Холограмата на Титан

Холограмата на Титан

I

***

 

Колкото и странно да изглежда, аз съм по-далеч от всичко, което можете да си представите. Тук се чувствам като цар, дават ми това, от което се нуждая, гледат ме, както се казва, като писано яйце. Но аз не съм в рая, нито пък съм на Земята, нито дори на Луната, или пък на Марс. Аз се намирам на Титан − най-големия спътник на Сатурн и втория по големина в Слънчевата система.

Обграден съм в малко помещение от прозрачен материал, откъдето през един улей в тавана ми осигуряват всичко нужно за да живея − топъл въздух, богат на кислород и азот (този на Титан е с температура около 180 градуса под нулата, като главните му съставки са азот, метан и водород), запасяват ме през няколко чaса с течна вода, дават ми и храна. Да, колкото и да е невероятно, тук получавам храна, произведена по подобие на моите хранителни запаси от совалката и макар че липсват голяма част от витамините, аз съм дълбоко благодарен на тукашните жители за великото им старание да ме запазят жив и здрав.

Нямам пряк досег до тях. Може би в противен случай щях да получа трайни измръзвания, а пък те − трайни изгаряния, тъй като моята телесна температура е много по-висока от тяхната.

Имам пълна свобода – когато пожелая, обличам пълния с пресен въздух скафандър, отварям прозрачната преграда и отивам пешa до станцията. Именно от там възнамерявам да изпратя моето писмо, кодирано в радиовълни, по посока орбитата на Земята.

 

Всичко започна през 2034 година, когато сателитните антени в една израелска станция на НАСА уловиха постоянен неизвестен сигнал от Космоса. В началото помислихме, че идва от планетата Сатурн, но в последствие се оказа, че е от спътника му Титан. След това ние, от НАСА, също изпратихме кодирани импулси в онази посока, гласящи “Здравейте, ние сме от Земята”. Така двете планети осъществиха първичен диалог. И въпреки че не успяхме да разкодираме далечния „поздрав” и да разберем какво се съдържа в него, тук очевидно ставаше дума за живот – извънземен живот. Година по-късно към сатурновия спътник бяха изстреляни две космически станции − Ледобрус и Коултън, които обаче не успяха да заснемат нищо съществено − повърхност от лед и скали, реки и езера, но живи същества не се виждаха. На 10-ти февруари 2036 година и двата сателита едновременно изгубиха връзка със Земята. А на 18 юли 2039 година самият аз излетях с космическата станция Радеман, насочена към орбитата на Титан.

Защо се наех да пътувам с еднопосочен билет в дълбокия космос, при условие, че един робот би свършил много повече работа? Може би самите житейски цели ме подтикнаха към решението да се отдам на кауза, предварително обречена на неуспех в лично отношение, но от друга страна, както се оказа, носеща гигантски скок в развитието на човечеството. През цялото си досегашно земно битуване аз се вричах в идеята да проучвам тънките места на Вселената, да опитвам да разгадая мистерията защо човекът е толкова малък, че не успява да обхване, макар и мислено, тази безпределна тъмна шир, и не на последно място − да намеря ответ на вечния въпрос − толкова спорен, а в същото време толкова краен − има ли друг живот във вселената?

Не ме блазнеха удоволствията на Земята, като момичета, веселби, приятели, не желаех семейство, не желаех дори добро материално осигуряване, бях далеч от предизвикателствата на обикновения човек, защото жадувах за своя миг – миг, в който ще направя нещо изключително за света и моето име ще блесне ярко върху пиедестала на славата. Знаех, че съм роден за герой, че съм от онзи тип хора, които не бива да изживеят живота си напразно, които, ако не сторят нещо значимо, ще рухнат, които са създадени да бъдат велики. АЗ с гордост мога да заявя, че постигнах, даже надминах целите си.

 

 

***

 

Летях три години в моята любима самота, през което време не виждах нищо друго, освен сложната апаратура, работеща на слънчева енергия, голямата градина в товарния модул, осигуряваща ми кислород и витаминозна храна, и, разбира се, космическата празнота, показваща се като черна луга през илюминаторите. Имах апарат за преработване на урината в питейна вода, имах монитори, осигуряващи ми връзка със Земята, имах огромен запас от ацетоново гориво и алуминиев реактив, с няколко думи − всичко необходимо за дългия еднопосочен полет.

