-о-о, Дамянов, чух аз!…” – изпищя гласът в ухото му. – “Траеш си за Ара, а, куче? Ха-ха-ха…”

– Колиби – изфъфли Александър. – Индиански колиби… в пещерата-купол…

Картината пред очите му се размъти.

“Какво? Какви ги дрънкаш? За по-рано ли се цупиш? Нали ти казах вече…”

Падна на лакти.

“Джетът от Док 5-ти… Помощ, Яне…” – прошепна Александър, усещайки, че се задушава. Разтвори скафандъра в отчаян опит да намери кислород и миризмата на кръв заля дробовете му.

Прогресът...” – забоботи глас, който беше едновременно на дядо му, на Душев и на д-р Грунтер. – “Прогресът изисква решимост, риск, сила… ти, момче, ти би могъл…

“Съжалявам…” – засмя се отпадащият му ум. – “Предполагам, че съм твърде сантиментален.”

С тази последна мисъл той падна в скута на припадналата Ара и мислите му отидоха там, където изплуват материите, попаднали в черна дупка.

 

V

Не очакваше да се събуди. Изпита дива радост, помрачена единствено от множеството клизми, прочиствания, облъчвания и изследвания, през които трябваше да премине. След 90-часова изолация Сиера и Грунтер седнаха в красивия си панорамен офис с него и побледнялата, леко трепереща Ара.

Потвърдиха видяното. Както първата, така и втората експедиция до Марс се бе опитала да колонизира планетата. И влизайки в контакт с повърхността и двата проекта бяха паднали под влиянието на…

– На какво? Нима планетата има интелект?

– По-скоро характер – отвърна Грунтер. – Много силно изразен характер.

– Предполагаме, че и Земята има характер – допълни Сиера. – Характер, който е напътствал цивилизацията и развитието на човечеството. Но Марс има свои виждания по въпроса. Нека ви покажа нещо. Г-це Бове, това е Вашият проект “Оксбридж”, който ни представихте така страстно преди няколко дни.

Красивият каменно-охрен модел светна върху масата.

– А това – допълни Сиера, отваряйки нов прозорец, – е предложението на г-н Дамянов за обновяване на канализацията на Прага.

Александър и Ара се спогледаха… неразбиращо.

– Сега виждате ли защо се придържаме към моделите на Земята така “фанатично”, както обича да се изразява г-н Дамянов?

Старшата проектантка наложи двата модела един върху друг. Сред многото пресичащи се линии една форма се очерта с безпогрешна геометрична точност. Съвършено правилен кръг с шест купа пирамиди подредени около централен конус, разчертан на шест равни части.

Александър и Ара зяпнаха.

– Но как… – заекна Ара. – Аз… не знаех…

– Всеки път – рече Грунтер тежко. – Всеки път, когато получим оригинален проект, тази форма изплува като отвратителен досаден призрак. След формата идват материалите, убеждението, че е най-добре да се строи със същата скална сплав, формираща повърхността на планетата… След това идват въздухът, храната…

– Така оцеляхме, нали? – попита Ара изведнъж. – В пещерата имаше влага. Имало е плантация на някакви растения, останала от заселниците. Някакъв остатъчен кислород.

Сиера кимна, а на лицето й се изписа смесица от печал и погнуса.

– Те са живели там и, доколкото знаем, умрели там доста млади. Но не толкова млади, че да не успеят да оставят… нещо след себе си.

– Моля? – нещо в тона й накара стомахът на Александър да се преобърне.

– Просто им покажи, Сиера – каза Грунтер изтощено. – Ще спестиш много приказки.

Сиера неохотно набра текст в търсачката си. Въведе няколко пароли, преди да отвори изображение, което накара уравновесената Ара да нададе писък.

– Какво е това?!

– Нещо, което първите ни изследователи намериха да живее тук. Какво ще кажете, г-н Дамянов?

Александър не можеше да откъсне очи от разместените очи на разместеното създание, чиято природа сякаш се мъчеше да пречупи човешката форма в нещо ново, причудливо и чудовищно. Съществото бе не просто деформирано: изглеждаше изкривено в болка, като израснало дете, спящо сгърчено и разкривено в детско креватче. Но очите му бяха най-страшното, защото не бяха човешки.