Най-сетне, на 7-ми октомври 2041 година земно време, космическата станция Радеман достигна до орбитата на Титан.

 

Спуснах се в малката капсула, снабдена с два парашута за меко кацане. Налягането на атмосферата в Титан е с 50% по-високо от земното, така че не се наложи да включвам резервните реактивни двигатели малко преди допира. Още по време на спускането забелязах множеството дупки в скалите, но определих тези забележителности като природни образувания. Когато обаче се приземих върху планетата, разбрах, че тези дупки няма как да бъдат направени на случаен принцип − бяха прекалено правилни и симетрични, приемаха формите на идеални кръгове, на идеални квадрати, на идеални овали.

 

Кацнах на твърда повърхност, съставена от лед и камъни. Върху нея имаше множество дребни, сини на цвят предмети, които сякаш бяха посипани по пръстта. По-късно успях да разбера, че те са някакъв вид титанови растения. Но сега вниманието ми бе привлечено от друго нещо, което идваше в далечината − неколцина наглед грозни СЪЩЕСТВА подскачаха и пъплеха, доближавайки лека-полека станцията!

В онзи момент разсъдъкът ми бе бистър и аз отлично съзнавах, че съм първият земен човек, виждащ живи твари на друга планета. Това грандиозно събитие, каквото го възприемах тогава, би трябвало да е очакваната великата крачка, даваща нужната опора за бързото развитие на Земята във всестранно отношение. Но все пак като допълнение ще напиша, че този първоначален контакт не се оказа нищо особено в сравнение с другото, което преживях дни по-късно в една от многобройните пещери на студената далечна планета.

Създанията бяха приятелски настроени − личеше им от кристалните белезникави интелигентни очи, от изкривените по странен начин добродушни усти, изразяващи ако не усмивка, то поне задоволство. Когато се реших да сляза, облякъл термоизолационния скафандър, те ме огледаха с искрено любопитство и умиление, сякаш бяха жадни за контакт с далечни космически пришълци, и съвсем сърдечно ме подканиха да ги последвам…

Те са сиво-зелени и са много по-ниски от нас, но главите, очите, ушите и носовете им са по-големи. Обвити са в гъста твърда козина и не носят дрехи, женските същества са с по-тънки и по-издължени глави, като имат характерното женствено излъчване; мъжките са доста по-месести и груби и с един нюанс по-тъмни на цвят.

Очевидно тези твари знаеха твърде много неща за нашата планета (която на някакъв техен език се произнася “гоонгой”, с мимика двойно смръщване на лицето, а пък Титан е “срувоо” с енергично кимване на глава), може би знаеха и за моето пристигане, тъй като около два земни часа след кацането ми донесоха странната прозрачна и топла апаратура, в която живея до момента. А и нали именно титанците бяха изпратили онзи сигнал към Земята, заради който летях до тук?

 

На Титан има реки, езера, дори морета, но не от вода, а от метан. Покрай тези метанови басейни се разпростират “плажни” ивици от воден “пясък” − вода и въглеводороди при температура около минус 180 градуса. Виреят и безброй растения със син, сив, бежов цвят, някои от които достигат до стотина метра височина. Животни, или по-точно по-низши същества не виждам − единствено и само разумните създания, които така грижовно се опитват да ме оставят жив.

Органичните съединения приемат друга същност − въглеродните атоми в организмите са заменени с атоми на азот, хлор, дори водород. Тези съставни елементи ги определих с моя джобен спектрофотометър.

Тук дните са мрачни заради отдалеченото Слънце и мъгливи заради гъстотата на атмосферата, но за сметка на това някои нощи изглеждат по-ясни от тях. Причината за феномена е огромното тяло на Сатурн, което през пълната си фаза заема близо една двадесета от небосвода. И логично от тук следва, че слънчевите затъмнения са често срещано явление.

Не бих казал със сигурност, че Титановите жители са по-развити от земните. Фактът, че живееха в дупки по скалите, а не в къщи или апартаменти, красноречиво говореше за тяхната изостаналост спрямо земляните. Ала някои постижения ме изненадаха по удивителен начин. Като например онова, което зърнаха очите ми преди около два-три земни дена (предпочитам да използвам земните времеви мерки, защото тукашните са прекалено неясни и разпокъсани). Ще опитам да го разкажа възможно най-подробно, защото се оказа, че то е целият смисъл на моята успешна мисия!

 

 

II

***

 

През този слънчев титанов ден, както си седях в “стъклото” (бях започнал да наричам прозрачния материал “стъклото”, тъй като и досега не успявам да науча точния му състав и структура, въпреки че той безспорно съдържаше силициеви, германиеви и въглеродни атоми), до мен дойдоха няколко същества с ведри лица и ми заговориха нещо, Аз се усмихнах, кимайки с глава, понеже все още не възприемам езика им, след което те ме вдигнаха заедно с прозрачното ми “жилище” и ме понесоха към някаква платформа. Когато ме поставиха върху нея, двама от тях застанаха отпред, направиха някаква манипулация и секунди по-късно платформата се понесе с бясна скорост във въздуха. Така и не разбрах на какъв принцип се движеше това летателно чудо, понеже отзад не излизаше дим − то сякаш не изразходваше енергия, а в същото време скоростта му бе забележителна, − навярно достигаше до към хиляда километра в час.

Както и да е, след десетина минути път се озовахме до много голяма дупка в една отвесна скала. Апаратът плавно намали скоростта, снижи се и кацна толкова меко на твърдата ръбеста повърхност, сякаш бе летящото килимче на Аладин.

Те ме хванаха и ме понесоха по тъмния коридор. В дъното му имаше деветдесет градусов завой, който водеше до просторно помещение, осветявано от някакви бели правоъгълни предмети. Все още не разбирах какво се случва, къде съм или каква е целта на посещението ми тук. Страхувах се, че скоро ще ме убият или ще стана опитно зайче на техните груби експерименти.

Но не бях прав. Съвсем не бях прав!

 

 

***

 

Съществата ме поставиха заедно със “стъклото” върху равна каменна повърхност в началото на помещението и се отдалечиха. Минута по-късно осветлението изгасна и непрогледният мрак изпълни цялата околност. Лека-полека нещо в средата започна да свети − отначало много слабо, после по-силно и по-силно. Оформи се един кълбовиден предмет със сивкав променлив цвят. Титан! Това беше проекция на Титан, планетата, върху която се намирах в момента. Тя стана по-голяма и по-голяма − виждах множество скали, реки и над тях мъглееше гъстата атмосфера. След малко Титан намали размерите си и стана малка светеща точка, а отдясно заблестя друго небесно кълбо, бяло, с оранжеви ивици и пръстен около него − Сатурн! Имах усета, че се намирам в киносалон или планетариум, но вътрешното чувство, което изпитвах аз, мечтателя и откривателя, тъй далеч от дома, бе повече от върховно.

След Сатурн се показа Юпитер, после моята планета Земя, а накрая дойде и Меркурий. Венера, Марс, Уран, Нептун и Плутон навярно бяха оттатък. Слънцето все още не се виждаше, но по осветеността на Меркурий и Земята се чувстваше неговото животворно въздействие. Планетите се движеха − някои по-бавно, други по-бързо, отдалечаваха се, приближаваха една към друга. Знаех, че това са техните орбити, пресъздадени по фантастичен начин чрез тази изумителна холограма.

Ето я и Земята на преден план, тя се приближава, приближава, холограмата акцентира върху нейната синкава повърхност − по-близо и по-близо − виждам вече океаните, планините, реките, езерата. Синият цвят дава път на зеления, показват се и градовете… къщите… хората… всичко изглежда толкова цветно и силно, моите съпланетяни се движат − бързат за работа, пътуват с автомобилите, седят по парковете и си говорят, − сякаш са безгрижни, свободни, неприкосновени, а около тях лъха на живот. Усмихнах се, очите ми се навлажниха, изпитах гордост, че макар и далеч, още съм част от този красив свят; имах осезанието, че ако можех да протегна ръце, бих докоснал хората, автомобилите, пейките…

Пред взора ми всички отново стават малки, показват се планините, океаните, все едно се бях изстрелял със совалката и сега наблюдавам през илюминаторите отдалечаващата се Земя, добиваща формата на прав, идеален, синкав кръг, който става все по-малък и по-малък…

 

След това идва Венера − бялата съседка на Земята. Повърхността й не се забелязва заради горещата гъста атмосфера. Но холограмата пробива атмосферата и се понася безпрепятствено в облачния пух, към вътрешността.