– Г-н Душев, и други са го сравнявали с Чернобил – допълни Сиера.

– Яне знае за това? – попита Александър разсеяно.

– Всички старши членове на екипа ни знаят.

– Предполагам това ги прави старши, а? – подсмихна се той хладно. – Да видиш това състарява поне с десет години.

Ара леко се засмя.

– Е, това обяснява доста неща – съгласи се той. – Но не и защо все още сме тук.

– Трябва ни място – отвърна Сиера просто. – И ни трябва спешно. Земята и нейната цивилизация може и да не са най-добрата опция за човечеството, но са най-доброто, което сме измислили до момента. И пренасяйки я тук ние се опитваме да запазим не нейната, а собствената си природа. Държим всичко тук под постоянно наблюдение: аналистите ни изследват материалите, които извличаме от планетата, проверяват ги за опасни лъчения, като това, с което се сблъскахте в пещерата, психолозите ни следят отблизо развитието на заселниците ни и децата им… Искаме да превърнем планетата в платформа и искаме възможно най-малък брой от заселниците ни да знаят какво дреме под краката им.

Гледайки разкривеното същество, светещо над таблото, Александър разбра. Разбра абсолютно и безусловно. Но това не му попречи да изпита разочарование.

 

Епилог

Ара седеше в кабинета си, подпряла брадичка на юмрука си, и със сънлива замисленост гледаше Земята. На бюрото й грееха два спретнати отделни проекта, оцветени в старовремска охра. Александър седна на масата срещу стола й и я погледна внимателно. Лицето й все още не бе изцяло възвърнало цвета си, но изражението й беше спокойно. Устните й бяха все така приятно червени и извити нагоре, очите й – свежи и блестящи.

– Е, сега много повече неща имат смисъл – отбеляза тя.

– Така е. Защо мислиш, че не ни казаха от самото начало? Щяха да ни спестят близкото до смърт изживяване.

Очите й се зареяха из звездното небе.

– Предполагам, за да искаме да останем тук. Имам предвид… Ако знаеше от самото начало, щеше ли да искаш да дойдеш?

– “В битка срещу лъчението?” – засмя се той. – Не е от най-атрактивните кампании.

Тя се изкикоти.

– Определено не е!

– А ти сега? Искаш ли да бъдеш тук?

Погледът й стана замислен.

– Не… Но да се върна на Земята би ми се сторило… Ще ти прозвучи глупаво… Като крачка назад.

Той поклати глава, усмихвайки се широко. Стана му почти толкова приятно, колкото когато я видя да се рови в “Облакът-Атлас”.

– Не ми звучи никак глупаво… и аз се чувствам точно така. Но си мисля… не е нужно да е Земята.

Ара го изгледа първо учудено, после малко отегчено:

– А къде, Луната?

Александър се засмя.

– Ара, бих ти казал, че бих отишъл на Луната заради теб, но се боя, че в този напреднал век тези думи са лишени от някогашната си романтика… Затова си мислех по-скоро някоя от Луните на Юпитер. Постоянно има експедиции… Само защото гените на Марс са неуспешна комбинация с нашите, не значи, че останалата вселена е. Не значи, че трябва да се отказваме. Някъде там все още трябва да има далечни, странни и нови земи.

– Александър Дамянов… – тя го погледна кокетно и малко срамежливо. – Да не би да ме каниш да избягам с теб?

– Е, защо не? – чувствайки ускорените удари на сърцето си, той уверено хвана приятно хладната й ръка.

Тя се усмихна така, сякаш от много време го беше чакала да го направи.

– С най-голямо удоволствие – прошепна в ухото му. – Надалеч от отегчението, вън от люлката… и напред към звездите!

– Или поне луните, като за начало.

– За начало… – промълви тя и го целуна.


[1] Лингвистична сплав на оцелелите през 22ри век славянски езици, наложен като официален език на Обединениете Балкански Провинции през 2198ма година.

[2] Столицата на Лунната Колония

[3] Амалга, или амалгийски, е официалният общ език на човечеството, задължителен за преподаване във всяка страна на Земята.

[4] Южно-Балканският Университет, разположен в Среден Солун.

[5] Общото наименование на Оксфорд и Кеймбридж