Моят спектрофотометър показва, че и тук има реки и езера, морета, океани, но не от вода, а от разтопен силициев диоксид (пясък). Заради парниковия ефект дъждовете валят непрекъснато и мъглата от газообразна сярна киселина е разпростряна навсякъде. По-отблизо се вижда, че има живот! − множество тромави четирикраки създания с дълги опашки крачат безцелно по горещите скали около вулканите, блъскат се на сляпо, скачат в реките и се носят по тях, изяждат се едно друго…

Невидимият космически кораб “излита” от Венера, оставяйки след себе си нейното малко бяло тяло. И другите планети се смаляват, стават на точки, а над всички тях се извисява Слънцето. То е огромно кълбо, съставено от огън, който на някои места изригва и изхвърля голямо количество плазма, а на други се охлажда и образува тъмни петна…

Холограмата бе едно удивително, невероятно, свръхреално постижение на тези уж примитивни създания. Очевидно по някакъв начин бяха пренесли Вселената в тази неголяма тъмна дупка.

Ето че и Слънцето намалява размерите си, нашият мислен “космически кораб” се отдалечава от него, а скоро това ярко огнено кълбо се превръща в малка звезда и се изгубва измежду милиардите такива в спиралата на Млечния път.

 

Всичко е съвкупност от звезди, планети, материя. Приближаваме към неголяма звезда, по-точно към една от четирите планети в нейната орбита. Тук има гъста атмосфера, реки и басейни от някаква неопределима течност. Има и живи същества (очевидно въздухът и течността са признак за наличието на живот) − всички летят, живеят в летящи замъци, придвижват се единствено със собствените си тела, имат апарати за бързо летене, с които прекосяват разстоянията за много кратко време.

Отдалечаваме се бързо от този свят, сякаш той е една малка спирка във вселенската епопея и отиваме… къде?… някъде измежду звездите, в едно тъмно пространство. Там температурата би трябвало да клони към абсолютната нула по Келвин, но… има някаква малка светлинка… приближаваме към нея… оказва се, че това е планета, около която обикаля далеч по-малък светещ горещ спътник, направен по всяка вероятност от нейните обитатели. Той прокужда мрака, дава топлина, поддържа живота. Във вътрешността на планетата бушува свръх развита цивилизация − грамадни, изящно осветени небостъргачи стърчат на колосална височина, около тях се реят многобройни превозни средства, а под кулите високи двукраки същества бързат, работят, живеят, движейки се на енергични подскоци… всичко около тях е светлина, цветове, блясък…

В друг свят, около съзвездието Орион, виждаме три съседни планети със сходни условия за живот. Между тях непрекъснато летят космически кораби (или по-точно − летящи чинии) с колосални скорости, осъществява се почти непрекъснат междупланетарен транспортен поток: и в трите планети има гигантски градове от гигантски сгради, и в трите планети живеят едни и същи същества − несъизмерими със земните, с изключително големи, обрасли с косми глави, с дълги правоъгълни уши, с прекалено малки крака и ръце, със странни широки дрехи по тях; тук се забелязват и по-низши твари − четирикраки, приличащи на кучета, но също разумни, строящи кубични по форма жилища, движещи се посредством малки овални апарати на колелета; има и множество разнообразни растения − зелени, сини, червени, жълти на цвят, с различни размери и контури; в богатия на серовъглерод въздух улавяме големи бели предмети − мърдащи, но бавно подвижни, без очи, уши, крайници − очевидно някакви непознати форми на живот. Обитателите на тези планети посещават и други звезди, − придвижват се чрез плазмени двигатели, които развиват скорост, многократно по-голяма от тази на светлината.

 

Сега сме в обкръжението на Супернова − избухнала звезда, носеща към спътниците си опустошителен поток от енергия. Около нея се е образувал светещ пръстен, който с годините ще увеличава все повече и повече диаметъра си. В две от планетите има живот.

По-близката до звездата цивилизацията е доста напреднала − многобройни летящи обекти с обитатели, приличащи много на земните човеци се изстрелват и се насочват към границата на системата, за да се отдалечат от смъртоносните ударни вълни. В по-далечната пък пълзящи и четирикраки се лутат в дива паника, опитвайки да се спасят от увеличаващата се температура и вредните за тях лъчения, копаят дупки или се крият по пещерите и тунелите в скалите… някои умират от глад, от облъчване, от изгаряне, голяма част от тях вече са мъртви и телата им се разлагат, или са разложени…, а накрая всички ще загинат, тъй като еволюцията е много по-бавна и не смогва да ги приспособи към новите по-тежки условия…

В мен вече се е загнездило красивото чувство, че самият аз съм пътник в цялата междузвездна одисея, че съм част от великата “авантюра” и съпреживявам съдбите на всички тези извънземни твари.

 

Вече напускаме Млечния път, преминаваме покрай последните звезди и се насочваме към празното тъмно вакуумно пространство. На необятно разстояние се появява друга галактика с яйцевидна форма − Големият магеланов облак. И тя навярно е съставена от милиарди звезди, с милиарди планети, с билиони, трилиони, квадрилиони единици живот… броят им клони към безкрайност.

Ето, показва се още една галактика, със спираловидна форма − Андромеда − досущ като нашия Млечен път… и още една, приличаща на бобено зърно… и още една, наподобяваща вретено… те са десетки… стотици… хиляди… милиони… милиарди; съставени от милиарди звезди − нещата са относителни, а цифрите като че ли губят стойностите и значението си.

Виждаме галактики, които се сблъскват една в друга, или едната поглъща другата… Тогава звездите променят посоките си, планетите променят орбитите си, условията се променят, животите се променят − едни форми загиват, а се появяват други… това е толкова необхватно, безбрежно, апокалиптично, че моят ограничен човешки разум няма как да го възприеме в истинските му параметри.

 

 

***

 

Изведнъж, след кратък миг, отново се пренесохме на Слънчевата система. Аз се сепнах − бях забравил къде се намирам, защото се бях слял с холограмната реалност. Ето ги и планетите, те обаче се въртят много бързо около осите и около Слънцето, времето като че ли тече по друг начин. Навярно ще отпътуваме някъде в миналото, мисля си аз, в образуването на нашите Земя и Титан, та дори по-далеч − в самото начало на Вселената, наречено Големия взрив.

Но не − имам неведомото усещане, че не вървим към миналото, а към бъдещето.

Може би към края на света.

 

Слънцето е по-тъмно и по-хладно, Плутон и Нептун вече ги няма − откъснали са се от Слънчевата гравитация и са полетели към тъмната космическа бездна. Меркурий също липсва − погълната е от огненото слънчево кълбо. На Титан и на Земята все още има живот − титановите жители вече живеят в монолитни жилища, имат улици, безброй много летящи транспортни средства, а отгоре греят няколко горещи изкуствени спътника. Сатурновите спътници Япет, Рея и Тетида често са посещавани от титанците както за научна, така и за познавателна цел.

Земята е цялата покрита с гигантски стъклени светещи сгради − един сияещ свят от цветове с най-различни сюрреалистични форми, хората са значително по-високи и по-различни − с големи глави и издължени тела, много по-многобройни − може би няколкостотин милиарда души. Животни и растения почти отсъстват − по-точно те се губят измежду изкуствените стъкларии, обитавайки оскъдните зелени паркове. Въпреки по-тъмното Слънце, в моята планета е топло − тя сега е по-близо до звездата, освен това фасадите на зданията поемат и обработват цялата нейна енергия.

На Марс и на Луната също има живот − много мои съпланетяни са напуснали родното място, за да колонизират земния спътник и съседната нам планета − живеят в грамадни по площ бази с изкуствено създадени условия за съществуване.

Венера обаче е мъртва – симпатичните четирикраки същества с дългите опашки вече ги няма, а горещите скали, реките и езерата от разтопен пясък тънат в пустота.

 

Галактиките се приближават! Точно така − приближават! Но нали вървим към бъдещето, а доколкото съм запознат с физическите закони на Вселената, тя се разширява непрекъснато? Дотук разбирах всичко − понякога със зрението и съзнанието си, понякога чрез логиката − защото този, макар и гигантски свят, следваше една безупречна перспектива, а именно − константата на времепространствения растеж.

Обаче ето че тази перспектива сякаш се загуби навътре в дълбоката тъма.

Нашият Млечен път е придобил друга форма и размери − сега не е спираловиден, а ветрилообразен. Слънцето вече е изчезнало, но Земята е привлечена от далечна новообразувана звезда. Живот на нея няма, всичко е замръзнало, сковано, тъмно, разрушено. Титан, Марс и Луната също са безжизнени. Най-вероятно са минали трилиони години. Но една силна синкава звезда на мястото Алфа от Кентавър, е значително по-близо. Ярките Арктур, Сириус, Денеб, Бетелгьойз, заедно с други, масивни, по-нови звезди, също приближават… всичко се скупчва… Млечният път се свива…

Накъде ли ще се запътят слънцата и галактиките? Ясно разбирах, че в този бъдещ миг земните и титановите жители не са живи, съзнавах също, че моите приятели тук умишлено пропуснаха да ми покажат гибелта на нашите две планети, но това обстоятелство сякаш оставаше на заден план, за да даде трасе на нещо изключително, което трябваше да видя − може би зловещия пагубен катарзис на цялата космическа алегория.

Земята вече я няма, няма я и Титан, няма нито една от познатите планети − образували са се други, по-различни, по-големи, а на някои от тях има примитивен живот. Звездите също не са същите − липсват Арктур, Сириус, Денеб, Бетелгьойз, всичко се променя, ражда се, умира. Но звездната система е по-малка, слънцата изглеждат значително по-големи, средната температура се е вдигнала.

Галактиките се насочват към нещо голямо, разстоянията между тях стават все по-малки, все по-малки. Вероятно вече никъде няма живот − дори и супер разумните обитатели не биха издържали на този безметежен катаклизъм. Какво ли ще се случи? Дали галактиките ще се сблъскат една в друга или ще се съединят в процес, обратен на Големия взрив? Холограмата пътува все по-напред, все по-напред, а светлината от многобройните звезди става все по-ослепителна…

Пространствата вече се е слели, няма галактики, а само безмерни пространства от гореща плазма; целият този свят на материя се опитва да доближи все по-ярката светлина − напред и само напред − като че ли не съществуват други посоки, като че ли изконният стремеж е достигане на този “връх”.

И ето, най-накрая се появява ОНОВА, което привлича всички галактики и което ще ги УНИЩОЖИ!

 

 

***

 

Да, − очите ми видяха края на света, края на нашата галактика, края на другите галактики − в тъмнината на тази триизмерна проекция се показва злочестият финал на пътуването ни в бъдещето − главоломен като размери, свръхмощен КВАЗАР, с черна дупка в центъра, който, подобно на великанска машина за рециклиране на боклук, привлича и унищожава всички звезди, звездни системи, галактики, галактически купове, газови планини. Нищо не е в състояние да ги предпази от неминуемата гибел, нищо не е по-голямо от този “вечен двигател”, достигащ до неописуеми размери. Във вътрешността на „потока” отдавна няма живот, отдавна няма планети, отдавна няма звезди − целият е от плазма, а останалите, незасегнатите небесни цветове видимо са добили червен оттенък − резултат от високата скорост на материята малко преди съприкосновението. Квазарът е като спирала – придърпва, захваща, завихря и завърта всичко около себе си, преди да го погълне беззвучно, със своята свръх плътна, свръх масивна мрачна паст.

Вътре е катранено тъмно, вътре е абсолютен хаос от несвързани елементарни частици − няма молекули и атоми, а само електрони, протони, неутрони, кванти, неутрино, там всичко е свръх − температура, налягане, маса − а вън от него не излизат даже и множеството снопове светлинни фотони, хванати в капана на титаничната гравитация… на холограмата не се вижда почти нищо, освен бъркотия и движеща се тъмнина − толкова черна, че дори околният мрак сякаш излъчва бледо сияние. Но моята безпогрешна логика ми подсказва какво съдържа здрачното око на чудовищния ураган.

В онзи момент мислите ми не успяваха да се координират съвсем, а бяха замрели в някакво летаргично състояние заради голямата възбуда, появила се като следствие на съзряното в тази умопомрачителна прожекция. Не бих могъл да предам всичко видяно и почувствано, тъй като по време на анализа, който направих три дена подир нея, нямаше как да си спомня целия “филм” − три дена са твърде малко време човек да събере останките на разума си, камо ли да ги свърже в някаква последователност след събитие от такъв мащаб.

Материята се свива все повече и повече, налягането е главоломно, частиците вече не се движат, а са притиснати една в друга, температурата е около нула Келвина, по-точно може да се каже, че понятието “температура” не съществува, в същото време потенциалната енергия расте − може би тяло с масата на Земята би имало размерите на черешка. Свиване, сбиване, плътност − все повече и повече, − достигайки до центъра да черната дупка, до ядрото на “космическия убиец”. В частиците вече настъпват промени, зарядът им е друг, свойствата им са други, гигантското налягане превръща материята в антиматерия − електроните стават позитрони, протоните стават антипротони, неутриното става антинеутрино…

 

И ето я пробойната, неминуемия резултат от всички вътрешни сили − тя е лъчът, който колегите учени наричат Блазар − лъчът енергия, излизащ от центъра на Квазара и насочващ се към Вселената. Но Блазарът не е просто лъч − той е сноп гореща антиматерия, изхвърлен от черната дупка, в друга посока, с внушителната скорост от една трета скоростта на светлината, − сноп, който се разпръсква като дим от фабричен комин или изгорели газове от реактивен мотор и…

…ОБРАЗУВА НОВИТЕ ГАЛАКТИКИ!!!!

 

Точно така, колкото и да изглежда невероятно, Блазарът образува новите галактики! Количество антиматерия се разрежда и изникват отделни зони от горещи газове и прах, които се разпадат на огромни плазмени звезди, а пък те от своя страна се превръщат в звездни системи − отначало големи, после по-малки и по-малки…

Ето го и Слънцето! Това е нашето Слънце, не може да бъде объркано с друга звезда! Родило се е милиони години след Млечния път и милиард след “пресътворението”! После идват планетите − първо се създават Юпитер, Сатурн и някой други, които в последствие биват разрушени… накрая от космическия прах се появява и Земята, със своите океани и континенти… Всичко започва отново, но този път е съставено не от материя, а от антиматерия. Впрочем, разликите между материя и антиматерия са условни, такива, каквито са и разликите между положителния и отрицателния заряд.

Това е тайната на нашата Вселена − тя се ражда и умира непрекъснато, тя е един главозамайващ космически цикъл, без начало и без край. И този нов свят след трилиони хилядолетия ще загине в тъмната прегръдка на друг (или същия) голям Квазар, и ще се прероди пак… и пак…

 

На преден план отново изниква Квазарът − тази исполинската центрофуга за унищожение, раждане и пресъздаване − той се смалява, смалява, околните галактики сега приличат на светещи точки, вече се показват и други квазари − някои големи, други по-малки, непрекъснато поглъщащи количество материя, превръщащи я в антиматерия… и още квазари…, и още… те са стотици… те са хиляди… милиони… милиарди…, те са безброй − също като галактиките, също като звездите… − светът е толкова огромен, че човешкият мозък е прекалено малък, за да го обхване в реалната му същност.

Всичко е една безкрайна върволица от светове на материя и светове на антиматерия − реални и имагинерни, прави и паралелни, като двата полюса на магнита, като живота и смъртта, като светлината и мрака.

 

 

III

***

 

Ето какво видях тук, на Титан, през този мъглив ден − толкова всеобхватно, епохално, грандоманско, че още не мога да отърся съзнанието си от него. Това разкритие е СМИСЪЛЪТ на цялото ми пътуване до студения спътник, то е абсолютният успех на моята космическа мисия. Вече не гледам на титанците като на някакви първобитни пещерняци, защото разбрах, че те знаят тайната на Вселената − тайна, която имах щастието да науча и аз и която, надявам се, скоро ще научат всички земни жители.

Иначе съм добре, макар че моята родна планета ми липсва. Но надали ще успея да се върна някога. Тук съм център на внимание, дават ми това, от което е нуждая, гледат ме, както се казва, като писано яйце. Обграден съм в голямо пространство от прозрачен материал, откъдето през един улей в тавана ми пропускат топъл въздух, богат на кислород и азот. Запасяват ме през няколко часа с течна вода, дават ми храна и всячески се стараят да ме запазят жив.